ПИТАНЕ: Колко ви харесват илюстрациите към “Дивна” – част 5

Нови откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.

Колосор настрои сигнала направо на големия стенен екран. Видяното го вкамени за момент.

– Това моите транспортни капсули ли са? – отрони той, когато картината се фокусира.

– Цялата пратка оръжие за Източните станции… – Гласът на Хил стана още по-тънък.

На екрана се виждаше малко корабче. Приличаше на военните Стрели от най-ново поколение, но те се движеха на ято и някъде съвсем наблизо трябваше да е техният Лък. Освен това моделите Стрела се произвеждаха с бяла или бронзова външна обшивка, а цветовете на екрана бяха синьо и жълто.

Колосор почеса брадичката си.

В момента корабът обикаляше плавно около капсулите и пускаше по един изстрел в капака на програмното устройство. Въпреки подобрената защита, капсулата отказваше предварително заложения курс и започваше свободно падане в безкрайната бездна. Разбира се, само на екрана изглеждаше като падане. По-правилно беше да се каже, че съвсем скоро всички тези стройни редички щяха да се разпилеят из космоса без минимален шанс да бъдат спрени.

– Мръсен копелдак! – изрева Колосор и треперейки, обърна гръб на картината. – Малко ти остава, подла твар. Предсмъртно хапеш, за последно ти е…

– Добре ли сте, господин Колосор? – попита Хил.

– Не, не съм добре! – изкрещя в лицето му координаторът. – Но скоро ще се оправя! Помни това!

На екрана малкият кораб довършваше последните две капсули.

Питър бързаше по коридора и се прозяваше. Отново бе закъснял за лекции. Звукът от стъпките му отекваше надалеч и той се мъчеше да го догони. Направи му впечатление, че долавя ехо. Сякаш заедно с него вървеше още някой. “От безсънието ме хваща параноя. Макар че чуването на разни неща, които не съществуват, не се казваше така.”

Тогава забеляза сянката. Току-що беше свил зад поредния ъгъл. Една тъмна, качулата форма за миг се надвеси върху му. Той спря. Някой отзад направи още една крачка и също спря.

– Кой сте и какво искате? – попита Питър. Любопитството го беше разсънило окончателно.

– Остани на мястото си! – заповяда тежък глас.

– Малко се изсили май? Не се подчинявам на сенки – спокойно отговори Питър.

Реши, че това е номер на някой приятел трошач, който се е вмъкнал тук, за да го изплаши. Подхождаше отлично на Ли и тризнаците Рост, ала те бяха доста по-ниски и тънкогласни. За да скроят такава шега, трябваше първо да се сдобият с кокили. Имаше, разбира се, още доста трошачи, на които би могло да им доскучае достатъчно, за да рискуват разходка до Академията.

– Покажи се и ще поговорим, ако толкова ти се иска! – почти развеселен допълни той.

– Ще си поговориш с дявола, хлапе! – Човекът с качулката излезе иззад ъгъла и пусна от шепата си малка метална муха. Тя имаше жило, подобно на спринцовка.

Тя спря стреснато, защото забеляза някакви дребни черни очички, които я изучаваха.

– Господи! Какво е това?!

Първоначалната й уплаха бързо премина в любопитство. Дивна втренчи поглед в малката стъклена кутия, от която я гледаха очичките. Животинчето беше сиво, с опашка, по-дълга от цялото му тяло.

– Опитомен плиш! Вече се е събудил! – гордо обяви Денис. – Хващат се много трудно и са опасни… Разнасят зарази, но не и ако го имаш от бебе…

Рейнстон се подсмихна.

– Не се бъзикай, Тим – намръщи се Денис. – Архимед е напълно чист и питомен!

Момчето извади животинката и я пусна да ходи по ръката му.

– Ли Китаеца го откри в един от изоставените трюмове. Трампи го с мен срещу скромен кредит за визофон.

– На Земята ги наричахме плъхове – поясни Рейнстон, тъй като Дивна все още гледаше животинчето с изненада. – Знае се, че оцеляват в почти всяка ситуация, също като хлебарките, но не предполагах, че са ни последвали и в космоса… “Плиш” идва от плъх. Думата е заимствана от малко известен славянски език.

– Роднини на мишките?! – най-сетне успя да си спомни нещо Дивна.