Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Август дойде – не Цезар  🙂 – слънцето дойде и победи. И в чест на лятното тържество на светлината над дъждовете ви представяме следващите трима  отличени автора от Копнежа за растящо творчество: Лиа Лазариди с „Послание към хората на земята“ , „Чуйте ме!“ и „Моята мечта“, Снежана Ташева с „Ако книгите се пишеха самички“ и Моника Борисова  с „Малкият Ники“ .

Послание към хората на Земята

Лиа Лазариди, 11 г., ОУ „Княз Александър I“, Пловдив

 

Ний сме хора от Земята,
възрастните и децата,
и зависим от парите
е светът. Но не добрите.

Отрязват се гори, дръвчета,
замърсяват се градчета,
хората умират,
някои пък свободата избират.

Защо? Безпорядък тук цари,
светът се ръководи от пари.
Не играйте със природата игри
заради тези зли пари.

Какво ще стане, не знам,
но ще се опитам най-доброто на планетата да дам.
И ще започна със това послание,
с надеждата да извърша добро деяние.

И ще започна с това: Защо сме създадени?
Защо са ни толкова блага дадени?
Защо все търсим богатство – ново и ново,
като имаме всичко от природата наготово?

За нещо помислете,
пък ако искате ми кажете.
Всичко, но не дела добри
се заплащат със пари.

Ако можехме да върнем времето назад,
бихме организирали парад
за спасяването на планетата,
яхнали на доброто каретата.

Имаме природа,
тя дава ни изгода.
Лакомия ни зове.
Опитвам се това да кажа
във тези редове.

За какво живеем?
Ако можехме като птици
в небесната шир да се реем,
волни песни да пеем
и доброто към Земята да леем,

във върховна форма може би бихме били.
Ако можеше дъжд на надежда да вали.
Ние, всички хора сме едно цяло.
Ако можехме да въплъщаваме цвета на истината – бяло…

Светът зависи от децата.
Те го покриват с елхата
на здравето и истината.
Но лошите все още таят в себе си вината.

Мечтая за един по-искрен свят.
Лъч топлина на всеки бряг
ще озарява къщния праг.
И като вълшебство пухкав сняг,

ще ни обвива в пелерина
всяка година.
Усмивка да подарим,
любов да дарим.

За милата ни планета,
идеята за спасяването на света от парите не е нелепа.
Не е нужно само да седнем под бор
във просторния двор,

a да направим нещо,
за да няма повече в света нищо зловещо.
И след като изпълня идеята на това послание,
светът ще ни заслепи с още по-голямо очарование.
ЗА МОЯТА СКЪПА ПЛАНЕТА!

 

Чуйте ме!

 

Чуйте ме!

Чуйте ме, хора добрички,
това трябва да бъде чуто от всички.
Не се цупете и не мърморете,
а реда в планетата оправете.

Живеете в нея,
пазете я, това е моята идея.
Да започнем с въпроса: „Защо една банкнота
ни ръководи живота?“.
Ах, тези подли пари!
С тях доброто навсякъде гори.
Като се замислим, изглежда,
че вече за мирен живот няма никаква надежда.

Не, не е така!
Ако подадем на някого ръка
и спасим света от парите,
всичко ще продължи като в игрите.

Някои хора се подлагат на мъчения вековни
и всичките им дни са жаловни,
а други пък се хвалят с вещите си върховни,
но самите те са бездуховни.

В Африка дечицата рано умират
и не могат те съдбата си да избират.
Да помислим и за тях,
тези наши действия са грях спрямо тях.

Но има и хора,
които даряват без умора.
Не са всички по Земята, не,
не се заблуждавай, ти, дете!

Посланието ми е за мир,
не бива да сме свидетели на този нечовешки пир.
Не се страхувам да кажа това на когото и да било,
за мен важното е да извърша добро.

Затова, нека да се съберем голяма група,
че алчността навсякъде се натрупа.
Всички се делят на бедни и богати,
кой изрече тези думи глуповати?

Кажете ми защо се обявяват войни?
Надали
нещо хубаво се случва.
Право в сърцето на честността това улучва.

Нека да се хванем всички
за ръчички.
И така всяка вечер засмени звездички
ще стъпват тихо и ще ни спохождат по терлички,

защото вече по-добър ще е светът,
и ще е уютен и приятен за живеене кът.
Благодаря ви, че ме чухте за малко,
смятам, че така за никого няма да е жалко…

 

Моята мечта

 

Едва ли на Земята има човек само с една мечта. Пък ако има, това не означава, че ние не можем да мечтаем. Смятам, че когато човек живее с мечти, той може да ги постигне с труд. Мечтите те мотивират, а може и понякога, ако тръгнеш след тях, да останеш разочарован.

Ето и част от моите мечти:

Нямам само една мечта, а ако някой ме пита, сега си пиша речта.
И така…

На сирачетата да подам ръка,
да спася света от парите,
не е както във игрите,
да измисля лек
за болестите на всеки човек,
да застрелям с усмивки
всички хора, деца и бъбривки,
да сме всички щастливи,
а децата – ученолюбиви,
да направя с 500 000 тома библиотека,
за да четат всички – нека,
да си имаме просторна къща,
и мисля, че чарът на Земята се възвръща.
Но въпросът е „Една мечта“,
какво да правя сега?
Ще ги съединя тогава,
когато седна на пъстрата морава.
За тази огромна мечта
вече си довърших речта.

А може би не толкова огромна, но пак е мечта. Това нали е само една част…

 

~ ~ ~

 

Ако книгите се пишеха самички

Снежана Ташева 27 г., СУ „Св. Климент Охридски“, София

Сандро се събуди рано сутринта – около единайсет часа. Протегна се, изръмжа и разтърси чорлавата си черна коса. Днес беше ден за писане, но вече не смяташе да драска като идиот по хартията или пък да трака по клавиатурата като побъркан. От десетина дена беше горд собственик на Миниатюрна работилница за писане, известна още като „Машината“ в творческите среди. Въпреки че името ѝ беше глупаво, машинката се беше превърнала в най-добрия приятел на писателя – сама развиваше идеята, граматиката и правописът ѝ бяха безупречни, а най-хубавата част беше, че собственикът ѝ можеше да редактира всичко, излязло от нея, според вкусовете си. Тя съчетаваше в себе си най-модерна компютърна технология с вграден изкуствен интелект, връзка с най-големите библиотеки за художествена литература в Мюнхен, Ню Йорк и Сидни и най-добрия творчески софтуер, разработен от такива светила като новата надежда на полската фантастика Анджей Лепак, родния писател Джузепе Мацини и американеца Пол Сандерс.

Сандро се надигна от леглото, направи си кафе с машината за еспресо и седна пред терминала.

– Добро утро, Мини! – поздрави той, докато хващаше косата си с ластика.

– Добро утро, шефе! – отвърна му топлият контраалт на машината. Той за пореден път се възхити на мекия ѝ глас, който създаваше илюзията, че има жена в стаята. Младият писател обичаше вдъхновението му да се лее под действието на неуловимото дамско присъствие, но мразеше ефектите, съпътстващи наличието на истинска жена – вечното мърморене, космите, задръстващи каналите в банята, и търчането до магазина в седем сутринта за дамски превръзки.

– Е, Мини, ще работим ли днес?

– И още как, шефе! Нова идея ли имаш?

– Да. Имаме четири дни да сътворим нещо гениално.

– Окей, записвам. Може да я кажеш вече.

Младежът се усмихна на последната реплика – хитрушата беше проектирана да се преструва на секретарка от плът и кръв, затова понякога се изразяваше крайно неспецифично за машина. Всъщност тя записваше целите разговори с автора, защото винаги имаше вероятност той да каже между другото някоя идея, към която да иска да се върне после.

– Добре – промърмори Сандро след кратък размисъл. – Ще пишем любовна история с фентъзи елементи. Работно заглавие „Любовната история на Джак и Джил“.

– А защо Джак и Джил, шефе? Не е ли по-добре да използваме наши си, италиански имена?

– Италианските имена не са модерни сега – тросна се Сандро и продължи поучително: – Имената трябва да са международни, за да се покаже колко е космополитен авторът, а и читателите му. За предпочитане е винаги да се избират такива имена, все едно героите живеят в Ню Йорк.

– Добре, шефе. Отбелязах си – каза делово Мини като истинска секретарка.

– Минаваме нататък – прозя се Сандро. – Основни компоненти – любовна история и фентъзи приключение. За Джак и Джил вземи стандартния тест за съвместимост на расите и подбери две различни раси оттам. За днес искам да ми опишеш двамата герои и срещата им.

– Окей, шефе.

– Сега излизам, като се върна привечер, ще ми кажеш докъде си стигнала.

Мини се залови незабавно за работа, а Сандро започна да се приготвя за излизане. Взе душ, среса си косата, облече ластичен клин и фланелка и отиде да хване аеробуса за града. Градският транспорт беше учудващо редовен за предградията на Милано, затова само за десет минути младежът успя да стигне до Пиаца Дуомо. Отиде на пазар, след това му се обадиха да го поканят на купон…

Прибра се с последния бус някъде по малките часове и едва успя да улучи вратата на къщата си. Свлече се на леглото и моментално заспа, без дори да си събуе обувките.

На следващия ден се събуди със страшен махмурлук, който заля с олимпийско количество кафе, и седна да инспектира прогреса на историята си. Поинтересува се от броя написани знаци и думи, после се опита да издуха падналите пред лицето му кичури коса, които му пречеха да размишлява.

– Искам различната расова принадлежност на двамата герои отначало да раздели влюбените, но обстоятелствата да ги съберат – каза, щом успя да изтрезнее достатъчно, за да си събере мислите. След това реши, че е гладен, и излезе на пицария с приятелите си.

Върна се по-късно вечерта, а машината беше приключила с писането. Когато обаче поиска да погледне готовите страници, откри, че достъпът му е блокиран.

– Vaffanculo! – ядоса се не на шега. – Cazzo di Budda! Porca madoska! – редеше и риташе корпуса. Най-накрая я остави и отиде да си легне.

На третия ден пристигна приятелят му Бепе – компютърджията. Двамата заедно ръчкаха машината, а по едно време Сандро обърна цялата къща, за да намери къде е записал администраторската парола. Машината обаче не я прие, така че накрая Бепе вдигна ръце и си отиде вкъщи, за да обмисли нова стратегия. Щом си замина, машината измърка:

– Шефе, няма ли да ми кажеш какво искаш за по-нататък?

– Че каква полза има, като не мога да видя какво си написала?! – развика се той.

– Исках да те изненадам – нацупи се тя. – Но щом си решил да се държиш гадно… Ще ти покажа началото, ако ми кажеш как продължава.

В нормалното си състояние Сандро едва ли би се съгласил да го изнудват по този начин, но на следващия ден вече трябваше да праща историята. Затова след като повика още малко („Che cazzata machina!“), най-накрая даде нужните указания – героите трябваше да се измъкнат от затрудненото положение посредством находчивостта си и любовта да възтържествува накрая.

Машината започна да просветва с диодчета, след което изплю на екрана началото на историята. Сандро погледна и се втрещи – беше изпълнила всяко едно от изискванията му, обаче как…

За Джил беше избрала да е скелетка, лудо влюбена в Джак, а той на свой ред беше човек-хипохондрик, ужасен до смърт от вида на кости. Откъсът свършваше дотам, където Джил и Джак се срещаха съвсем случайно край реката – Джил миеше кокалите си с речна вода, а Джак разхождаше болонката си. Джил се влюби лудо в него и хукна да го гони, а Джак заряза кученцето и с писъци търти да бяга накъдето му видят очите.

Сандро опули очи и известно време остана замръзнал на мястото си – само болното му любопитство го възпря да не дръпне шалтера веднага. Вместо това взе двойна доза успокоителни и заспа като пън.

Няколко часа по-късно Мини беше свършила работата си. Сандро уморено се довлече до нея с лошото предчувствие, че ще види идеята си разбита на парченца, а парченцата – увесени да съхнат. И не сбърка. Ето как продължаваше новелата.

Джак бягаше от Джил колкото му държат краката, но когато стигнаха извън града, и двамата бяха пленени от зъл некромант, който искаше да извърши ритуал с тях. Затвори ги край едно езеро, за да не му се пречкат, докато се подготви, а Джак доплува до островчето в средата му, за да се спаси от Джил. Тя обаче успя да научи от книгите на некроманта как се ходи по вода и тръгна към своята голяма любов.

Джак драпаше да избяга, но Джил вече го настигаше, затова той се покачи на единственото дърво на острова в опит да се спаси. Джил също се заизкачва по дървото и когато стигна достатъчно близо, го хвана за блузата. Джак започна да се съпротивлява яростно и накрая успя да я събори на земята. Опънатият клон, на който седеше, обаче го изстреля нагоре, той прелетя над езерото и падна от другата му страна. Джил се опита да повтори номера, но нямаше кого да използва за противотежест, а пък и изглежда си беше природно тъпа, защото не се сети да вземе близкия голям камък. Вместо това опита да излезе от другата страна на езерото, но там имаше плътна невидима преграда, която не я пускаше.

През това време Джак стигна до града и вдигна на крак карабинерите, които хванаха некроманта в разгара на приготовленията, а Джил взеха за свидетел. Без да губи време, Джак се цани за хамалин на товарен бус и замина на север. След няколко месеца некромантът най-накрая беше осъден на две години в пандиза за опит за извършване на тъмен ритуал, а Джил пуснаха да си ходи. Тя намери отново книгите му и направи магия за откриване на истинската любов. Магията безпогрешно я насочи към едно селце в Алпите, където Джак преживяваше от овчарство. Джил го омагьоса да я следва обратно към града им, след което го затвори в едно мазе от страх, че може да избяга пак, докато тя търси тайната рецепта на любовния еликсир.

Тъй като беше последният ден преди крайния срок, Сандро се принуди да го изпрати, заедно с писмо, в което моли за отсрочка, за да напише нещо по-добро. Каква беше изненадата му обаче, когато получи отговора на главния редактор. “Caro ragazzo, esso e fantastico!“ пишеше той и го молеше за още разкази в същия стил.

– Опропасти ми идеята! – развика се Сандро по посока на машината, веднага щом успя да осмисли писмото.

– Не е вярно! – обидено му отвърна тя.

– А редакторът хареса бозата, която си написала!

– И ти ми се сърдиш за това?

Двамата покрещяха още малко, но най-накрая Сандро се помири с машината („Scuzi, cara.“) и я потупа извинително по корпуса. Дори обеща да ѝ купи допълнително памет, ако тя продължи да му пише такива възхитителни пародии.

И всички заживяха щастливо, с изключение на Джак, който едва преживяваше на хляб и вода в мазето.

 

Малкият Ники

Моника Борисова, 21 г., Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“

 

Беше рано сутрин и малкият Ники се беше събудил. Той изтича навън, стъпвайки с боси крачета в росните поля.

Ники нямаше приятели. Той обичаше да е сам и много обичаше гората. Ходеше там всеки ден. Познаваше цялата местност на пръсти. Зелената трева и цветенцата по нея правеха всичко наоколо да изглежда безкрайно и толкова красиво.

Най-близките същества на Ники бяха дърветата. Той се облягаше на тях и им говореше. Даваше им имена и измисляше историите им. Те бяха единствените, които го изслушваха, никога не го прекъсваха, нито му нареждаха, не го критикуваха и не го пренебрегваха.

Ухаеше толкова хубаво – на росна зеленина и най-различни билки и цветя. Беше тихо. Чуваха се песните на птичките и жуженето на малките пчелички, а в далечината – бълбукащо поточе.

Ники поглеждаше нагоре към короните на дърветата и гледаше проблясващото между клоните им слънце. Щом подухнеше вятър, се чуваше шумоленето на листата, а момченцето усещаше как хладният въздух гали бузките му. Да можеше да остане завинаги там.

Когато се прибра у дома, Ники научи, че семейството му се мести в града, където щяха да вземат и него и да тръгне на училище. Той не каза нищо, но отвътре го болеше.

Малкият Ники винаги е изглеждал тъжно дете, но все пак беше щастлив, въпреки че не го показваше. Сега обаче наистина му се искаше да заплаче.

Когато се премести в града, усещаше, че не издържа шума и хората, които си крещяха и се блъскаха един в друг. Най-много мразеше, че винаги трябва да бърза за някъде. Преди да отиде там, за него понякога „час“ не съществуваше.

Всичко изглеждаше странно и чуждо. Тези високи сиви сгради и димът, който излизаше от колите. Въздухът беше мръсен, а наоколо нямаше стръкче цвят. Свят от бетон и димна завеса беше това. Малкият Ники гледаше през прозореца как хората съсипват себе си и красотата около себе си, създавайки и борейки се за един грозен свят.

Когато ходеше в магазина със семейството си, виждаше, че навсякъде е пълно с още непознати неща. Едни и същи неща, но с различни имена. Кому беше нужно всичко това. Нима някой наистина можеше да си позволи повечето от тях.

В училище също не му харесваше. Децата там се обличаха еднакво и той трябваше да изглежда като тях, с някаква глупава вратовръзка, която го задушаваше. Ники наистина не разбираше каква е ползата от нея, както не разбираше ползата от всички неща наоколо, например училището.

Съучениците му го гледаха странно и му се присмиваха. Наричаха го Селянчето.

Учителката му задаваше някакви въпроси, на които той не отговаряше. Всъщност не отговаряше, дори да знае отговора. Родителите му го наказваха, защото бяха решили, че не внимава в час и затова не се справя с уроците. Целият свят беше против него. Имаше само едно място. Там принадлежеше той.

Един ден след училище, вместо да се качи на училищния автобус, той се качи на автобус, който караше в противоположната посока. Беше сигурен, че ще го отведе там, където иска. Всички в автобуса гледаха с учудване, как толкова малко момче пътува само. Ники седна до един старец, който можеше да мине за негов дядо.

След около час той слезе от автобуса и тръгна по пътечката, на която беше спрял. Не след дълго, тази пътечка го отведе до там, за където беше тръгнал. Ники отново видя гората и се затича към нея с отворени обятия. Нима не беше толкова хубаво. Пак можеше да прави венци от цветя, да се катери по дърветата, да играе с горските обитатели, да бере горски плодове, да пие чиста вода от поточето и да вдиша свежия дъх на природата.

Изведнъж той се спря. Знаеше, че това няма да продължи дълго. Когато се приберат от работа, родителите му щяха да видят, че него го няма. После щяха да го търсят, да го намерят и накажат. Пак трябваше да пътува с глупавия автобус до непоносимото училище всеки ден и да носи тази ужасна вратовръзка. Тогава щеше да загуби гората за втори път.

Ники падна на колене, скри лице в малките си шепички и заплака. Небето заплака заедно с него. Изсипа се проливен дъжд. Тогава той се превърна в голямо дърво, чийто корени бяха толкова дълбоко в земята, че никой не би могъл да го помръдне от там. Никой нямаше да може да го разпознае и щеше да остане там завинаги. Чувстваше се истински щастлив и свободен.

Ухаеше толкова хубаво, на росна зеленина и най-различни билки и цветя. Беше тихо. Чуваха се песните на птичките и жуженето на малките пчелички, а в далечината –бълбукащо поточе.