Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Здравейте, скъпи четящи приятели! (:

Продължаваме нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук втората тройка: „Ноемврийски въздишки“ от Мишел Коцева, „Обичам Пролетта“ от Александър Михайлов, „Златните  ябълки  на  българите“ от Денис Пеев.

Приятно четене! 😛

~~~

Мишел Коцева

 17 г.

21. СОУ „Христо Ботев“, София 

Ноемврийски въздишки

Насън сякаш чух тропота от колелца на куфари. С мъка отворих очи и потреперих от студа. Чувах стъпки и гласове, и една необичайна тишина. Тишина след девет часа тракане на тежки колела и скърцане на релси. Огледах се през мръсните стъкла – не се движехме.
Последна спирка. Достигнахме финалната цел. Пак потреперих, този път от удовлетворение, и усмивката на стотици пропътувани километри се разля по цялото ми лице и сърце. Сякаш лятото дойде внезапно в малкия ми шарен вътрешен свят.
Мушнах бързо книгите в раницата, грабнах празната бутилка вино с една ръка, докато другата пъхах в ръкава на палтото, и вече приказвах ентусиазирано.
Когато слязохме по малките метални стъпалца на влака, притворих очи и вдишах. Вдишах девет смели мечти, сол и ноемврийски въздишки. Въздъхнах и аз. И тя въздъхна.
– Добро утро, спътнице – казах.
– Хайде да не се връщаме никога – отговори ми.
В една приятна, сънена крачка тръгнахме към изгрева. Улиците бяха тихи и пусти, беше толкова рано.
Преминахме павирания център на града, без да говорим много. Еуфорията от бягството ни още ни тресеше мощно, но вече не се надпреварвахме кой ще каже повече думи в секунда. Поехме през дългите алеи на морската градина и просто дишахме. Дишахме дълбоко. Оглеждах дърветата, сплели клоните си в една вечна прегръдка. Гледах ги и сякаш виждах как и те вдъхват соления въздух, и как говорят едно на друго на своя древен език.
След около час бавни стъпки грубата настилка се смени. Събух кецовете и чорапите си и зарових пръсти в пясъка. Спряхме за момент и се погледнахме. Виждах онази многоцветна искра на радост в пъстрите ѝ ириси. Зениците ѝ бяха огромни, разширени от емоции. Направихме още няколко крачки в ледения, ноемврийски пясък, попил вековна история. Тръгнахме по кея навътре в морето, бавно, като войници, връщащи се от грозна война. Качих се на бетонния парапет на края на кея. Соленият вятър ме брулеше в лицето и караше шала ми да танцува. Погледнах напред, там където вечността се сливаше с безкрайността. Хоризонтът беше като нежна битка на необятното познато и необятното неизвестно. Морето и небето.
Извиках. Колкото глас имах – извиках.
Разпаднах се на хиляди малки птички, късчета душичка, полетели и погълнати в дивото бучене на вълните. Безначалната синева викаше заедно с мен. Сливахме се свободни, танцувахме.

 

~~~

Александър Михайлов

10 г.

  СОУ „Цанко Церковски“, Полски Тръмбеш

Обичам Пролетта

Бяло кат кокиче,
цъфнало през март,
весело момиче
пристигна тук при нас.

С кошничка червена,
с розови страни,
влезе като фея
в нашите земи.

Земята пак раззелени
със нежния си топъл дъх.
Донесе вест на радостта.
Аз обичам Пролетта!

 

~~~

Денис Пеев

10 г.

   СОУ „Цанко Церковски“, Полски Тръмбеш

Златните  ябълки  на  българите
(Приказка за един търсач на вълшебства)

Имало едно време в далечна страна чудно дърво, което раждало златни ябълки. Те били превъзходни на цвят, вкус и аромат. Но малко хора успявали да откъснат от тях и да се приберат у дома живи и здрави. Много търсачи на приключения и вълшебства пострадали.
Ябълките били пазени от огромно двуглаво чудовище с много добър слух. То никога не спяло. Сигурно се чудите как издържало без да спи? Денем спяла едната му глава, а нощем – другата.
Минали години. Един смел млад човек от България чул за чудовището и за златните ябълки. За него това било голямо предизвикателство. Решил да опита своя късмет и да донесе от златните ябълки в своето село.
Тръгнал младежът на път. Вървял, вървял и стигнал до чудното дърво. Нито за секунда не се поколебал, макар  че  видял чудовището.
Звярът бил самонадеян и не обърнал внимание на поредния нарушител. Безстрашният българин набрал бързо цяла кошница от златните ябълки. Тръгнал обратно. Чудовището се разгневило. Избълвало огнено кълбо към дървото. Подпалило го. Мъжът като по чудо се спасил.
По пътя за дома раздавал от вълшебните ябълки на много добри хора. Посъветвал ги да засяват семената в плодородната ни земя.
Така един млад търсач на вълшебства, чието име останало неизвестно, донесъл тези необикновени плодове в нашата страна. В градините на красивата българска земя се появили  много дървета, които раждали златни ябълки.
Трудолюбивите българи и до днес ги отглеждат. В градината на дядо също има от тези чудни плодове. Елате да ги опитате през есента!