Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Случайно да не вземем да ви долипсваме, сърдечно ви поднасяме следващите три текста от Копнежа за растящо творчество:

„Другият“ на Петър Михайлов, „Самотници в пустошта“ на Ангел Назиков и „Моята родина и моето бъдеще“ на Никола Петков.

Другият

Петър Михайлов, 17 г., „Проф. д-р Асен Златаров“, Видин

Кой е най-големият ти враг?
Този в огледалото? Дали?
Кой приятел ти е пак и пак?

Същият навярно е, нали?
Кой вини те, после кой прости?
Този в огледалото? Дали?
Кой уби те, после възкреси?

Същият навярно е, нали?
Кой отказа те от 100 мечти?
Онзи ли отново е, кажи?
Вдига, спъва те, но той си ти!

Само той, до сетните ти дни…
Остава с теб! Поне го разбери!!!
Опитай се да му простиш.
В очите му вникни, и виж –
той е вътрешно красив и жив!

~ ~ ~

Самотници в пустошта

Ангел Назиков, 18 г., гимназия „Иван Сергеевич Аксаков“, Пазарджик

Последното, което помня, е как вълната ни удари. Вълна, висока стотици метри, която сякаш изригна от нищото и за няколко секунди обгърна целия хоризонт, а едновременно с това небето притъмня. Беше просто един обикновен ден в Мелбърн, който прекарвах с приятели на плажа и разпусках, когато тази вълна ни застигна. Първоначално дори не можех да мисля, щом видях това огромно, мрачно и заплашително количество вода, което идваше право към нас, но след известно време мозъкът ми най-накрая успя да произведе очакваната реакция в такава ситуация – неконтролируема паника. Едва тогава се огледах наоколо и се изправих, като хората около мен вече се бяха разбягали, а виковете на приятелите ми се изгубваха в шума на идващата вълна, макар че това нямаше значение. Дори и да можех да чуя какво казваха, това нямаше да ни спаси и вече бях разбрал, че сме обречени, но инстинктивно се затичах напред заедно с тях и огромната тълпа хора, стараеща се да се оцелее поне още един миг. Мракът около нас се сгъсти изведнъж, а шумът на тоновете вода ни застигаше много по-бързо, отколкото някой можеше да предположи, но всъщност по вида на лицата им, успях да разбера, че никой вече не чуваше този оглушителен шум. Всеки чуваше само звука на биещото си сърце, което трептеше повече от всякога, мятайки се със страшна сила в гърдите на всяка жива душа наоколо, бореща се за живот сред настаналия хаос. Най-накрая водата се добра до голямата група ужасени хора, поглъщайки и смазвайки ги едновременно, докато други бяха изхвърлени настрани от самия сблъсък на вълната със сушата, която най-силно усети силата на морето и се разтресе.

Все още не беше стигнала мен и приятелите ми, но по писъците, отекващи зад нас усещах, че не ни остава още много живот, и затова напрягах всяка една клетка в тялото ми до крайни предели с надеждата, че ще оживея дори след бедствие от подобни размери. Изведнъж един от хората до мен, напълно изгубил контрол над себе си, ме изблъска толкова силно, че ме събори на земята, а бягащата тълпа изобщо не забеляза това и продължиха бягството си през моето тяло, което ме смаза.

Болката обаче съвсем скоро изгуби всякакво значение, защото водата погълна и мен, повдигайки тялото ми, и ударната ѝ сила беше краят ми, прекършвайки ме напълно и изпращайки ме в безсъзнание…

Тишината и мракът ме обгърнаха в този момент и това продължи за доста дълъг, може би дори безкраен период от време, когато най-накрая чух нещо. Звукът ми беше познат, но не можех да определя точно от какво идва, нито пък откъде, основната причина за което беше, че беше много слаб и някак отдалечен.

Скоро след като възвърнах слуха си, обонянието ми също се задейства, от което почти веднага надуших кръв и тогава отворих очи, а една много силна светлина ме заслепи. Когато очите ми се приспособиха към тази светлина, видях, че слънцето е високо в небето и грее по-ярко, отколкото някога бях виждал, а там летяха няколко чайки. Не знам защо, но по някакъв начин, виждайки отново лъчите на слънцето, чистото синьо небе и летящите морски птици, се почувствах много добре, много спокоен и дори мога да кажа щастлив.

Именно в този момент усетих пронизваща болка, което затвърди напълно хипотезата ми, че все още бях жив и вероятно ранен. Изправих се наполовина и тогава обърнах поглед към източника на болката, който беше дясното ми рамо, раздрано, разкъсано и кървящо частично, но не това беше най-лошото. Когато го докоснах и се опитах да помръдна дясната си ръка, усетих друга болка, която беше много по-дълбока и осъзнах, че дясното ми рамо е изкълчено.

Не успях да възпра болката, която все повече изгаряше ръката ми, и изревах към небесата, което ме накара да се изкашлям. Вероятно се бях нагълтал с пясък, докато вълната е мятала тялото ми наоколо, но вече нямаше особено голямо значение какво е станало, а какво предстоеше.

С известни усилия се изправих и, стискайки зъби, превъзмогнах болката, като се огледах наоколо, за да разбера точно с какви размери са щетите, нанесени на града от връхлетялата вълна. Когато обаче се завъртях няколко пъти и направих две-три крачки напред, веднага стигнах до извода, че изобщо не бях в Мелбърн.

Отново се намирах на плажна ивица, но тя беше доста по-дълга и тясна от тази на моя роден град и след нея следваше доста обширна гора от тропични дървета, а наоколо нямаше никаква следа от сгради или някакви останки.

Къде се намирах? Как се бях озовал тук? Колко време беше минало откакто бях в безсъзнание? Тези въпроси и още много подобни изведнъж се появиха в съзнанието ми и сякаш спореха помежду си, за да решат кой е най-важният в момента, но колкото и пъти да размишлявах, стигах до заключението, че това е първият. Единственият начин да разбера отговора му беше, като обиколя наоколо и се опитам да намеря някакви следи от живот или цивилизация.

Огледах се още веднъж, след което тръгнах напред към гората, стараейки се да притъпя по някакъв начин болката, бликаща непрестанно от рамото ми, което обаче ставаше все по-трудна задача и знаех, че няма да издържа още дълго време така. Навлязох под сянката на дърветата и тръгнах напред по една едва различима сред големите храсти наоколо пътека, надявайки се, че ще ме отведе все някъде.

Убедих се, че предположението ми е било вярно след известно време, когато бях прекосил голяма част от гората и видях нещо през тесните процепи между гъсто наредените едно до друго дървета, и се затичах напред, за да мога по-скоро да разбера къде се намирах. Отне ми още малко, но най-накрая излязох от гората, която в крайна сметка се оказа далеч по-малка, отколкото си мислех в началото, и останах на място за момент.

Бях стигнал до един град, но част от него беше напълно разрушена, а останалата беше напълно пуста и в него нямаше никаква следа от живот, а наоколо беше прекалено тихо и това напълно ме обърка. Какво се беше случило? Онази вълна не е била единствената? Възможно ли беше това бедствие да се е случило на повече от едно място? Ако беше така, как аз бях единственият оцелял наоколо? Към въпросите, които се въртяха в главата ми от по-рано се прибавиха още много нови, а едновременно с това болката в рамото ми се усили за пореден път и положението ми ставаше все по-несигурно и хаотично с всяко мое откритие.

Все пак обаче реших да продължа напред, защото трябваше да се погрижа за раната си по някакъв начин, а и вече усещах доста силен глад, отстъпващ само на неистовата ми жажда, появила се преди известно време. Тръгнах напред и още в началото на града открих множество изоставени автомобили, спрени насред пътя и, въпреки че се оглеждах наоколо постоянно, стараейки се да видя поне едно живо същество, така и не открих такова, което силно ме притесняваше.

Как можеше този град да е напълно обезлюден? Изобщо кой беше този град? Не можех да отговоря на нито един от двата въпроса за момента, но и не смятах да се вглъбявам в тях, защото най-важното за момента беше да намеря някаква храна и болница, в която да се позакърпя криво-ляво. Тишината продължаваше да се стеле около мен и сякаш ставаше все по-силна, монотонна и потискаща за моята така или иначе изтерзана душа, по-объркана и несигурна от всякога.

Впоследствие се добрах до едно заведение за бързо хранене и реших да оставя лечението си за момента и да се заема с храненето, защото се чувствах прекалено омаломощен и не бях сигурен още колко можех да продължа да вървя без храна или вода. Влязох вътре и попаднах на познатата картинка – беше напълно пусто, но щом го обиколих, открих големи запаси от различни типове храни, както и разнообразни напитки, с които бързо утолих глада и жаждата си.

Беше малко трудно да се храня и пия само с лявата ръка, след като бях десничар, но успях да се справя с известни усилия, напълно подвластен на стомаха и гърлото си, чиито страдания сякаш надминаваха болките в дясното ми рамо. Когато най-накрая приключих с първата си задача, напуснах заведението и продължих напред, вече по-бодър и малко по-спокоен, но от друга страна дясното ми рамо ме болеше все повече и пак не можех да намеря мир за душата си.

Следващата ми задача беше да се погрижа за раната си, а след това да продължа да обикалям из града, докато разбера къде се намирам, или още по-добре, да намеря някой жив човек. Изпълнението на този план обаче се оказа доста по-трудно, отколкото очаквах, защото въпреки дългото разстояние, което бях изминал и факта, че слънцето вече се потапяше все повече и повече в далечния запад, така и не бях открил болница. Вместо това попаднах на нещо друго.

По пътя видях един зоопарк и по необясними за мен причини реших да вляза вътре съвсем внезапно. Вероятно душата ми се надяваше, че там вътре ще намери някоя друга жива твар, с която да сподели поне малко от болката и страданията си, защото самотата напълно убиваше всяко едно желание у мен да продължа напред.

…

~ ~ ~

Моята родина и моето бъдеще

(есе)

Никола Петков, 14 г., 73. СОУ, София

Високи планини, дълбоки езера, студени реки, равнини, доде окото стига, дори и нататък. Това е едно място с хилядолетна история и стотици тайни, обвити в загадъчност. Тук, където ние стъпваме сега, преди десетки години са бродили смели царе и безстрашни воини, които защитавали България през вековете. И сега аз (ние) съм (сме) тук и се гордея с това. Но колкото и велико да е миналото ѝ, безспорно настоящето на Родината съвсем не е толкова цветущо. Състоянието, в което се намира, се отразява както на възрастните, така и на младите и живота им като цяло – образование, работа, семейство и др. Сред мнозина се поражда въпросът дали е по-разумно да се „избяга“ в чужбина, или пък да се остане тук. Аз, като един от новото поколение, мога да кажа, че – макар и с многото време, което има пред мен – съм разгледал и двете възможни алтернативи и съм против отиването в чужбина.

На пръв поглед другите държави предлагат мечтаната кариера и добри пари. Ами щастие? Нима всички ще зарежем бащиното огнище и ще „ходим да се скитаме“ „по тази тежка чужбина“ „немили, клети, недраги“ (Хр. Ботев – „На прощаване в 1868 г.“)? Ще забравим своите корени и дори умишлено ще прекъснем връзката ни с Родината? Не мисля!

Дванадесет процента от участвалите в скорошно проучване на Националния център за изследване на общественото мнение (НЦИОМ) заявяват, че имат намерение да останат завинаги да живеят в чужбина… Представете си какво може да се случи, когато всички обещаващи млади таланти се „потурчат“ зад границата. Представете си какво ще стане в България тогава. Представете си колко много зависи от вас.

Разбирам, че някои не намират бъдещето си тук за приемливо; условията – също. В крайна сметка тези хора трябва да разберат, че не друг, а ние самите си създаваме обстановката, в която ще живеем. Невероятно, нали? Нарича се демокрация – като голям товарен кораб, разчупващ малките ледове в океана. Нека ние, единното общество, да сме този кораб – „Съединението прави силата“ не е случайно избрано.

Обаче ако се „разбягаме“, „великият“ и „непотопим“ кораб на обществото ще потъне, подобно на Титаник през паметната 1912-а година.

Обичта към родното и неговите красоти е вдъхновила мнозина. Започва се от Иван Вазов, пламенен патриот, възхваляващ България в своите стихотворения („Българският език“), разкази („Една българка“), повести („Немили-недраги“) и романи („Под игото“). Продължава се с Алеко Константинов, който освен вдъхновение, намерил и утеха в природата, когато починали родителите и сестрите му. А да не говорим за многото художници, обрисували природните феномени на страната. Свършва се – поне засега – с днешната младеж. Смятам, че тук е мястото да вмъкна цитат от мое стихотворение, писано по повод протестите в страната:

Българийо, нима твоите деца
не се върнаха от таз война?
Нима всички те измряха,
доде към славата вървяха?

(…)

Хората ти ще те дирят
и гайди ще засвирят.
Славата ти от Балкана,
остава още тя желана…

Смятам за редно да остана тук, където са корените ми, за да продължа своето вдъхновение; за да съм член на екипажа на онзи голям товарен кораб, плаващ към идеали и национални ценности, потънали в сянката на българските емигранти…

Побързайте, елате и вие… Да не утихне попътният вятър.