Представяме: „Кривата на щастието“

Кривата на щастието:
за спорта, Вселената и всичко останало

Иво Иванов

Представя: Калин Ненов

Нашето жури отличи „Кривата на щастието“ в Копнежа за човечни книги миналата година. А българските читатели я отличаваха ли отличаваха още преди това… С ръка на сърцето признавам: аз толкова любов за една книга отдавна не бях виждал.
И съответно когато започнах да я чета, бях нащрек. Паднем ли от високо, знаете, боли повече…
Спомням си, че при първите 4-5 текста се мръщих и мусих. „Това ли било? – мрънках си. – Че то… минавало ли е през редактор? С тия излишни думички тук, не съвсем български там?“
А после… после кривата ме понесе. Иво ме грабна и ме издигна – високо, високо над равнината, в която човек (или, добре, редактор) може да мрънка за думички. Издигна ме, за да видя…
Няма да преразказвам. Вижте сами. 🙂
(Само – обещавам, последно – ще кажа, че толкова сълзи на една книга отдавна не бях изливал. А аз плача трудно. И то не толкова на тъжното, а на… каква думичка трябва тук, редакторьо?… трогателното?)

„Тия хора луди ли са? В петата минута сме, а те вече минават в пресова защита! Как ще изкарам топката с моя схванат дрибъл? Имам 5 секунди да мина средната линия. 5 секунди! Леле, тия защитници са прекалено добри, прекалено бързи, прекалено високи. Няма на кого да подам… Знаех си аз, че трябваше да се науча да дриблирам и с лявата ръка. Гардовете им ще ме побъркат – хвърчат като квантувани електрони. Не че имам някакъв шанс, ама я да опитам дрибълче зад гърба. Ха – успях! Невероятно, но факт! Евала, Паксън –
евала, Фрейди! Това сигурно е първият и последен път, в който ми минава тоя номер. Важното е, че пресякох центъра. Сега трябва да се успокоя и да изчакам Травис за прословутата пресечка „бекдоор“, която тренираме цял сезон.“
Такива са мислите, прелитащи през главата на гарда на университета „Калтек“ Паксън Фрейди, който изглежда объркан и изморен. Солена, гореща пот прониква във всяко влакно на униформата му, стича се по челото му и изгаря очите му. Мачът е в началото си, но диригентът на отбора вече е на ръба на силите си. В този момент Паксън мисли за четириъгълното нападение, наложено от треньора, и за това как да прати в точно необходимия момент остър пас към пресичащия зад защитата съотборник Травис Хауслър. Но през главата на Фрейди се носят и други мисли:
„Ох, не мога да се концентрирам. Не съм спал от 40 часа. Утре имам изпит по квантова механика – най-важния изпит, казва професорът. Сам съм си виновен — никой не ми е извивал ръката да влизам в проклетия Калифорнийски технологичен институт („Калтек“). Казват, че няма по-реномиран колеж в целия свят! Тук случайни хора няма. Всички студенти до един се водим за гении… Травис е готов за пресечката. Точно така, точно така – първо две стъпки отдалечаване от коша – браво, Травис! Сега точно трябва да финтирам и да „замразя защитата“, както казва тренерът. Чудя се дали не мога да изразя теоретично този финт чрез уравнението на Дирак?! Или не: това е твърде релативистичен подход към проблема! Четиримерните матрици ще объркат тотално пресечката. Определено каноничното равенство на Хамилтон е по-подходящо… Или може би уравнението на Лагранж от втора степен? Я, взеха ми топката…“
„… Я, взеха му топката. И ни вкараха кош отгоре на всичко. Позната история. Сам бях под коша – направих си пресечката идеално: две стъпки навън и после две стъпки рязко към коша зад защитата, финтът на Паксън не беше лош – защитата замръзна. Ама проблемът е, че и той замръзна. Голям шемет! Сам съм, Паксъъън! За какво мислиш бе, човек? Какво ли се носи из голямата ти глава? Подай ми, че да вкараме някой кош. Писна ми да ставаме за смях. Играя в „Калтек“ от три години, а още нямам победа. Три години! Целият свят ни се подиграва! Срам и позор!“
Такива са мислите, прелитащи през главата на крилото на „Калтек“ Травис Хауслър, докато търси отчаяно начин да се пласира под коша. Травис не е лош играч и изгаря от желание да бие. Поне веднъж да излезе от залата с високо вдигната глава. Но това едва ли някога ще се случи. Хауслър играе в отбор, наричан не само най-слабият в историята на баскетбола, а най-слабият в какъвто и да било спорт. В този момент Травис мисли за това как ще получи топката вдясно от коша, ще пивотира върху левия си крак и ще вкара с поднасяне, но през главата му навярно се носят и други мисли:
„Ох, не мога да се концентрирам. Не съм спал от 40 часа. Утре имам изпит по молекулярна биология. Най-важният изпит, казва професорът. Уф, не е лесен животът в този колеж. Никъде по света не се учи толкова. Никъде другаде няма такива изисквания. „Калтек“ е дал на света 31 лауреати на Нобелова награда. Най-великите учени на нашето време са бродили по тези коридори. Великият Линус Паулинг. Гениалният Ричард Файнман. Дори Алберт Айнщайн! Дааа, не е лесно – очакванията са огромни. А аз съм тръгнал и баскет да играя отгоре на цялото зубкане. Тоя защитник усещам, че ще го литна лесно вдясно. Ееее, най-после получих топката! Усещам обаче необяснима вълна от напрежение. Сигурно се дължи на хиперсекреция на катехоламини. Интересно в какво ли състояние се намира в момента симпатико-адреналната ми система? Не бих имал нищо против точно сега да си направя едно психофизиологично изследване и да установя точното съотношение между норадреналин и адреналин в кръвта ми. Винаги ми е било интересно дали е вярна хипотезата на Функенщайн. Ох, как успях да изпусна сам под коша? По дяволите.“
„По дяволите! Как успя да изпусне сам под коша? Господи, помогни ми! Измъкни ме от този баскетболен ад, в който съм попаднал! Такова бездарие не съм виждала през живота си, събрано на едно място. Нима заслужавам такова нещо? С моите корени? Като си помисля, че имам братовчедка, която е била опипвана от самия Майкъл Джордан… А сестра ми я е забивал ЛеБрон! Да не говорим за баба ми, която я е помпал не кой да е, а самият Уилт Чембърлейн!“
Такива са мислите, които навярно терзаят баскетболната топка, докато несръчните играчи на „Калтек“ правят отчаяни опити да я насочат към противниковия кош. В този момент топката се върти възмутено в неспокойните ръце на гарда Фрейди и ако действително можеше да разсъждава, през плондера ѝ навярно щяха да се носят следните мисли:
„Ей, ей, какво правиш бе, маниак? Аз съм официална топка „Уилсън“. Това е нежна естествена кожа – не е на баба ти лицевият пергамент! Какво ме пляскаш с тези дървени пръсти, не са ли те учили как да дриблираш като малък? Ужас, това е просто безобразие! Уж ядрен физик ще ставаш, а си толкова туп, туп, туп… Не искам да се надувам (то аз обикновено съм си надута), но определено не заслужавам да бъда в ръцете на тези нещастници. А като помисля за самодоволната си братовчедка и нежните, дълги пръсти на Джордан върху нейните улеи, побеснявам. Самият доктор Джей ми каза да не мисля за това, защото съм топка и може да се спукам от завист. Не може ли поне да попадна в ръцете на треньора Рой Дау? Вижте го само. Е това е баскетболист – нищо че е над 40. Снажен, як, строен. Бил е супериграч, знае за какво става дума. И все ме гледа с любов и носталгия. Не бих имала нищо против той да ме забие. Не знам как е попаднал тук. Какво търси в този загубен отбор?“
„Какво търся в този загубен отбор? Къде попаднах? Пет години вече съм тук, в деветия кръг на баскетболния ад. „Калтек“! Да тренираш този отбор е като ръкостискане с проктолог – крайно нежелателно. Как да примамя добър баскетболист тук, като приемните изпити са невъзможни. Играя с четиригардово нападение, защото имам само един висок играч. Пет години, и още не съм спечелил нито един мач. Нито един! Като играч печелех непрекъснато. Колежанският баскетбол е неописуема индустрия. Говорим за милиарди долари. CBS плати 6 милиарда само за телевизионните права! Аматьори били – друг път. Осемдесет процента от играчите са псевдостуденти. Влизат без изпити и избутват сесиите с тройки и фалшиви тестове. Да не говорим колко играчи въобще не завършват и гледат да се изварят след семестър-два или в НБА, или в някъде в Европа.“
Такива са мислите, прелитащи през главата на треньора Рой Дау, докато гледа поредната провалена бърза атака на отбора си. В този момент той се чуди как да пробие пресата на противника, но в главата му навярно се носят и други мисли:
„Ах, колко ги обичам тези момчета – не бих си сменил работата за нищо на света. Изчислено е, че всеки студент на „Калтек“ учи по 14 часа на ден. Не знам въобще как издържат физически и психически. Тук всеки професор смята своя изпит за най-важния. Лично съм гонил играчи от тренировки, за да ходят да спят. Тези момчета са гении, които нямат една свободна минута, и въпреки това изтезават изтощените си тела, за да облекат униформата на най-слабия отбор на света. Много от тях дори не са играли баскетбол в гимназията, но се борят със зъби и нокти за всяка топка. Казват, че е привилегия да са в отбора. Не бе, момчета – за мен е привилегия. Нали утре някой от вас ще измисли лекарство срещу рака или ще докаже суперструнната теория… Има голяма вероятност през цялата си кариера да не спечеля мач, но въпреки това ще бъда щастлив. Я! Президентът на университета Жан-Лу Шамо е на трибуните! Невероятно готин човек! Какъв жест само – пътувал е 16 часа от Сингапур и идва директно на мача, въпреки че е ясно, че ще паднем. Ех, как ми се иска да бием – поне веднъж. За него и за момчетата… Много ми се иска да бием.“
„Много ми се иска да бием. Не за мен, а за Рой и за момчетата. Заслужават го, по дяволите! 22 години! Толкова време е минало от последната ни победа в лигата. Сегашният отбор още не е бил роден. Който където ни хване, ни смазва от бой. Оня ден ни биха със 127 на 33! Миналата година загубихме всичките си срещи със средно по 60 точки на мач. Играчите ни, милите, не знаят къде се намират. Гардът ни Паксън е вкарал 7 точки за три мача! Седем! Виждал съм калинки с повече точки! Все ме питат: защо въобще имаме отбор по баскетбол? Защо не го разформираме?“
Такива са мислите, прелитащи през съзнанието на президента Шамо, който, кой знае защо, се усмихва спокойно от трибуните. Очите му са отправени към невидимите вятърни мелници, в които блъскат нисичките свръхинтелигентни студенти по игрището, и през главата му навярно се носят и други мисли:
„Никога няма да го разформировам този отбор! Вижте само удоволствието, изписано върху лицата на играчите. Искрата в очите на Фрейди, като мина центъра с дрибъл зад гърба. Привързаността на добрия треньор. Еуфорията на изтощената от учене публика. Усещането за принадлежност. Струва ми се, че това е хубава история, която заслужава да продължи.“
„Струва ми се, че това е хубава история, която заслужава да продължи. И да не свършва. „Калтек“ е създаден през 1891-ва. В същата година е изобретен баскетболът с идеята да бъде колежански спорт, който да облекчава натоварените от учене студенти през дългите зимни месеци. Какво лошо има в това точно тази чиста, аматьорска притча да продължава да живее?“
Такива са мислите, прелитащи през съзнанието на този, който пише тази статия. И докато се почесва дълбокомислено по темето и поглъща поредното кафе, през главата му се носят още няколко мисли:
„Не е ли ценно да се натъкнем на такъв странен отбор? Колектив от уникални хора, с ерудиция и интелект далеч над нашите, които не се страхуват от унижението да бъдат мачкани на игрището в продължение на години. Това са хората, чертаещи бъдещето на нашата раса, и може би голяма част от мъдростта им се дължи именно на факта, че са се научили как да печелят всеки път, когато губят. Ох, от писане започват да ме болят очите.“
„Ох, от четене започват да ме болят очите. Дали не си изгубих 15 минути от живота? В края на краищата това не е материал за „Далас“, „Барселона“, „Левски“ или ЦСКА. Това е разказ за най-слабия отбор в историята на Млечния път.“
Такива са мислите, прелитащи през съзнанието на четящия тези редове. Но докато се колебаеш дали да забравиш тази статия завинаги, през съзнанието ти навярно ще минат още мисли. Мисли, които ще се слеят с моите и с тези на Паксън, Травис, треньора, президента, публиката и дори вбесената топка:
„Ех, как ми се иска „Калтек“ най-после да спечели поне веднъж. Да им се усмихне щастието, колкото и да са слаби. Аматьоризмът вече не само е потънал в забрава, но и самата дума се е превърнала в нарицателно за некомпетентност. Всичко е професионализъм. Пари и допинг. Вече никой не печели само с ум и желание.“
Хубави неща обаче се случват, когато много хора мислят по един и същи начин. Странни неща. И може би топката най-после ще се смили и ще започне да минава необяснимо през обръча, Хауслър ще набута 27 точки, мачът ще свърши, публиката ще излезе в еуфория на терена, играчите ще крещят като обезумели, треньорът Дау ще бъде просълзен, а президентът Шамо няма да може да си намери място.
„Тръгвам си, но тези момчета ще ме помнят дълго. И винаги ще ме обичат. Точно аз прекъснах черната им поредица от 207 последователни загуби. Време беше. Да са живи и здрави и дано сестра ми, която ще се роди след две седмици, бъде още по-благосклонна към тях.“
Такива са мислите на отиващата си 2007 година. В момента тя се чуди дали „Калтек“ някога ще спечели отново, но през последните ѝ декемврийски дни навярно се носи и още една прощална мисъл:
„Честита победа на най-слабия и най-симпатичен отбор в целия свят!“

Някои физиолози и треньори оправдават крясъците [в тениса] с обяснението, че това е метод за ефикасно освобождаване на енергия при нанасяне на изключително силен удар. Добре, но защо тогава един Анди Родик например веднъж не е изпищял като настъпен тюлен, въпреки че блъска 200-километрови сервиси? Федерер също намира начин да доминира с относително безмълвна прецизност. Всъщност същото се отнася за повечето велики тенисисти. Сампрас, Граф, Борг, Лендъл и много други не намираха за необходимо да се дерат при всеки удар. Сред мъжете най-голяма сирена имаше Джими Конърс, но нито той, нито по-късно Агаси могат да се сравнят с гласните струни на жените тенисистки. Надал проявява тенденции към викове, особено в петия сет, но на него му е простено, защото форхендът му е толкова силен, че по всяка вероятност болезненият крясък не идва от него, а от ракетата му.

Преди няколко години Крис Макдугъл се добра до Кабайо и тараумарите, за да се опита да разгадае тайната на тяхното здраве и дълголетие. В последните две статии и ние се опитахме да декодираме много от загадките, свързани с начина им на живот, хранене, социална структура и т.н. В днешния материал обаче ще надникнем в най-важната, определяща характеристика на рарамурите – техния неподражаем стил на бягане, неговия произход и ролята, която играе за тяхната пословична неуязвимост.
„Първите тараумари, които видях да бягат, бяха група 12 – 15-годишни хлапаци, които се състезаваха помежду си – спомня си Макдугъл. – Всички тичаха невероятно, по начин, който не бях виждал, но дори между тях изпъкваше едно изумително 12 – 13-годишно момче с красиво лице, което тичаше като извънземно. Наричаха го Марселино.“
Момчето се оказало син на най-великия бегач на рарамурите Мануел Луна. Тичало като планински поток между камъните с огромна усмивка на лицето и коси, беснеещи на вятъра. Някой ден Марселино ще бъде най-великият шампион на рарамурите, заявил усмихнат Кабайо, забелязвайки възхищението на Макдугъл.
Когато Макдугъл се добрал до каньона и бил допуснат да наблюдава индианците по време на бягане, той забелязал, че биомеханиката на техните движения била много различна от нашата. Рарамурите се носели върху каменистите пътеки в плавен, мек ритъм, но с къси крачки. Стъпалата им сякаш милвали земята, отблъсквайки се изненадващо бързо, но меко. Ръцете им се движели динамично, но от кръста нагоре телата им като че ли оставали неподвижни по време на тичане. Тогава Крие си дал сметка, че причината е в това… което тараумарите нямат върху краката си. Работата е там, че рарамурите не носят маратонки или обувки – те бягат или боси, или с примитивни сандали. Колкото и да е странно, навярно именно в това се крие тайната на техния омаломощаващ стил на бягане, както и необяснимият им имунитет към всякакви контузии.
Водещите производители на маратонки като „Найк“ и „Адидас“ също имат тайни. Най-голямата от тях е, че сложните им дизайни, многослойни стелки, гелове, въздушни възглавници и т.н. носят повече вреда, отколкото полза. Ето нещо, което никога няма да научите от пиар департамента на „Найк“: в историята на модерната маратонка, внесена на пазара от Бил Боуерман и Фил Найт в началото на 70-те, няма нито едно научно доказателство за това, че тя предотвратява контузиите сред тичащите маси. Нито едно! Точно обратното: епидемията от скъсани ахилеси, ставни контузии, плантарни фасциити и т.н., която заля света на бегачите през последните години, започна точно с въвеждането на маратонките и тяхното продължаващо натъпкване с все повече гелове, стелки и ненужни боклуци. Всеки път, когато представят поредната си 130-доларова маратонка, големите компании ни подхвърлят поне пет страници с купени твърдения на учени, без никой да си направи труда да ги подложи на статистическо проучване.
Накрая самият Боуерман се отрече от компанията, която създаде, огорчен от посоката на комерсиализация, начертана от корпоративните амбиции на „Найк“. Едно от най-шокиращите научни изследвания беше извършено от д-р Бернар Марти в университета в Берн. След като анализирал хиляди бегачи, той установил, че тези, които носят по-скъпи маратонки, имат 123% по-голям шанс да претърпят контузия в сравнение с тези, които бягат с най-евтините обувки! „Естествено – каза великият треньор Артър Лидиърд – колкото повече изкуствена опора даваш на дадена област, толкова по-слаба ще става. Колкото повече я използваш –
толкова по-силна! Когато преди 40 години хората бягаха с платнени маратонки, почти не съществуваха ахилесови скъсвания, а за плантарен фасциит дори не бяхме чували.“
Друго светило в бягането на разстояния – д-р Джерард Хартман, твърди следното: „През последните 25 години хората извадиха краката си от кондиция, вкарвайки ги в обувки, които работят вместо тях. Все едно да си вкараш крака в гипс – мускулите ще атрофират, а сухожилията ще се скъсят и ще станат крехки“.
Интересно е, че ако свалите обувките и се опитате да тичате боси, ще установите, че крачката ви от само себе си става по-кратка. Приземяването е инстинктивно върху възглавничката в предната част на ходилото, а не вредното движение пета – пръсти, характерно за все повече бегачи. Природата си знае работата. Вижте само архитектурата на стъпалото и ще откриете гениален дизайн, който инженерната наука се опитва да пресъздаде в продължение на векове. Арката, най-великата поддържаща структура в природата, е в центъра на всичко. Колкото повече натискаш върху нея, толкова по-силна става. В тялото на човека няма по-сложна механична конструкция от стъпалото. Двадесет и шест кости, 33 стави, 12 сухожилия и 18 мускула работят в сложен синхрон, за да осигурят идеална подвижна опора. И колкото по-свободни са, толкова по-добре си вършат работата. Когато контактува със земята, кракът получава непрекъснат поток от информация, за да може бегачът да адаптира и коригира движението на цялото тяло. Тараумарите нямат маратонки… нямат и контузии до дълбока старост.
(…)
Някъде там, сред пещерите на Сиера Мадре, мъждука пламъкът на едно изчезващо изкуство. Истината е, че индианците в Медения каньон няма да съществуват още дълго. Останали са само няколко хиляди от тях, цивилизацията ги притиска отвсякъде, а наркокартелите ги избиват без причина – просто така – заради ловната тръпка. Скот Юрек рискува живота си, за да се добере до тях. Заедно с него в каньона пристигна и Босия Тед, както и още няколко елитни бегачи. Великият Юрек бе в невероятна форма, наложи убийствено темпо и успя да победи всички… с изключение на шампиона на тараумарите Арнулфо, който прелетя през трасето като нереален, безплътен призрак. Крие Макдугъл беше там и твърди, че след като завършил на омразното второ място, Скот намерил Арнулфо сред тълпата от индианци и му се поклонил до земята.
След състезанието Крие Макдугъл попитал къде е Марселино – малкият вундеркинд и бъдещ шампион. Рарамурите навели глави, а бащата на момчето се разплакал. Преди месец открили тялото на Марселино на планинска пътека – прострелян в сърцето от произволен куршум на наркотрафикант.
Историята на тараумарите ми даде огромно количество храна за размисъл и преоценка на собствения ми начин на живот. Не казвам, че трябва да извадим себе си от нашия свят и да търсим смисъл за съществуването си някъде из дивия Меден каньон. Не всеки е Кабайо Бланко. Но фактът, че в XXI век, на крачка от цивилизацията, съществува свръхздрава човешка раса, живееща в егалитарна идилия, не може да не ви накара поне да преосмислите някои неща. Тези невинни чеда на праисторията живеят без електричество, коли, Холивуд, Интернет, мобифони, Фейсбук, Биг Брадър, „Макдоналдс“ и т.н. Ако ние сме цивилизованите, а те диваците, защо тогава сме все по-болни, по-дебели, по-депресирани? Как е възможно тези палеолитни варвари да живеят толкова спокоен и пълноценен живот? Те не търсят тайната на щастието, защото не вярват, че щастието има тайни. Ние гоним амбиции, които за тях нямат стойност. За какво им е голяма къща, след като и най-огромният палат е трохичка, сравнен с небето над каньона им? Може би
въпросът е не дали те имат прекалено малко, а дали ние нямаме прекалено много. Може би просто вървим срещу природата си и в това е коренът на проблемите ни.
Помните ли състезанието в Ледвил, което беше спечелено от 55-годишния Виторияно? В същото състезание на 24-о място завърши един висок, русокос и изпълнен с възхищение към двамата индианци мъж на име Майкъл Хикмън. Доскоро Хикмън бил професионален боксьор и един от най-обещаващите таланти в американския кикбоксинг. Но светът му се разпаднал на несъбираеми отломъци, когато съпругата му ненадейно го изоставила заради друг. Съкрушен, той от своя страна изоставил себе си и всичко, свързано с предишния му живот. Край на боксовата кариера. Край на всичко. Дал си дори ново име и започнал да тича… Непрекъснато. Сякаш искал да избяга от живота си.
На състезанието в Ледвил усетил необяснима връзка с мистериозните индианци. Те от своя страна веднага разбрали и обикнали наранената му душа. Нарекли го Кабайо Бланко. Белия Кон. Причината Кабайо Бланко да си вдигне старата раница от родния Колорадо и да се пресели в каньона бе както бягство от себе си, така и бягство към себе си: вътрешното усещане за съпричастност към тази общност и разбирането, че той по всяка вероятност е орисан да стане първият бял тараумара в историята на човечеството.
Състезанието между Юрек и рарамурите бе само началото. Оттогава насам ултрамаратонът се провежда всяко лято и събира все повече елитни бегачи в сърцето на каньона. Наричат го ултрамаратон „Кабайо Бланко“, но той самият го нарича „моята сбъдната мечта“.
Знаете ли, в края на тази история, която промени моя живот, ми става ясно, че най-голямата тайна на Медения каньон е, че ако се спуснем на неговото дъно, няма да открием тараумарите, а нещо много повече. Ще открием себе си – древното начало на нашата самоличност. Ние всички сме тараумари и можем само да спечелим, ако престанем да го забравяме. Не питайте как, но успях да се свържа със самия Кабайо Бланко – неуловимата сянка на Сиера Мадре! Има хора, с които е просто орисано да станеш приятел. Помолих го да каже нещо специално за хората в България и той поиска да ви предам следното дума по дума: „Докато другите воюват, ние се събираме обединени тук, на дъното на нищото, в мястото, от което сме дошли и от което сме омесени, за да създадем мир, хармония, истина и красота и за да споделим с всички това, което майката земя толкова щедро ни е предоставила. Корима – споделяне. Нека рарамурите и всички ние по
нашия си собствен, неповторим начин продължаваме да тичаме свободни.“

Драги зрители, добър вечер и добре дошли на церемонията по откриването на XXXV Олимпийски игри в живописната столица на Саудитска Арабия – Рияд. Тази вечер от фамозния новопостроен олимпийски стадион „Принц Абдула“ с вас ще бъдем аз, Камен Алипиев, и екип на Българската национална телевизия.
(…)
Следват представителите на Глобално-корпоративна република Адидас, която разполага с един от най-силните отбори на игрите. Както знаем, на симпозиума в Лас Вегас през 2028-а политическо-индустриалният комплекс, познат като ООН, даде държавен статут на най-могъщите мултинационални корпорации. Естествено, много от най-добрите спортисти моментално поискаха данъчн убежище в държави като Акционерно кралство Макдоналдс, Безданъчна република Майкрософт и Петролюбива джамахирия Шеврон и емигрираха икономически в тях. Правителството на Независима република Найки например успя да привлече в редиците си всички играчи от така наречения Дрийм тийм.
Ооо, каква приятна изненада, драги зрители: до мен на коментаторското място е самият ЛеБиберон Джеймс – крило в отбора на Дрийм тийм и син на легендата от началото на века ЛеБрон Джеймс! Г-н ЛеБиберон, как ще коментирате негативната реакция на много от вашите фенове, които бяха шокирани, когато научиха, че ще се състезавате за Найки, а не за Съединените щати?
ЛеБиберон: Ами, г-н Алипиев, честно казано, аз бях изненадан, че въобще съм се състезавал за САЩ. Винаги съм мислел, че играя за Найки. Същото се отнася и за съотборниците ми. В интерес на истината, в момента имам действително голяма дилема, тъй като придобих двойно гражданство. Имам и кока-колски, и найкски паспорт не знам под знамето на коя корпоративна република да играя…
(…)
Междувременно, драги зрители, на стадиона излязоха и представителите на Съединените щати, водени от знаменосеца си и носител на Нобелова награда по химия доктор Ана Бол. Госпожа Бол, която безспорно е най-голямата звезда в отбора, е оптимистично настроена за шансовете на САЩ да се представят силно на игрите. Действително американците са дошли в Рияд със силен екип от генни инженери на института „Джон Хопкинс“, наричан от много хора новия Дрийм тийм. Опитах се да интервюирам няколко от тях, но не можах да си проправя път сред тълпата от чакащи за автографи. Истината е, драги зрители, че САЩ в последните години изостанаха малко от страни като Китай, които се състезават с екип от звезди на Института по биохимия и клетъчна биология в Шанхай, и Русия, които отдавна играят с генетичен допинг на Московския институт по генетика.
(…)
Драги зрители, дължа ви извинение, тъй като българската делегация сякаш бе погълната от останалите многобройни отбори и остана незабелязана дори и от нас. Затова пък тук до мен, пристигнал задъхан директно от пистата, е знаменосецът на нашия отбор генерал Бойко Борисов.
Алипиев: Г-н Борисов, като настоящ президент на Българския олимпийски комитет не ви ли притеснява фактът, че и тази година единственият ни реален шанс за медал е на Йордан Йовчев, който участва на своята 11-а поредна олимпиада?
Борисов: Не се притеснявам, Камене – ние сме си свършили идеално работата, но имаше много непредвидими фактори, които ни попречиха да пристигнем в Рияд с доминиращ отбор. Волейболистите ни можеха да спечелят и златото, но поради раздробяването на федерацията на седем по-малки федерации с осем президенти и деветима старши треньори се оказа, че нито един от петте ни отбора няма шестима играчи. Останалите федерации не се класираха поради липсата на спортни бази и ресурси и отдалечаването на българската младеж от масовия спорт, което, разбира се, се дължи на разрушителното ръководство на предишното правителство.
Алипиев: Хмм… Мандатът на предишното правителство изтече преди 23 години…
Борисов: Което само доказва колко катастрофална бе политиката му… Но нека не бъдем черногледи, Камене. Имаме с какво да се гордеем. Видеоигрите, за съжаление, са само демонстративен спорт на тази олимпиада, но на следващата сме абсолютни фаворити на HALO 34 и индивидуално, и на двойки. Да не говорим, че ако профигеймърите ни се предпазят от диабет и сърдечни болести, 100% ще грабнем и отборното злато в Call of Duty 30.
Да, Камене, бъдещето е бляскаво, а що се отнася до тази олимпиада, нека ти напомня, че Данчо е голям мъж и не се съмнявам, че ще покрие със слава страната си и ще накара целия народ начело със сегашния министър-председател да се гордее с името българско.
Алипиев: Ъъъ… г-н Борисов, мога ли да ви напомня, че всъщност Вие сте сегашният министър-председател…
Борисов: О, извинявам се – исках да кажа президент на Републиката.
Алипиев: Ами вие също сте и президент на Републиката.
Борисов: Това са подробности, мойто момче. Важното е, че ни чака блестящо бъдеще и великолепна олимпиада. 2032 година обещава да бъде паметна за нашите атлети… исках да кажа атлет. И накрая да ви напомня, че това не е единственото церемониално откриване тази седмица: утре лично аз се връщам в България, за да открия поредната отсечка на магистрала „Бойко Борисов“ (бивша „Тракия“). Успех и приятни спортни седмици на всички български зрители!

Аз самият се ужасявам от мисълта, че някой може да замрази глупавата ми глава и после да я реанимира след 300-400 години. Най-кошмарният сценарий е, ако се окаже, че технологията не е достатъчно напреднала и вместо да ми намерят тяло, да сложат озадачената ми кратуна върху автоматизиран инвалиден стол, който ще управлявам с мигане на клепачите. Представяте ли си каква трагикомедия ще бъде: ще се мотая по цял ден нагоре-надолу като муха без глава и ще събирам слюнка за отбрана срещу махленските хулигани, които ще се прокрадват от време на време, за да ми скубят косата. Да не говорим какъв кошмар ме очаква откъм логистика, ако взема че хвана хрема. Ужас!
Но нека оставим шегата настрана и поне за малко приемем без предразсъдъци, че „Алкор“ е легитимна фондация за удължаване на живота (както обичат да се наричат) и че колкото и да е налудничаво, някой ден ще разполагат с действителна научнообоснована процедура за реанимация на човешкия индивид след неговата биологична смърт. Ако е така, то в крайна сметка големият въпрос, който цялата история иска да зададе на теб, читателя, е следният: Искаш ли да живееш завинаги и ако можеше, би ли си купил безсмъртие?
Момент… Преди да отговориш, мисля, че най-после дойде време да те запозная с някого. Някой много мъничък, но мноооого интересен. Казва се Dicrocoelium Dendriticum. Исках да ви представя един на друг от самото начало на тази мрачна трилогия. Трудно ще го срещнете: той е на практика невидим организъм, който е в състояние да живее в абсолютно щастлива идилия на едно-единствено място – в черния дроб на някое тревопасно животно, по възможност овца. Само там малкият Dicrocoelium Dendriticum може да открие достойна партньорка, да създаде своето микросемейство и да продължи поколението си. Черният дроб на овцата обаче изхвърля яйцата на миниатюрния паразит в стомашно-чревния тракт и те напускат тялото ѝ. Обикновеният градински охлюв обича да се рови в тора на тревопасни животни и поглъща отделените яйца. Неразумен ход! Охлювът се заразява с ларвите на паразита. Те започват да дълбаят в тялото му и си проправят път към белите дробове. Там обаче охлювът разполага с хитър защитен механизъм: той буквално обвива паразитите в топчета слуз и ги изхрачва извън тялото си. Северноамериканската мравка има проблем с жегата. Тя просто не може да я толерира. Мократа следа, оставена от охлюва, е идеален източник на влага, която мравките често търсят през лятото. Без да подозира, че са пълни с живи ларви, мравката поглъща топчетата слуз, изхвърлени от охлюва. Стотици паразити проникват в тялото на мравката, но един-единствен си проправя път през коремните сегменти към главата ѝ. Веднъж попаднал в централната ѝ нервна система, паразитът поема кормилото и започва да управлява действията на мравката. Микроскопичният негодник сякаш се е настанил в удобно кресло зад някакъв централен пулт за управление и започва да дърпа лостовете, контролирайки изцяло нещастния си членестоног гостоприемник.
По залез слънце, когато жегата омекне, зловещият кукловод принуждава мравката да се отдели от колонията си, да се покатери на върха на висок стрък трева и да захапе върха му с мандибулите си. Тя ще остане там цяла нощ абсолютно неподвижна, така както я описахме в началото на тази история. Мравката не иска да бъде там, цялото ѝ същество се бори срещу абсурдната ситуация, но тя не е в състояние да направи нищо — волята и инстинктите ѝ са отнети и паразитът няма да ѝ позволи да разтвори челюсти до сутринта.
Малко след изгрев обаче той ѝ разрешава да слезе обратно и да се присъедини към мравуняка. Ако остане на върха на стъблото до обяд, мравката би загинала под лъчите на слънцето, а заедно с нея би загинал и паразитът. Вечерта ритуалът се повтаря. И отново на следващата вечер…
И така, докато някоя сутрин стръкчето трева не бъде погълнато заедно с мравката от някое тревопасно животно… по възможност овца. От стомаха на овцата малкият Dicrocoelium Dendriticum ще открие с лекота пътя към черния дроб, където, естествено, го очаква щастлива идилия, достойна партньорка, микросемейство и началото на нов житейски цикъл.
Сигурно изпитвате подобно на моето усещане за страхопочитание, когато за пръв път научих за пъклената марионетна драматургия, позволяваща на Dicrocoelium Dendriticum да съществува и да се възпроизвежда. Колко изумително е могъществото на биоеволюцията и на тайнствените процеси, отговорни за подобно елегантно равновесие! Как е възможно толкова сложни дизайни и системи на управление да съществуват дори на едноклетъчно ниво? Колко фамозен е финесът, криещ се във всяко джобче на биосферата! Не е необходимо да ходим в друга галактика – достатъчно е да се огледаме около себе си, за да открием, че дори нещата, които отдавна сме регистрирали, крият толкова сложни и изящно конструирани процеси, че не биха ни стигнали хиляди години, за да ги пресъздадем. Замислете се, да кажем, за степените на тромбокинезата, без които бихме умрели от едно-единствено убождане с игла, за магията на нервно-мускулния синапс, без който не бихме могли да помръднем пръста си, за радиалната симетрия в природата, за фотосинтезата, за златното сечение, за регенерацията на саламандъра, за парциалното налягане в алвеолите и т.н., и т.н. Искаме да живеем завинаги, а не си даваме сметка, че сме част от механизми, чиито мащаби дори не можем да осмислим и които разчитат на нашата преходност. Кога станахме толкова арогантни и самовлюбени, че да повярваме в необходимостта от собственото си безсмъртие? Кой ни излъга, че можем да си го купим с хартийки, нацапани с мастило?
Големият учен Карл Сейгън не се страхуваше от смъртта, защото вярваше, че ние сме част от градивните елементи на вселената. „Всичко е енергия и звезден прах и нищо не се губи — казваше Сейгън. – Част от нас знае откъде сме дошли и вътре в себе си се стреми да се завърне на същото място.“
Сигурен съм, че и аз, и вие донякъде разбираме алкорианците. Никой не иска да умира. Мисълта, че един ден слънцето ще изгрее без е влудяваща, но… в смъртта ни има дълбока логика и смисъл. Какво ще стане с този свят, ако всички започнем да пием водата, ядем храната и дишаме въздуха на пра-пра-правнуците си? Всичко във Вселената е циклично, а липсата на вечност е задължително условие за оцеляването на планетата ни и на тези, които я населяват. Такъв е протоколът на нашето съществуване. Дадено ни е точно толкова колкото е необходимо: най-много стотина години. След това е време да напуснем черупката си, за да направим място на следващите.
Нима не разбираме, че природата си знае идеално работата? Какво би станало например, ако вместо две седмици всеки един комар живееше по 70 години?
Стремежът към безсмъртие е мегаломания и божествен комплекс, а в това да изкараш един-единствен житейски цикъл и да си отидеш достойно има благородство и алтруизъм. Трябва ли да ни съживяват след 500 години? Всеки човек функционира в даден обществен кръг: култура, държава, град, семейство, приятели. Ние им принадлежим – без тях сме обречени на мъчително, отшелническо съществуване. Важно е да разберем обаче, че ние принадлежим в също толкова голяма степен и на времето си, което е формирало стойностната ни система, речника ни, разбиранията ни, знанията ни и всички хора, които познаваме и обичаме. Ако бъдем извадени от него и поставени в друго време, ще се превърнем в тъжен анахронизъм, лишен от всяко важно нещо, което осмисля съществуването ни.
Винаги съм вярвал, че всеки човек има своята мисия, но когато стане дума за това какво ни е приготвила съдбата, всички, общо взето, се търкаляме през този живот като подхвърлено зарче. Не е ясно на коя страна ще се обърнем накрая: 1… 3… 6? Важното е, че трябва да спрем, преди играта да е станала безинтересна. Такова е посланието ми към всеки кандидат-доктор Франкенщайн и към децата ми. Чувате ли, хлапета: като ми дойде времето никакво замразяване…
И между другото, отсега нататък забранявам да бъда наричан глава на семейството!
Много малко са истинските герои в елитния спорт. Майкъл Джордан не е герой. Кристиано Роналдо не е герой. Юсейн Болт не е герой. Те са изумителни спортисти, но не и герои. Тед Уилямс е герой във всеки смисъл на думата и никой няма право да се гаври с тленните му останки под какъвто и да било безумен предлог. Още не мога да повярвам, че едно общество с претенции като американското все още не може да намери начин да сложи край на това варварско безочие. Дано някой ден справедливостта възтържествува и Тед най-после намери покой сред дълбоките води на океана, който толкова много обичаше.
Все по-често се замислям за това колко фактори и променливи е трябвало да се настанят на мястото си, за да можем да съществуваме. Цялата пъплеща органична материя, изобилието от морфологии и видове са част от толкова сложен и същевременно крехък верижен баланс. Агностицизмът ми някак си не ми позволява да развия на едно тази тема, но дори на прагматик, влюбен в науката като мен, му е ясно, че някъде далеч отвъд нещата, които смятаме, че разбираме, се крият закономерности и тайни, далеч по-големи от капацитета ни да ги проумеем. Може би сме обречени да ги търсим завинаги и не бих се учудил, ако точно в тяхната неоткриваемост е смисълът им, защото само една вечно търсеща цивилизация е в състояние да се движи напред.
Мравката… Да, днес именно малката непретенциозна мравка като че ли се опитва да ни каже нещо. Нещо много, много важно. Или по-скоро не мравката, и дори не този, който дърпа конците ѝ, а онова голямо нещо, което дърпа конците на този, който дърпа конците. Може би това, което се опитва да ни каже, е, че замразявайки глави при минус 321 градуса по Фаренхайт, търсим безсмъртие на грешното място; че сме започнали да се самозабравяме, обожествявайки собственото си значение; че съзнанията ни са все още прекалено примитивни, но дори и ние чрез сетива, които все още са в зародиша си, понякога долавяме мелодия в хаоса на Космоса и някой ден навярно ще осъзнаем, че вечният живот е всъщност навсякъде около нас, вплетен в деликатния филигранен еквилибриум на Вселената; и най-накрая – че стъпили върху хартиения си пиедестал, може колкото си искаме да се опитваме да се надсмеем над Негово величество времето, но истината е, че в неговите древни очи и в очите на това, което се крие зад него, нашият изопачен стремеж към безсмъртие е безкрайно незначителен и то просто ни чака търпеливо, докато ние, упорито и без да го осъзнаваме, се катерим по дългото зелено острие на самотно стръкче трева.

Още любими откъси – във форума ни.

Книгата е подходяща за читатели на: 11+ години

Препоръчват ви я и: Адриана Пенчева, Атанас П. Славов, Димитър Стефанов, Елена Павлова

Ако ви хареса, опитайте и: „Докосвания“, „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“, „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“, „Светлоглед“

Може да си поръчате „Кривата на щастието“ от издателство „Вакон“ или от добрите книжарници.