Малкото четене: Киберпънк с човешко лице

Приятели,

Представяме ви едно от осемте тематични встъпления към „За спасяването на света“ – антология, която въплъщава лицето (или поне 48 различни лица 😉 ) на поредица „Човешката библиотека“.

Ако пожелаете да споделите и ваши препоръки в този поджанр на фантастичното – добавете ги долу. Ние винаги търсим още. 🙂 Може да включим предложенията ви в следващите издания на „За спасяването“. 

И още: Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни. 🙂

~

Киберпънк с човешко лице

Григор Гачев

Киберпънкът се роди като жанр през 1980-те, първо с филма „Беглец по острието“, след това с романа „Невромантик“. Създаде си гурута, спечели поддръжници и се наложи като основна част от съвременната фантастика. Или дори прогностика, според някои фенове. А когато нещо е толкова истинско, че доста хора го възприемат като прогностика, си струва вниманието. Защото обществото се движи не от законите на науката или технологията, а към мечтите и желанията си.

Основната концепция на киберпънка е бъдеще, което гъмжи от свръхтехнологии, но мизерията и социалното неравенство са останали. И дори завоювали още позиции, с всички последствия от това. Ако в типичното за фантастиката утопично бъдеще всичко или поне всичко необходимо е безплатно, то в киберпънка е без стойност единствено човешкият живот. Той е бъдеще на мегакорпорации, превърнали дори държавите в остатък от миналото, а правителствата им – в послушни фигуранти. Бъдеще, в което властта и парите са единствените ценности, а човешкото същество е консуматив.

За хората това бъдеще е затвор. Те оцеляват в него по законите на дарвинизма и плащат за това със същността си. Без значение дали са клошари, или шефове на корпорации, мечтите им касаят само тях самите и само в най-близък план. Изкуството, доколкото изобщо го има, се твори от отхвърлени от обществото маргинали. Добротата, жертвоготовността и благородството са изключения, редки до степен да не им вярваш, ако ги видиш. Човечността най-често е непредставима и непонятна. Накратко – хората са изгубили човешкото си лице.

Човечността и доброто обаче не са лесни за унищожаване. Преди милиони години предците ни навярно не са ги познавали. Появили са се чрез защитата на семейството, самоорганизацията на стадото, общата съдба на племето, общите интереси в държавата. Така създадената етика към близките е била разширявана от мъдреци и философи към по-далечните, и това се е оказвало правилният ход. Човешкото лице не е само добро – то е и изгодно, и следователно способно да се утвърди дори в свят, който признава единствено изгодата.

В такъв свят обаче отчаянието идва лесно, а надеждата – трудно. Без значение дали прекарваш в него физическото си съществуване, или само интелектуалното с книга в ръка. Отчаяният и обезнадежден, лишеният от доверие към околните лесно се предава и става жертва на големите и силните. Загубата на човешкото ни лице е в основата на всичкото зло, което сътворяваме едни към други.

Затова киберпънкът има нужда да намери своето човешко лице. Нека читателите му виждат, че доброто и човечността избуяват дори в най-отчайващите и отвратителни общества. Че ги има навсякъде и ще ги има винаги.

Понякога това търсене създава алтернативен киберпънк, твърде различен от канона; използващ похватите му (внезапно потапяне на читателя в непознатата среда, липса на обяснения, бараж от нови термини и думи, усещане, че бъдещият разказвач ни възприема като свои съвременници – затова понякога наричат киберпънка „история на бъдещето“) – но с друг подход. „Да обичаш Сам Сама“ например описва едно неопределено бъдеще, където човешкият род се е разделил на хуманитари и техничари, с твърде различни мисления, езици, светоусети. Описано през погледа на двама герои, които – по почти противоположни причини – не се вписват в никоя от категориите, това бъдеще е опияняващ танц на усещания, осъзнавания и проникновения. Визии, които не класифицират и не подреждат света, а го възприемат какъвто е. И с това го правят нежен и красив, изпълнен със съчувствие и разбиране. С истинското съпреживяване, което не оставя място за злото.

Понякога търсенето ни довежда до кибер-варианти на прастарите легенди, както в „Не се обръщай назад“. Един съвременен Орфей, който трябва да върне от смъртта своята Евридика. Нито боговете вече са същите, нито адът, нито нищо познато ни. Останало е единствено правилото, че който се обърне назад, губи… И разбирането, че не винаги можеш да имаш каквото искаш – но винаги можеш да се бориш за него. Да се опитваш, да се надяваш, да търсиш обичта си.

И дори в класическия киберпънк се намира предостатъчно място за човешкото лице. Която и книга на „патриарха“ Гибсън да отворите, ще намерите в нея симпатични герои, творящи добро по своя начин и според силите си. Човечността е невидимото лепило, което държи цяло всяко общество, пречи му да се превърне в обикновена, лесно повреждаща се машина. Колкото и далеч да са стигнали опитите да бъде унищожено, то ще се появява от най-непредположими места, от върховите постижения или отпадъка на обществото, но ще го има. Така е и в „Бунището“.

Препоръчваме ви и:

„Лутащи се мравки“, „Хакери на човешките души“ и „Нашите марковски процеси“ – романи и повест от Иван Попов
„Вирт“ и „Прототипът“ – повести от Георги Малинов