Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Докато ние дращим на писателската работилница, на вас оставяме още няколко текста от Копнежа за растящо творчество: „Прегръдка“ от Стефанка Граматикова, „Огънят на промяната“ от Елица Баховска и „Задачите на призрака екозащитник“ от Мария Чапарова.

Слънчево четене! 🙂

Прегръдка

Стефанка Граматикова, 16 г., Първа английска езикова гимназия, София

Нарисувах я с въображението си. Беше на около 35-40, не повече. Ниска и слабичка – навярно нямаше и метър и шейсет. Ако си обуеше високи обувки, сигурно щеше изглежда като жените от списанията – толкова фина и крехка. Обичаше зеленото, защото то нежно подчертаваше тюркоазените ѝ очи. Оставах с впечатлението, че се променяха в зависимост от настроението ѝ – когато я ядосвах, потъмняваха, ставаха мътнозелени. Зарадвах ли я с нещо обаче, се превръщаха в най-красивите очи на света – чисти, светли, сияйни. На слънчева светлина дори можеше да се забележи жълто-кафява окраска в крайчеца им. Тя им придаваше топлота и очарование. Чувствам, че всичките емоции и притеснения, които погледът ѝ издаваше, бяха свързани с мен.

Винаги, когато се чувстваше напрегната, въртеше на пръст кичур от косата си. Косата ѝ бе дълга, права и мека, а цветът ѝ разкошен – цвят на мед, злато и топли слънчеви лъчи. Скоро си пусна бретон, за да прикрие един голям белег. Той беше дело на човек от уличната банда, на когото се изпречи, защитавайки ме. Такива са правилата на улицата – и на жена биха посегнали, ако им се бърка в „работата“. Но тя, разбира се, не се поколеба да рискува живота си за мен. Не се и съмнявах, че ще го направи, та нали за нея съм всичко?!

Сутрин, когато още спеше, тайно я наблюдавах с усмивка, и ѝ бях безкрайно благодарен, че имам дом и семейство. Забелязах, че има сенки под очите. Появили ли са се скоро, най-вероятно са заради мен и множеството безсънни нощи, на които я подлагам с отсъствията си. Какво да се прави – момчешка природа, все в бели се въвличам.Честно казано, не обмислям особено действията си и не съжалявам за това, което правя. На улицата нямаш място за съжаления. Угризения изпитвам единствено когато видя тъгата в очите ѝ. Тъга, примесена с болка и обич… мразя да я гледам тъжна! Не мога да го понеса! Това е нещото, което ме изяжда отвътре, а винаги причината за тъгата ѝ съм аз! Особено виновен се чувствам като ми хвърли онзи поглед, казващ „Не го очаквах от теб“. Осъзнавам, че не мога да я гледам повече така. В такива моменти правя всичко, за да върна усмивката ѝ – ще уча, ще я слушам, ще направя каквото е по силите ми, но ще я зарадвам! Ще седя и мирно вкъщи, ако трябва! Защо да не седя, та нали толкова обичам дома си… ? За щастие, винаги успявам да върна щастието в очите ѝ – може би защото съм готов на всичко, за да не я загубя…

Прости ли ми поредната глупост, тя протяга крехките си ръце, за да ме прегърне. Когато ме гушне, усещам любовта ѝ – най-чистата и искрена любов, която някога съм познавал. Знам, че всеки човек мисли, че при него чувството е най-силно, че няма жена, която да е способна да обича повече. Масова заблуда или универсална истина? Не знам. Знам само, че прегръдката ѝ ме топли. Не искам да ме пуска…

Изведнъж се сепвам, отварям очите си. Така бленуваният портрет изчезва. Започнало е да се свечерява – скоро уличната бандата ще дойде и ако още съм тук, а нямам пари, ще ме пребие. Може би ако побързам, ще успея да избягам навреме. Но как – обувките, които бяха оставени до кофата миналата седмица, пропускат, а снегът вали на парцали – декември е. Къде да отида, сираче съм! Нямам нито дом, нито роднини! Изморен съм, но пак ще продължа да ходя, пък докъдето стигна! Не ми е студено обаче.

Прегръдката на мама ме топли.

 ~ ~ ~

Огънят на промяната

Елица Баховска, 16 г., Софийска Математическа гимназия

 

 

Вървях по плажа, бавно, за никъде не бързах. Чаках. Мразя да чакам, но често ми се налага. И го правех, защото трябва.

Чаках и се разхождах, пясъкът галеше нежно босите ми стъпала, а аз не откъсвах поглед от морето. Сините вълни, така омайни, спиращи дъха, се плискаха току до краката ми. Лесно можех да се забравя в тази синева, която се простираше пред мен, само един тон по-мрачна от притъмняващото вече небе. Бели зайчета, увенчали като корони вълните, които идваха, сякаш за да ме погълнат. Имах нужда от тяхната сила.

Без да се замисля, свалих наметалото си и нагазих във водата. Вълните ме прегърнаха, обгърнаха с топлата си ласка, сякаш бях техен отдавна забравен брат. Сякаш бяха усещали липсата ми и сега се радваха да ме видят. Потопих глава и се оставих на водата да ме залее и погълне, да влезе в мен. Да ми даде кураж – щеше да ми трябва. Слънцето вече залязваше, което беше добре, защото щеше да донесе не само топла нощ, но и края на чакането ми.

Мисля, че не се представих. Казвам се Ларнас Вала. И съм Пазител на Баланса. Нека обясня – всеки сезон, всяко време, има своя сила. И нещо, в което се събира тя. Нещо, което е уникално за себе си. Нещо вечно. Моя и на тези като мен работа е да го пазим. По принцип задачата ни не е тежка. Все пак – кой би посмял да открадне някой елемент от Баланса? Кой изобщо би си помислил, че е възможно?

Но тази година беше тежка. На някого му беше хрумнало да открадне един от тях. И го беше направил. Избивайки мнозина от нашите в процеса. И сега Баланса умираше, гърчещ се в ръцете на крадеца. Защото ние не си бяхме свършили работата.

Водата още беше топла, но усещах ледения вятър по мократа си кожа. Толкова студен въздух нямаше работа тук, не и в горещото лято. Усещах, как годишните времена се разместват, заради откраднатото. Можеше и да се заблуждавам, де. Но знаех, че не е така. Не смеех да си помисля какво ще стане с времето, ако Баланса останеше нарушен.

На близкия нос блесна фар, мигна два пъти и изгасна. Времето на срещата, която си бях определил с крадеца, бе дошло.

Долових движение – чужди стъпки – някъде далеч в морето. Лодка, по която се разхождаха нервно. Сърцето ми се сви. Познавах тези стъпки. Нарина. Бях познал почерка ѝ още като оглеждах мястото, откъдето бе изчезнал Класа. Но не бях искал да го повярвам.

Побързах да изляза от водата. Не заслужавах прегръдката ѝ. Вадички се стичаха от подгизналите ми дрехи и оставяха мокри следи по плажа, докато отивах за наметалото си. Постарах се да се забавя колкото се може повече, докато изстисквах водата от провисналите си ръкави и нахлузвах отново колана с мечовете, а на токата на наметалото отделих повече време, отколкото всеки друг път. Надявах се Нарина просто да си тръгне и да ме остави сам с огромна празнина, зееща в сърцето ми там, където беше нейното място. Да не я усетя преди да е станало твърде късно. Но аз вече веднъж я бях пропуснал. Нямаше как да стане втори път.

Когато най-сетне се обърнах, тя стоеше до малката лодка и ме гледаше. Нямаше гребци – Нарина се бе оставила на вълните да я доведат при мен.

– Здравей, Ларс – каза тя бавно, с цялото спокойствие, на което беше способна. Ослепителна, както винаги. – Надявах се, че ще си ти – само от гласа ѝ сърцето ми заби предателски като лудо.

– Едва ли някога си се съмнявала в това, Нари – отвърнах тихо.

– Да. – Тя поклати тъжно глава. – Но сгреших.

– За това ли си убила толкова много от своите по пътя? – викнах. – Гарел? Карн? Моет? Те бяха и твои приятели!

– Така е. – Тя за първи път отклони поглед от моя, но аз видях сълзите в очите ѝ. – Но те нямаше да ме разберат. Само ти можеш.

Пристъпих към нея. Треперех. Нарина го забеляза. Една сълза се търкулна по бузата ѝ.

– И аз не мога, Нари. Не мога да разбера защо го направи?

– Те ни държат като роби, Ларс – заяви тя със страст, с която преди я бях чувал да говори в защита на Класа. – Жреците на Класа, със своите идиотски ритуали и догми. Пазят това проклето житно стръкче, като че ли загубата му ще е непоправима! Ами Баланса? Той би трябвало да прави точно обратното, да се променя и обменя! Да умира и да се преражда! Светът би бил по-добро място, ако изгоря това проклето нещо! – тя измъкна изпод наметалото си смачкана тревичка – Класа, в най-лошия си период. Стоенето по джобове не му понасяше добре, но трябваше да призная, че беше клюмнал и много преди това. Смятали го бяхме за правилно…

– Дай ми го, Нарина – възможно най-незаплашително протегнах ръка аз. – Ще го върнем и всичко ще е…

– Не! – Тя се дръпна като опарена назад и отдалечи Класа от мен. – Нищо няма да е наред! Не разбираш ли – точно затова го взех. И сега ще го изгоря! – без да пуска стръкчето, тя зарови по колана си за кремък. – Ще видиш, всичко ще е наред, след като това нещо изчезне. Ще се роди нов клас, силен, здрав, променен.

– Нари, недей… – прошепнах отчаяно и избърсах потта от челото си. Изведнъж беше станало страшно горещо.

Но тя не спираше да бърбори, почти щастливо:

– Ще видиш, Ларс, исках да видиш, че съм права. Повярвай ми!

– Нари! – измъкнах единия от мечовете си и го опрях под брадичката ѝ, принуждавайки я да спре да търси кремък. Ръката ми вече не трепереше – само сърцето ми. – Ще намерим начин. Обещавам ти! Но такъв, който няма да унищожи целия свят!

Тя впери поглед в острието. Бавно отдалечи ръце от кесията, разтвори пръсти и кремъка, който беше открила, падна на земята. В погледа ѝ нямаше страх, само безмерно разочарование. Усмихна ми се и в тази усмивка се четеше тъга, толкова голяма, че целият свят, за който толкова се тревожех, нямаше да може да я компенсира.

Бях опрял меч о гърлото на любимата си. В един миг намразих и себе си, и целия свят, заради който го правех.

– Значи така – прошепна прегракнало Нарина, – избираш бавна смърт пред промяната. Пред мен.

– Избирам света – едва произнесох.

Тя отпусна ръце примирено. Освен чудовище, бях и глупак, че се хванах на това, при все, че я познавах.

Сграбчи дръжката на своя меч и с едно мълниеносно движение отби моя. Отскочи, извади и другия и застана в защитна поза. Аз също изтеглих и втория си меч от ножницата и двамата се завъртяхме в бавен кръг. Тя нападна първа, опитвайки да използва по-ниския си ръст. Аз завъртях в кръстосан кръг мечовете си и я принудих да отстъпи. Пристъпих към нея и тя направи още крачка назад. Вълните погалиха краката ми, Нарина бе до коленете във водата. Щеше да я забави. Тя го осъзнаваше, но за да излезе на брега, трябваше да мине през мен. Тя се плесна ядосано с плоското на меча по бедрото, както правеше, когато знаеше, че съм я надхитрил. Бях по-добър от нея и тя го знаеше.

За миг се почувствах сякаш бяхме у дома и просто тренирахме край езерото. Но полъхна порив на горещия вятър, който преди погрешно ми се бе сторил леден, и болезнено ми напомни, че не е така. Изобщо.

Нарина все пак се втурна покрай мен, опитвайки се да мине под мечовете. Спрях я и нейното острие се заплете в моите. Тя замахна с другото, парирах удара ѝ. Тя хлъцна и мечът излетя от ръката ѝ. Парирах удара на втория, опитвайки се да го приклещя. Но тя се извъртя като последния новак, замахна напълно ненужно с празната си вече ръка, навън. Тялото ѝ залитна и мечът ми потъна гладко в гърдите ѝ.

Виковете ни се сляха в едно.

Нарина се строполи в ръцете ми. Паднах на колене във водата, за да я поема. Изпуснал бях и двата меча, но раната ѝ си оставаше.

– Защо не ми повярва? – изхлипа тя.

– Мечтите ти щяха да погубят всички, Нари…

– Не… – изхриптя тя. Солената вода я повдигаше и я правеше лекичка в ръцете ми, сякаш вече беше призрак. – Трябваше да ми вярваш. Трябваше… – закашля се. Водата около нас вече бе обагрена в червено от кръвта ѝ.

Не знаех какво да правя.

Отслабналата ръка на Нарина се вдигна със сетни сили и сграбчи яката ми.

– Аз бих избрала теб! – прошепна тя. – Ако трябваше да избирам между света и теб, бих избрала теб. – усмихна ми се със своята тъжна усмивка. От очите ѝ се стичаха сълзи.

– Ти вече избра, любов моя – прошепнах и отметнах един кестеняв кичур от мокрото ѝ лице.

– Не съм… – главата ѝ се притисна за последно в корема ми, сякаш се опитваше да ме прегърне, но вече не можеше да движи ръцете си. – Ще видиш… – очите ѝ се затвориха, тялото ѝ се отпусна в ръцете ми.

Сякаш и моят живот изтичаше в морето. Прегърнах я, затворил очи, отказвах да я пусна.

След много време нов горещ повей ме накара да вдигна глава.

Лодката, с която бе дошла, гореше. А на дъното ѝ цвърчеше проклетото стръкче – Класа на Баланса. Гореше в огъня на нейните мечти.

Дори не бях успял да я спра. Трябваше да съм се досетил – когато Нарина си наумеше нещо, винаги успяваше.

Чак тогава вдъхнах свежия въздух – толкова свеж, колкото не помнех някога да е бил.

– Моля…

Няколко искри изскочиха от пламъците и паднаха върху кожата ѝ, попиха в нея. Раната ѝ се сви и изчезна. Нарина се преви на две и започна да кашля. Очите ѝ се отвориха, блестяха като нейния огън. Притиснах я в обятията си, щом кашлицата ѝ се успокои. Прегръщах я силно и дълго.

– Казах ти, че бях права! – прошепна тя.

~ ~ ~

 

Задачите на призрака екозащитник

Мария Чапарова, 18 г., НСОУ „София“, София

 

Да ви кажа, никак не е лесен този живот. Да, да знам, че съм призрак, но и ние се изморяваме. Знаете ли колко е препълнен графикът ми напоследък. Сякаш съм портмонето на някой политик, и се пълня все повече и повече с всеки изминал ден (да, фактически това е невъзможно, защото всичко минава през мен, и все пак… )! Сериозно се замислям над една своя идея, дали да не се направи референдум за почивките на призраците. Какво мислите, не е ли страхотна идея? Но нека преминем към по-съществената част на този текст, а именно да споделя с вас, драги ми читатели, какво прави един призрак екозащитник през месец март!

Тъй като пролетта настъпва точно през този месец, задачите са двойно повече. А и празници, колкото искаш.

Уф, живот…

 

Списък със задачи:

1. Много важно! (код ярко, наситено червено)

На 1 март да подаря мартеници на мама, жената и снахата. Че ако пак забравя, едва ли ще ми се размине само с няколко счупени ребра, тук-таме натъртвания, посинено око, избити зъби…

Представете си как се причинява такова нещо на призрак. Жените са всемогъщи.

 

2. Важно! (код червено)

На 3 март, тъй като е национален празник, ще работя извънредно. Прогнозата за времето е хубава, следователно ще се ходи на разходки из Витоша. Моят пост ще е на Копитото. Плашейки туристите, дръзнали да изхвърлят боклуците си извън кофите. Така се спасява природата от глобално замърсяване. Също така да пазя крехките напъпили растения да не бъдат стъпкани и унищожени…

 

3. Страшно! Важно! (кървавочервено)

На 8 март да подаря цветя на любимата си, за да не ме убие повторно! Да отида да помагам на цветята в близките цветарници. Много е трудно да ги успокоиш, след като са били откъснати за да зарадват жените. Не че е лошо, но и те са живи същества. На този ден се извършва масово убийство! Каква жестокост, никога не съм разбирал този празник (може би защото съм мъж).

 

4. Да не забравя!

На 10 март заминавам за Бразилия. Там ще се проведе ежегодният семинар на екозащитниците призраци. Там аз ще съм почетен гост, разбира се. Представяйки не само мен, но и нашата страна, трябва да съм на световно ниво. (Да не забравя да се изкъпя преди да тръгна! Банските и слънцезащитния крем също!)

 

5. На 15 март е краят на семинара, съответно последна възможност да купя подарък на жената, ако не съм успял преди това!

 

6. На 18 март ще почистваме поляните около седемте рилски езера. Да не забравя гумени ръкавици, чували и жената + кучето.

 

7. На 20 март е пълнолуние, най-подходящото време за почистване на замърсените плажове по нашето черноморие. Затова сутринта заминаваме за Ахтопол, към 18 часа сме там и в 21:00 започва почистването. Да не забравя кучето, жената, цветни чували за разнообразие и ръкавици.

 

8. На 21 март настъпва пролетта! Почивен ден! (урааа)

 

9. На 23 откриване на пункт за запознанство на призраците със замърсяването. Целта е да се наберат повече доброволци. Почетен гост – АЗ. Да не забравя да се облека, да взема мама, жената и за жалост тъщата.

 

10. От 24 март до 1 април отпуска. Ще ходя на пътешествие до Южна Корея, въпреки че Северна май предлагат по-добри оферти за екскурзии. Там ще се срещна с екозащитници да обменим ценен опит. Да не забравя да не взимам жената, кучето… (код зелено)

 

Виждате ли?! Задачи, грижи, притеснения, задължения, почивки, всичко е сложно. Затова поживейте си, докато сте живи, че като станете призраци, какво ви очаква…