Приятели (:
В момента приключваме подготовката на алманаха „ФантАstika 2018“, който издаваме съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Нали сте виждали предишните? 🙂
Внимание! До 2 декември ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате хартиени бройки от алманаха и колко. Този път ще определим тиража изцяло по предварителните поръчки. Това значи, че ако не си го поръчате сега, по-късно вероятно няма да има как да си го купите.
Обемът на „ФантАstika 2018“ ще е 300-350 страници, включително десетина цветни; разгледайте съдържанието. Цената ще зависи от тиража, но предполагаме, че ще е между 15 и 20 лева. Веднага щом я знаем точно, ще пишем на поръчалите.
Електронно издание не се предвижда скоро.
Този брой на „ФантАstika“ ни е особено мил в умовете и сърцата :), защото в него ще представим всички разкази, които отличихме в първия конкурс „Изгревът на следващото“.
По-долу ви предлагаме подбрани откъси от един от тях.
~
Генезис
Владимир Кабрански
Събуди се в добро настроение. Прозя се лениво, протегна се, запали нощната лампа и се изправи пред огледалото. Прокара пръсти през косата си и се усмихна, любувайки се на играта на мускулите под тънката кожа. Нахлузи любимите си стари шорти, обу на бос крак маратонките и подсвирквайки си, излезе навън.
Във фоайето видя Стивън. Отново беше прекарал нощта тук. Излегнал се на дивана, гледаше втренчено големия екран на отсрещната стена. Екранът беше тъмен, почти черен, но той вероятно не осъзнаваше това.
– Утре трябва да дойдеш с мен – опита се да го заговори. – Първия път е трудно, но нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитва тялото след крос от три километра.
– Удоволствие ли? – промълви лениво Стивън. – Удоволствието е серия от електромагнитни импулси, които организмът превръща в допамин. Клото го прави по-добре от глупавото ти тичане.
Бяха спорили много пъти по темата. Стивън не беше единственият от екипажа, който изповядваше тази философия. Обаче беше последният.
Когато пресече финала, сърцето му се опитваше да изскочи от гърдите, а дробовете искаха да се пръснат, но времето беше далеч от най-доброто му постижение.
Знаеше, че новото му тяло е най-съвършеното от всички досега. Проблемът не беше в тялото, а в това, което го управляваше.
На връщане прехвърли през ума си задачите за днешния ден. Нямаше нито една задължителна или спешна. Можеше да отложи всичките и да прекара деня край басейна, гледайки стари филми. Можеше, но нямаше да го направи. Графикът, който спазваше всеки ден, беше единственото, което го крепеше. Единственото, което го спираше да последва другите.
Стивън все така лежеше на дивана, но Вик усети, че нещо не е наред. Докосна го внимателно. Тялото беше топло, но прекалено отпуснато. Не откри пулс и признаци на дишане.
– Кло?
– Съжалявам, Вик – чу гласа ѝ и екранът светна. – Опитах се да го спра, но не успях. Изключи се.
– Няма защо, Кло. Това е негов избор и право.
Беше предвидил, че това ще се случи, но не успя да сдържи сълзите си. Чуваше гласа на Клото, но не я слушаше. Каквото и да казваше, вече нямаше значение. След триста двадесет и две години вече нищо нямаше значение.
Спомни си първото прехвърляне. В лабораторията бяха само той и Клото. Безформеното подобие на човек, което лежеше на масата, не се броеше. Биоинженерите отдавна създаваха човешки тела, по-съвършени от истинските, но беше поръчал това. Така нямаше да изпитва угризения, когато след тестовете го пратеше за рециклиране.
– Започвам прехвърлянето, професор Христов.
– Наричай ме Виктор, Кло!
– Щом така желаете, професоре. Може ли да съкратя името ви на Вик?
– Да, Кло. Започни прехвърлянето!
Екранът на Клото просветна, тялото потръпна и отвори очи. Много светли, почти безцветни очи.
– Здравей! Знаеш ли кой си ти?
– Казвам се Виктор Христов. Ха-ха-ха! Би било хубаво това да е истина, но зная, че аз съм ти. Успя, професоре! Успяхме…
Процедурата не беше сложна. Под кожата имплантираха биочип, който се свързваше с невроните, и Клото сканираше процесите в човешкия мозък. Правеше стотици копия, а след това ги наслагваше, филтрирайки шума и случайните отклонения. Резултатът беше обикновен файл, който можеше да се прехвърли в тялото на друго човешко същество. Можеше да се прехвърли и в изкуствените тела, които превъзхождаха истинските.
Чипът осигуряваше и обратна връзка. Човек можеше да архивира ненужните в момента спомени или да търси в архива дори такива, забравени завинаги. Ако някой се нуждаеше от обучение, можеше да се свърже с базата данни, получавайки достъп до всичките знания, натрупани от човечеството.
Наистина не беше сложно. В началото трудно отсяваха важните сигнали в човешкия мозък. Когато Вик създаваше технологията, търсеше някаква подреденост и логика, но бързо осъзна, че е на грешен път. Оказа се, че съзнанието се крие зад хилядите на пръв поглед хаотични сигнали, които беше приемал като част от шума. Когато разбра това, нещата се подредиха.
Заслугата не беше негова. Един ден Клото създаде копие на съзнание, в което беше включила част от шума. Не беше ѝ поставял такава задача. Не разбра защо го направи. Не разбра по какви критерии беше подбрала какво да включи и какво – не.
Тогава, в радостта си, не се замисли над това. Нямаше значение. Нали беше успял! Беше дал на човечеството ключ към безсмъртието.
…
Целия разказ може да прочетете в предстоящия алманах „ФантАstika 2018“, както и в сборника с разкази на Владимир, който очакваме през 2019-а.