Нови откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.

~ ~ ~

– Замисли се нещо… – Момчето леко докосна лакътя й.

– Загледах се – отрече Дивна и извърна глава. Погледът й несъзнателно потъна в будни, палави очи. Хубост и мистика извираха от тях, а бадемовата им форма придаваше на бялото детско лице особено нежно изражение. Момченцето тръсна назад тъмния си бретон. Лъскавата му коса отрази светлината на изкуствената луна.

– Давай, Ли! Ще ни открият, ако се мотаем наоколо!

Две абсолютно еднакви момичета дръпнаха хлапето за ръкавите и го повлякоха нанякъде. След тях подтичваше друго момче и бърбореше нещо на пресекулки.

– Кои са те? – попита Дивна, изпращайки ги с поглед.

– Не може да не ги забележи човек! Ли Китаеца и тризнаците Рост. Няма трошач, който да не си е патил от номерата им – ухили се Денис. – Талисманите на мегаклуба. Гениални са!

– Ли Китаеца – повтори унесено Дивна. “Това дете прилича на ангел!”, помисли си.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Въздушният футбол се оказа опасна и деликатна игра. Сърфирането със скайт между играчи, които се борят за леката, подвластна на въздушните течения топка, изглеждаше като опит за самоубийство по малко по-нетрадиционен начин. Дивна усети, че се стяга, когато миниатюрната фигурка на Любо профуча покрай грамадния в сравнение с него Ник, отне му топката и подавайки си за главичка, я насочи към Крис със завидна лекота. Също с глава, момичето подаде на Жоро, Ник вече беше до него, но Жоро успя да върне топката към Крис. Тя преодоля последователно Боби и Колин, като сърфираше с финес, и вкара първия гол за своя отбор.

– Не е честно! – веднага запротестира Боби. – Тя едва не ме уби!

– Като те е шубе, не играй! – гневно го парира Жоро. – Съвсем честно си беше. Страхотен гол, ако питаш мен!

– Ти не се обаждай! – изръмжа към брат си Ник.

– Никой не те е питал – допълни Боби.

– Винаги се разправяте – викна срещу двамата Любо. – Има гол, и това е!

– Да, бе, да – провикна се от вратата Васко.

– От теб ще е по-добра дори празна врата – ухили се Тит. – Тя поне има греди, които могат да увардят нещо!

– Къде зяпаш? Изобщо не се обаждай! – ядосано допълни Колин.

– Техният вратар да не е по-добър – не му остана длъжен Васко и се намръщи тежко.

Тит излезе от своята врата и се включи в подкрепа на Крис, която според Дивна се държеше най-достойно от всички тях.

– Винаги играете нечестно – викаше момичето. – Винаги сте недоволни, като ви бием!

– Ще играем или ще се караме? – озъби й се без желание Ник.

– Това гол ли беше или не, според теб? – още по-силно му кресна тя.

– Хайде, отговори й на въпроса – подхвана и Тит.

– Гол беше! И то какъв гол, смешни ви направи – вметна Жоро.

– Казах ли да не се обаждаш – отново го пресече брат му. – Още една дума и ще те смачкам! Един на нула не е кой знае каква преднина.

– Да, бе, да! – недоволстваше Васко. – Все аз съм вратар-играч и после на мен си го изкарвате.

– Млъквай или се махай – вбеси се Ник. – Продължаваме играта! Хайде, всички по местата си и внимавайте как летите!

Дивна стоеше онемяла до Денис. Никога през живота си не бе присъствала на толкова сериозен спор, който приключва така неочаквано приятелски.

– Не се плаши – усмихна се кривогледото момче. – Винаги правят така, но иначе са неразделни.

– Не се плаша – тихо отвърна Дивна. – Просто до този момент не бях виждала истински, живи деца.

Последното си го бе измърморила изпод нос. Денис се накани да я попита какво е казала, но играта привлече и неговото внимание.

Сърфирайки стремглаво, Ник преодоля Жоро, после Крис, Любо го изпусна и той би с ръка, но Тит се изпречи на пътя на топката и я прати далеч в обратна посока. Боби пръв стигна до нея. Подаде на Колин, но той му върна, защото Жоро го следеше неотлъчно. Любо се плъзна покрай Боби и му отне топката. Дивна не се сдържа и изръкопляска. Вратът я болеше да се взира над себе си, макар тренировъчният скайбол да се играеше на височина, не по-голяма от нормален човешки ръст. Топката отново беше у Ник. Той подаде на Колин, Колин на Боби, Крис се шмугна покрай него, овладя я за момент, опита да подаде на Жоро, но Ник го изпревари. Вратата беше близо. Тит бе излязъл твърде напред и му отне време да се върне. Разсейването му костваше точка за другия отбор.

– Гоооол! – крещеше Васко от своята врата.

– Гооооол! – викаха в хор Колин и Боби, сърфирайки триумфално около Крис и Жоро.

– Един на един, голяма работа – небрежно повдигна слабичките си раменца Любо.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Първият час от допълнителната практика приключи с рокендрол. В междучасието Марти изведе студентите на учебната писта.

– Тук е мястото за истинско суинг парти, но няма как да пуснем музиката – искрено съжали той.

Стас оглеждаше учебните кораби с презрение.

– Казвал съм… нищо не струват! – промърмори той. Питър, който бе спрял до него, явно го чу.

– Не могат да се мерят с тези на Тони Герг – каза той и Стас се подразни от тона му.

– Едно малко въздушно спарингче, момчета? Вие двамата… Най-големите! – Марти се завъртя покрай тях, сочейки към корабите. – Нааай-големите!

– Не говориш сериозно. – Рая застана на пътя му.

– Защо не? Говоря! Те наистина са…

– Аз съм навит! – Стас прониза с поглед Питър. – А?

– Както кажеш. – Изглеждаше спокоен. Никакви чувства не личаха по бледото му лице. Стас стисна юмруци. Кокалчетата му изпукаха.

– Хей, чухте ли? Елате всички… Елате тук! – викаше Марти.

Двамата състезатели се отправиха към най-близките изтребители.

Стас скочи в пилотската кабина, закопча с ентусиазъм предпазния колан и си сложи шлема. Спусна люка.

– Шантавите идеи на Марти… – чу собствения си, преобразен от комуникатора глас. – „Най-големите”! Ето, сега ще види кой колко е голям.

Момчето огледа пилотската кабина. Впечатлението, че е по-широка от стандартните, не беше ново за него. Провери лоста за управление, издърпа го, натисна няколко бутона на пулта и се притисна към облегалката на креслото. Опита се да се концентрира върху предстоящата надпревара. Не успя.

Отвън Марти се мъчеше с кода на люка към учебната писта. Явно знаеше и него, защото сега заподскача доволен около Рая.

– Най-големият!

Люкът започна да се вдига. В главата на Стас зажужа мисълта, че могат да ги хванат. Пулсът натисна шлема отвътре.

– Спокойно, Стас… Всичко ще е наред. Ще спечелиш. Ще върнем корабите на местата им… – Стас затаи дъх, сякаш се готвеше да скочи в басейн, пълен с ледени късове. Люкът вече зееше наполовина. – Никой няма да забележи, че сме… Пък и да забележат. Не могат да докажат кой го е направил. Може корабите да не са в изправност и горивото… да се е изпарило, примерно.

Той нерадостно се изсмя.

– Хей, Сташек, при сядането да не си уцелил лоста?

Стас включи микрофона си с рязък жест.

– Млъквай, Марти!

илюстрация към Дивна