Представяме: „Светлоглед“

Светлоглед

Миа Сердарева

Представя: Калин Ненов

Нашето жури отличи „Светлоглед“ в Копнежа за човечни книги миналата година. А разказът-размисъл „Зрънце живот“ влезе още преди това в антологията „Зелени разкази (ама наистина)“.
И ни се стори съвсем в реда на нещата – съвсем в духа на Човешката библиотека – да започнем тази година със сборника на Миа Сердарева. Да споделим мъничко „Светлоглед“ с всички наши приятели. 😉

„Думите трябва да минават през трима пазачи: верни ли са? добри ли са? необходими ли са?“, гласи една от любимите ми арабски пословици.
Затова много внимавам с думите, особено острите. Те са хладно оръжие в неумели ръце. А човешките ръце по природа са неумели в боравенето с недоброто – просто не са създадени за него. Създадени са
да дават и създават,
да милват и прегръщат,
да скачат от радост, да утешават от болка,
да докосват с обич.
Така си мисля. Тези са миговете, когато усещам щастие по дланите, та чак до върховете на пръстите. Миговете, в които ръцете ми откриват призванието си.
А призванието на думите? Ако съдя по вкуса, който оставят в душата ми, изглежда е аналогично:
да дават
(изстрадани уроци – пищови за житейски изпити)
да създават
(по-човечна гледна точка към света)
да милват
(жадните за допир)
да прегръщат
(гладните за обич)
да утешават
(бедните на надежда)
да се радват
(между неизбежните многоточия на болката)
да докосват нежно
(дълбоко скритите, почти забравени капиляри на чувствата).

Страховете са като бездомните кучета: докарват болести, будят те посред нощ и колкото повече негодуваш срещу тях, толкова по-агресивни стават. Ако вземеш да ги храниш, ще те следват по петите. А пораснат ли, лошо. Докато се усетиш, и вече те водят на каишка.

Фильо погледна цигарата в профил – до филтъра оставаха два-три посивели милиметра. Видяха му се достатъчни за едно последно дръпване.
– Защо ми го разказа това? – Знаеше отговора, но имаше нужда да го чуе.
– За да се довериш на оптимизма ми. Да разбереш, че не е купешки. Сама съм си го отгледала. Със сълзи съм го поливала. Много пъти е бил на умиране и винаги е намирал за какво да се хване. Разбираш ли? Плюсове има даже и на дъното. Даже и на дъното. Само дето докато си там, повече приличат на разпятия.

Може би най-добрият обектив бяха собствените ѝ очи. Вместо на лента можеше просто да запечатва щастието в паметта си. Лесно, компактно, практично. Трябваше само да държи погледа нащрек – по-точно нащрак – за мигове на радост.
Скоро се убеди, че всичко е във фокуса, независимо дали гледаш човек, предмет или пейзаж. Окото вижда онова, което умът търси да види. Другото остава назад – просто фон. Фокусираш ли се върху калта, тя се намърдва на преден план в кадъра и надали ще забележиш облаците, които се прегръщат в локвата. Зазяпаш ли се в пъпката на челото, като нищо ще изпуснеш усмивката под нея. Заровиш ли лице в неизменните неволи, току-виж си изтървал щастието под носа ти.
Колкото повече търсеше хубавото, толкова по-често го намираше. Имаше чувството, че проглежда. Сякаш отмиваше пластове мръсотия от лицето на света, а отдолу прозираше красота, която човек не би забелязал с невъодушевено око.

Инструкторът почти не е гъкнал, откак станах от шофьорското място. Колежката определено кара по-добре от мен, ама чак пък да няма за какво да я задъвчи… Милият, направо е за реанимация след убийственото ми кормуване.
Ухилвам се полувиновно, облекчението ме изпълва догоре и заподсвирква с уста. Краката ми потрепват в такт, да оттръскат напрежението. Ако ги нямаше двамата отпред, щях да се разпея с цяло гърло.
А преди пет минутки се бях вкопчила в кормилото като бръмбар на клечка и виждах само пътното платно. Умът ми първолашката сричаше назубреното от правилника за движение. Напрежението в главата ми беше толкова голямо, че създаваше радиосмущения: все едно бях включила на два мегахерца встрани от търсената честота и чувах мислите си през пращене.
Най се спичах на кръстовище. Ако ми изскочи пешеходец? Или някой шемет като мен тръгне на червено? И дано, дано не ми загасне двигателят за шести път днес… Не знам дали колегите шофьори ме псуваха или ми се смееха, ама ушите ми горяха като прерийни пожари.
Пак ме напушва смях. Толкова ми е уютно на задната седалка, толкова… безметежно! Откога не съм си седяла ей така, без да бързам. Откога не съм си давала време да изпитам радост от разпиляна край мен красота. Да я подържа в устата си тая радост, сякаш е вино; да извлека скритите ѝ аромати, да запечатам спомена за възторженото ми небце и накрая да я глътна жадно, та да се влее в кръвта ми и да ме съживи отвътре…
Изведнъж ми хрумва, че ежедневието ми напомня днешното кормуване: карам по предначертаното шосе, спечена от напрежение, и се напъвам да спазя всяка буква от правилника за живеене. Така се напъвам, че губя представа къде съм. А тоя правилник даже не съм сигурна кой го е писал. Май аз, но под диктовка. На вродени и втълпени представи за собственото ми предназначение.

Временно се задоволихме с извода, че животът прилича на жепе одисея. Жепе, защото все ни вкарва в разни коловози. Добре, че периодично сменяме влаковете. Обикновено по разписание:
– образователна мотриса – заминава на 7, пристига на 18-19 години;
– брачен влак – препоръчително е да се хване преди 30-35; нерядко дерайлира;
– служебен експрес – желателно прекачване от гара Абитуриентска или Абсолвентска; характерни за линията аварийни смени на вагоните с непредвидим престой;
– пенсионерска теснолинейка – преобладаващо нискотарифна; заминава на 60+, пристига когато е писано; къде – неизвестно.
Чат-пат някой успява да разнообрази транспорта. Презокеански лайнер, всъдеход на стремежите, кракомобил за връщане към корените, на бабата хвърчилото…
(…)
Само аз не успях да си открия думичката. Глупости, не ми се щеше да я призная. Беше тъпа. Бачкам. Къде си, що си? Бачкам. Най-изтърканият вагон на най-монотонната влакова композиция. Тудуп-тудуп, тудуп-тудуп, тудуп-тудуп, тудуп-тудуп до изтрещяване.
Кога се нахендрих в тоя коловоз?!
Как кога – когато станах едновременно майка, съпруга, къщовница, бачкатор и нещатен факир, с произтичащите от тия титли задължения: всичко теб чака, всеки те дърпа за своето, вършиш по две-три неща едновременно, едва дишаш. Многоръкият Шива в маратон с препятствия. Учили са те: работата преди удоволствието. Затова позволяваш на трябва нагло да измести искам към дъното на дневния ред. Всеки ден. Ако все пак остане време за мъничко искам, не се знае ще намериш ли силици. Желанията ти стават все по-скромни и плахи. Все по-малко. Посвещаваш се на трябването. Успокояваш се с чувството, че си полезна. Все си обещаваш, че ще помислиш и за себе си. Веднъж децата да пораснат, къщата да се постегне, работата да понамалее, да му хванеш цаката на времето… и ще почнеш да живееш.
Как пък не. Трябва е доживотен спътник. И дипломиран машинист с амбиции за диспечер. Създател на самото разписание. Тесногръд, тесноглед и теснолинеен. Дадеш ли му да кара влака, животът ти ще изтудупка по релси, измислени от друг.

Каменното лице се оказа практично и в домашни условия. Така де, понякога човек има нужда да избяга за малко. Не непременно навън, може и навътре. Особено ако си тийнейджър, нетърпелив да измечтае всички мечти, да изпита всички чувства, да разгадае всички истини, без да му се бъркат. Забавно е да си едновременно в стаята при семейството и някъде другаде, където ти щукне, и никой да не подозира. Тръпка има някаква.
Друг е случаят, ако гледаш късен филм с вашите и ония от телевизора почнат да се натискат. Усещаш бегли погледи и припряно надяваш безразличната физиономия, но парещото червено от носа до ушите трудно можеш да го скриеш. Поне при мен е така.
А най-голям зор виждах да маскирам радостта. Заглаждаш, заглаждаш бузите, преглъщаш надигащия се кикот, ама радостта е палавница – все ще намери откъде да те погъделичка. Я ъгълчетата на устните ти ще подръпне, я ноздрите ти ще издуе като парашути, я раменете ти ще затресе. Накрая почти винаги ме надвиваше. Изригваше от кратера на устата ми и се изливаше върху горкото местно население под формата на луд смях. Понякога не ѝ стигаше това, ами и от очите ми потичаше… В такива моменти не се чувствах победена, а лека. Балонче хвърковато. Реех се из въздуха, а неуспехите приличаха на излишен товар, изхвърлен зад борда.
След години овладях и радостта. Може би защото стана по-сдържана. Късните филми вече не ги гледах с нашите, пък и все по-малко неща можеха да ме изчервят, тъй че най-сетне получих пълно шест по каменно лице. Практикувах го постоянно, криех си се зад него с часове. В един момент даже нямаше какво да крия – мечтите ми се сбъднаха, за нови ме мързеше, чувствата ме уморяваха, а повечето истини се оказаха досадни, – но безизразната маска ми беше толкова удобна, че си я носех ей тъй, по навик.
Веднъж Жо ме попита:
– За какво си мислиш, като гледаш така сърдито?

Не разбирам много от дръвчета, но това тук, с тия спаружени, тленно-кафяви листенца, ми пробожда сърцето. Изсъхва ли, изсъхнало ли е вече… Лисвам вода около крехкото стъбло и забързвам към следващото. И то така. Килнало се, завалийчето, опряло в грамадната буца пръст отляво и бере душа. Идва ми да го погаля. На ръст е до брадичката на четиригодишната ми дъщеря; стволчето му – колкото кутрето ми. Приклякам да го поизправя, да го загърля с пръст, ама то пръст ли е? Камък. Обръщам тубата, водичката все ще смекчи положението…
Изведнъж не бързам. Странна майчинска нежност е поникнала на мястото, допреди миг буренясало от цифри, факти, графици, задължения и притеснения. Оставѝ, че е поникнала, ами за миг избуяла и ме превзела цялата отвътре. Като детенце ми е това дръвче. Безпомощно сукалче. Не се ли грижа за него добре, ще загине.
Пий, миличко – прошепват устните ми на своя глава.

Нося се из младата ни овощна градина с двете петлитрови туби в ръце. Не забелязвам тежестта им. Нито твърдите буци земя. Нито откъслечните препъвания, нито новоцъфналата дупка на дясната ми маратонка. Грижа се за нашите дръвчета – тия крехки, безмълвни, милички стръкчета живот – и ми е хубаво! Хубаво ми е да утолявам жаждата им, да им приказвам тихичко, да си ги милвам лекичко, даже да бърникам в калта – нищо че мразя да се цапам – да загърля тъничките им вратлета сякаш ги завивам с одеяло.
Не съм сигурна дали ме чуват. Може и да си въобразявам, че ме усещат. Нали сме новобранци, нищо чудно другата седмица да ги намерим още по-изсъхнали и жални. Не мисли за това, повтаря интуицията ми. Направила си каквото зависи от теб, останалото е в ръцете на природата. Е да де, ама човек като вложи душа в нещо, и то толкова много душа, все очаква… де да знам… резултати. Да е имало смисъл.
Защо търсиш смисъла навън, ромоли из вените ми новоизбликнала река от нежност. Извън теб, извън сега? Не го ли усещаш?
Усещам го. С цялата си плът го усещам. И с цялото си безплътие също. Прегръща ме, препълва ме, пресътворява ме, а аз благоговея като дете, озовало се в необятните шепи на най-земния бог, взирам се в буцестата хиромантия на дланите му, вдишвам и проглеждам, издишвам и проглеждам, обичам и проглеждам.

– Ами… Беше в хотела, точно преди игрите. Събраха ни в една зала, ние си мислехме, че за инструктаж нещо, оня пич инструкторът почна да обяснява как щял да провокира скритите ни качества, и в един момент вика: искам доброволец. Хич не съм по публичните изяви, знаете ме, обаче дигнах ръка – да ме пита човек къде ми е била главата – и ме изкараха най-отпред, пред всички. Тупа ме онзи по рамото, ей тва е лидер, вика, айде сега затвори очи и забрави, че тука има хора. Да, бе, да, така се забравя, нали. Мятай сега ръце, все едно че са те нападнали стършели. Бързо и яростно, бързо и яростно. И аз мятам, к’во да правя. Представям си как изглеждам отстрани, баш пред шефове, колеги, колежки, абе цялата агитка. Резил, братче, резил! Идеше ми да му думна един на инструктора и да се изнеса по терлици, ама щеше да е още по-голяма излагация, тъй че мятам ги тия ръце, червя се, потя се, стискам очи и чакам да свърши, и т’ва е. Пичът стои отстрани и повтаря: супер, супер, à сега включи и краката, хвърляй къчове във всички възможни посоки. К’вооооо, викам си, еее неееее! Т’ва не може да е истина просто, така за норматив да ми съсипят репутацията. Осем години градя имидж в тая фирма, внимавам как говоря, гледам да се държа на положение, разбираш ли… и няк’ъв сульо идва изведнъж отникъде и ме прави на олигофрен!
Безгласното подхилкване, което клокочеше край него от началото на разказа, изригна в гейзери от отприщен смях. Всички си представяха цветно как Румен, еталон за сдържан и улегнал мъж, кърши крайници като бръмбар нестинар в най-неловката сценка от съзнателния му живот.
– Смейте се вие – изхъмка той уж сърдито. – Те и колегите така се кискаха. И точно тогава стана нещо… особено такова. Даже не знам как да го кажа. Изведнъж ми олекна. Така ми олекна, че се разхилих от облекчение. Стискам очи, мятам ръце и крака и се хиля като тиквен фенер, и не мога да спра, нито пък искам. Бях свалил нещо от себе си, нещо тежко, някакъв спарен роботски костюм, дето през цялото време ми е стягал, пречел ми е да дишам свободно, даже и да мисля свободно, карал ме е да се държа като… както се очаква от мен, разбираш ли… както ми приляга на годините, на положението и тем подобни.

Няма ток, няма вода, почти никакви удобства. Сякаш сме се върнали сто години назад. Странното е, че нямаме усещане за нямане. Напротив – когато не сме заобиколени от излишни вещи, като че ли по-ясно виждаме нещата, които ги има. Маса, две легла, два стола и жив огън. И ние двамата. И малко откраднато време. Какво повече му трябва на човек…
Зарязали сме делничните теми долу в града и си говорим наистина. Мисля, че повечето двойки започват да си омръзват, щом спрат да си говорят наистина. А спират да си говорят, когато решат, че знаят всичко един за друг. Разказали са си всички истории, задали са си всички въпроси, чули са всички отговори. Какво им остава освен досадното бъбрене за ежедневности.
Само че не е точно така. Хората са многолики, променящи се същества и да смяташ някого за прочетена книга е късогледа арогантност. Любимият човек е роман, в който си едновременно и главен герой, и читател. Докато главният герой проявява въображение и ентусиазъм, романът е увлекателен, а читателят – доволен. Ако повествованието стане безинтересно, не бързай да обявяваш книгата за скучна. Може би просто те мързи да четеш.

По принцип не съм от хората с вродена грация, а на обществени места с висока плътност приличам на Шрек по цвички и балетна поличка. Бледорозова. Или ще се спъна баш когато се напъвам да изглеждам ентелегентна; или, заплесната по отвлечени мисли, ще избуша фронтално някоя крехка майка с детенце в ръце; или ще задам най-тъпия въпрос на седмицата, след което ще се усетя и ще довърша дамата на гишето със запазения ми за подобни случаи див заекващ смях…

Зад прозореца на караваната изплува призрачно лице, осветено от джобно фенерче. Започна да прави муцуни, да блещи очи и да издава страховити звуци, приглушени от стъклото. После се появиха две ръце, докопаха призрака за бузите и го издърпаха обратно в тъмното. Последва истеричен кикот на три гласа и бясна тупурдия, сякаш в караваната бушуваха единайсет малки слончета. Минимум.
Гледах сенките зад стъклото и ми се плачеше. Щеше ми се и аз да мога така – да чувствам с всяка фибра, да фантазирам до лудост, да се забавлявам, докато си държа очите отворени. Без да се замислям излишно, без задръжки и половинчатости. Без да се пестя…
Абе кой е казал, че не мога!
Скочих от стола и се шмугнах в караваната. Хлапетата застинаха в нелепи пози, готови за конско. Щом разбраха, че ще дивея заедно с тях, пощуряха от радост, милите, и се раздадоха до дупка…
Заспах прегракнала от смях, рошава като топирана болонка, с мускулна треска на места, които бях забравила, че имам, но щастлива. Лека и летлива, сякаш бях разкъсала невидим пашкул.
Опака работа са човешките метаморфози. Всичко живо в природата се стреми да излезе от обвивката си: пъпките разцъфват в цветове, яйцата се излюпват, какавидите се превръщат в пеперуди. Само хората доброволно се пъхат в пашкули от условности и смятат това за признак на съзряване…

А снощи изведнъж, ей така, отникъде:
– Много ми е мъчно за наш’то котенце.
Как се сети? Доста време мина. Котенцето не беше точно наше. Живееше на двора и му оставяхме храна. Алечка обичаше да го гледа и да му приказва, но се боеше да го погали. Щуро, игриво, обичливо коте беше. Сутрин ме чакаше на прозореца и драскаше по стъклото, докато си получи закуската. Няколко месеца така. Един ден не се появи. Намерих го свито на топка между богородичките на баба. Гледаше ме жално и се мъчеше да каже нещо, но нямаше сили, милото. Успя да измяучи веднъж. Не беше мяучене, а тъничък писък.
Жо го занесе на ветеринар. Имало еди-какъв си котешки вирус и вероятността да оздравее била няколко мижави процента. Биха му инжекция и ни го върнаха полуживо. Издъхна вкъщи, върху импровизирана постелка на коридора пред банята. Кико стоеше до него и го галеше до последно. След това плака. Много плака. На Алечка казахме, че е оздравяло и избягало. Цяла седмица тя разправяше на всички:
– Пък наш’то котенце умря и после избяга.

Още любими откъси – във форума ни.

Книгата е подходяща за читатели на: 7+ години

Препоръчват ви я и: Адриана Пенчева, Елена Павлова, Любомира Колчева

Ако ви хареса, опитайте и: „Докосвания“

Може да си поръчате „Светлоглед“ от сайта на книгата или от нас, на цена 4 лв. В момента книгата е изчерпана.