Приятели (:

В момента приключваме подготовката на алманаха „ФантАstika 2018“, който издаваме съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Нали сте виждали предишните? 🙂

Внимание! До 30 ноември ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате хартиени бройки от алманаха и колко. Този път ще определим тиража изцяло по предварителните поръчки. Това значи, че ако не си го поръчате сега, по-късно вероятно няма да има как да си го купите.

Обемът на „ФантАstika 2018“ ще е 300-350 страници, включително десетина цветни; разгледайте съдържанието. Цената ще зависи от тиража, но предполагаме, че ще е между 15 и 20 лева. Веднага щом я знаем точно, ще пишем на поръчалите.

Електронно издание не се предвижда скоро.

Този брой на „ФантАstika“ ни е особено мил в умовете и сърцата :), защото в него ще представим всички разкази, които отличихме в първия конкурс „Изгревът на следващото“.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси от един от тях.

~

Бетелгейзе в световете

Калина Александрова

От дете обичаше звездите. Нощното небе не просто я привличаше – то направо я поглъщаше и тя се разтваряше сред милиардите светещи точици, ставаше една от тях, едно с тях. Любимото ѝ съзвездие беше Орион, затова ще я наричаме Бетелгейзе.
Звездите я примамиха на хиляди километри от градчето, в което отрасна. Разтвориха за нея огромните врати на алма-матер в столицата…
Сигурно си мислите, че приказката е за Космоса, Вселената и…
Например как малкото момиче станало велик астрофизик и открило…
Момичето откри, че не знае как се учи, и излезе от престижния университет, за да стане работничка.
Така и не свикна да върви като хората. Изпързаля се. Хлътна. Потъна „в тъмните земни недра“, както е в песента. Вместо да лети все по-нагоре, слизаше все по-надолу. Вместо звездна светлина я обгръщаше подземният мрак. Вместо в безкрайния космос се гмуркаше в безкрайната кал, пълзеше из тесняци, катереше се по камънаци, спускаше се в пропасти, окачена на тънко въже като паяк.
Разправяше разни истории: как опъвала системата в сто и трийсет метровата пропаст, а после трябвало да обяснява на всяко от десетината момичета с нея как се преминава възел по средата на пропастта; или как половината от екипа си забравили храната в автобуса и ровили за картофи в нивите край Гинци… Десетки истории. Повечето само пещерняк можеше да ги разбере.
Тази история не я разказа на никого. Дори на себе си. Тя чакаше в тъмната пещера на съзнанието ѝ. Усещаше, че е там, но все не можеше да влезе вътре.
Точно както Тизоинът и Сагуарото чакаха, скрити в пазвите на земята, някой да ги отвори, за да разкрият красотата си. Открити бяха с помощта на багета, година преди Бетелгейзе да помирише подземната кал. И както запази в сърцето си Орион като най-красивото съзвездие на небето, така скъта в себе си Сагуарото като най-красивата пещера под земята. Макар че вътре преживя и най-големия си ужас…

Бетелгейзе знаеше, че това е краят. „Поне ще умра сред красота. Нищо че в момента не се вижда.“ Пред очите ѝ продължаваха да се извиват причудливи форми, да блестят кристали.
Наистина нещо блестеше – точица, после още една и още, и още: милиарди светлинки. Имаше чувството, че гледа небето в ясна нощ. Само че това не бяха звезди, защото се движеха, събираха се, уплътняваха се в някаква форма. Човешка форма. Пред нея стоеше човек – момче, към тринайсетгодишно. Слабичко, стройно, с чорлава глава, с широки панталони, пристегнати при глезените, и ризка, падаща свободно върху тях. Нямаше как да прецени цвета на кожата, косата, очите или дрехите му, защото всичко светеше, но определено имаше чаровна усмивка.
– Здравей, Бет! – Думите не дойдоха отвън, по въздуха, а прозвънтяха в главата ѝ като сребърни камбанки. – Искаш ли да се поразходиш с мен?
Тя се изправи и се протегна да го докосне. Видя, че и нейната ръка свети. Обърна се назад. Светещото момче, а и тя самата осветяваха пространството достатъчно, за да види, че Шедар и Бетелгейзе все още седяха прегърнати на камъка.
– Ти си призрак или дух, нали? Май и аз съм призрак. Умрях ли вече?
И нейните думи се чуваха отвътре, а не отвън.
– Умряла?! Ха! Не виждаш ли, че дишаш? Пък и аз не съм призрак.
Бет се вгледа в седналите фигури. Младежът нежно докосваше с устни челото на девойката, като я държеше в здрава прегръдка, а тя се беше отпуснала в ръцете му. Виждаше се, че диша.
– Какво си? И това – тя повдигна ръцете си и ги завъртя – какво е?
– Разбираш ли нещо от физика?
– А? Че аз точно физика учих, но ме скъсаха на един изпит и се махнах от университета. Сега съм работничка. Но да, обичам физиката.
– Тогава знаеш, че материята съществува в две форми: вещество и поле. Там виждаш своята веществена форма, а тук усещаш полевата. Така става ли ясно?
– Не съвсем. Защо светим?
– Че откъде да знам? Малък съм, не виждаш ли? – И той се ухили.
– Имаш ли си име, малчо? И откъде знаеш моето?
– Чух го от приятелите ти. Да не си мислиш, че мога да чета мисли?… Приятно ми е! Аз съм Светослав.
– Приятно ми е, Светославе! И името ти е светещо. Като всичко останало. Моето име е Бетелгейзе. Бет е съкратено. Само не ми казвай Бети, щото мразя.
– Е, и твоето име е светещо – име на звезда. Много е красиво.
– Откъде знаеш, че е име на звезда? Как виждаш звездите под земята?
– Че аз не живея под земята.
– Къде живееш? Кой си? Какво си? Аз какво съм?
– Олеле! Затрупа ме с въпроси. Обикновено аз затрупвам другите с въпроси. Какво си ти, не знам. Предполагам, в момента си чисто съзнание – това светещото, де. Това, което виждаш като мен, е чисто съзнание.
– Чувала съм за астрални тела. Някои вярват в ангели, в извънземни. Да ти кажа, не вярвам в тия неща.
– Много съм си земен даже. В момента моето тяло си почива там горе в моя свят. Какво е това „астрално тяло“, „ангели“? За пръв път чувам такива думи.
– Нещо, свързано с религията или вярванията на хората, не съм запозната. Лично аз предпочитам да знам, не да вярвам. Затова не съм се интересувала от тия работи. Ти каза „моя свят“. Откъде си?
– Ела с мен, ще ти покажа.
– Ако тръгна с теб, ще се върна ли? Какво ще стане с Шедар? Как е Вега, знаеш ли?
– Приятелката ти е готина. Има приключенски дух, но не мога да се свържа с него – много е действена. Тя… Чакай малко.
Светлинното момче сякаш се сви в себе си, стана на точица, а точицата изчезна. След малко се появи, започна да се множи и ето ти го отново Светослав.
– Лази по тесняка. Уверена е, здрава, силна, опитна. Нищо лошо няма да ѝ се случи. Този дългият, като го гледам, няма да те пусне. Много ли се обичате?
– Не знам… С него ми е хубаво. Имам чувството, че той е моят принц… Ти имаш ли си приятелка?
– Иска ми се да имам, но тя не ми обръща внимание.
– Нали не страдаш от това?
– Че защо да страдам? Хубаво ми е да я виждам, да си я представям. Ако тя реши, че ще ѝ бъде приятно с мен, много ще се радвам. Аз и така се радвам, че я има.
– Много точно говориш. Изглеждаш малък, а говориш мъдро. На колко години си?
– Важно ли е?
– Май не. Попитах по инерция.

Когато излязоха от гората, Бетелгейзе ахна. Сред дивата природа тя не очакваше да види зеленчукови градини. Зеленчуците, най-различни по цвят, вид и форма, бяха засадени не в прави редици, а в успоредни криви, които следваха извивката на планината и създаваха причудливи форми.
– Като цветен килим! – възкликна тя. – Това са зеленчуци, нали, не цветя?
– Зеленчуци са. Който иска цветя, бере от поляните.
– Не знаех, че отглеждането на зеленчуци може да създава красота.
– При вас как ги отглеждате?
– Никога не съм имала градина със зеленчуци. Ходила съм на селскостопански бригади, но там са едни огромни полета… Не като тук – все едно художник е рисувал.
– Момичето, което харесвам, обича да се занимава с това. Познава земята и знае точно какво къде може да расте, кои зеленчуци се обичат, кои се мразят. От малка е свързана с плодородието. Като че земята ѝ говори.
– А ти?
– Аз предпочитам да оглеждам небето, вместо да отглеждам зелки. Помагам, когато ме повикат, правя каквото ми кажат, нищо не разбирам.
– Ходиш ли на училище?
– Искаш да кажеш, аз какво уча?
– На твоята възраст не учите ли всички едно и също?
– Че защо да учим едно и също? Нали всеки е различен.
– Аз например от седем- до осемнайсетгодишна ходех на училище с моите връстници. В първи клас децата се учат да четат, да пишат, да смятат…
– Че защо трябва да ходи детето някъде да се учи да чете? При нас четенето се учи с говоренето. При вас къде носите бебетата, за да се научат да ходят, да говорят, да се хранят?
– Не съм гледала бебета и не знам. Но тия неща са естествени при хората. То и аз, откакто се помня, мога да чета, но то е заради майка ми – като малка ме приспивала с буквара. Тя много искала да учи, но баща ѝ забранил.
– Как можеш да забраниш на някой да учи?
– Като не го пуснеш да ходи на училище. Тя е отраснала в друго общество. В моето общество образованието е задължително, поне до осми клас.
– Какво значи образование?
– Абе в какъв свят живееш? Да не сте диваци? Не учите ли?
– Не ми каза какво е образование. Учим, разбира се. Също се храним, ходим на два крака, говорим. Това са естествени неща при хората, ти го каза.
– И ученето ли е естествено?
– Разбира се. При вас не е ли?
– Като се замисля, прав си. Но в моето общество ученето се подчинява на специална образователна система: на определена възраст за определен брой години изучаваш определени предмети. Оценяват знанията ти по тях и ако си получил правилните оценки, ти дават диплома за степен на образованието: начално, основно, средно, специално, полувисше, висше или следдипломна квалификация. В други страни образователните системи са различни. При вас как е?
– „Оценяват“ от цена ли идва? Сега чета за различните държави и общества, защото ми се иска да обиколя света и да науча нови неща. Много често срещам изразите „стоки“ и „цени“.
– Е, щом си чел, си разбрал, че в някои общества образованието не е достъпно за всички хора.
– Затова и те питах какво е образование, защото не ми беше ясна думата. И пак не ми стана много ясно. Сега се чудя при ученето кое е стоката: самото учене, учителят, учещият, предметът, който се учи, знанията или уменията?

Целия разказ може да прочетете в блога на Калина… и разбира се, в предстоящия алманах „ФантАstika 2018“. 😉