„Аз, грешният Иван“: електронно издание

Приятели (:

Представяме ви електронното издание на тридесет и четвъртата книга в поредица „Човешката библиотека“:

„Аз, грешният Иван“ – Николай Светлев

второ допълнено издание

Автор: Николай Светлев, 2000, 2020
Редактор: Любен Дилов, 2000
Коректор и стилист: Светла Тошева, 2020
Допълнителна коректура и обработка: Калин М. Ненов, 2020
Художник на корицата: Людмил Веселинов, 2000, 2020
Хартиено оформление и дизайн: Атанас П. Славов, 2020
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2020

Второ хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2020
Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2020
Настояща версия: 2020-10-06

За да ви изпратим книгата (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файлът е без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 5 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание вече е факт и също може да си го поръчате от нас. Цената му е 18 лв.

Както винаги, ще се радваме на вашите отзиви. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

Вместо заключителни думи ви оставяме с още няколко откъса от романа.

Апокрифът за влизането в света и неговото откриване

…

Прислоних се при петте големи камъка на левия бряг на Искъра. Камък да ми е възглавето, а пък тревица храната. И така поминувах в молитви и бдение. Исках да се пречистя, преди пак да ида да проповядвам сред людете и да търся истината за себе си и за Бога.
И както се молех непрестанно, при мен почнаха да идват пастирчета от цялата Курилска мера, а и от съседните села. Присядаха покрай стадата си и попиваха жадно Словото.
А мълвата за мен достигна и до възрастните селяни, ала от това нищо човеколюбиво не се случи.
Една сутрин, както се молех край камъните, ме заградиха от всички страни десетина свирепи шопи, в бели носии и овчи кожуси връз голи гърди:
– Те ти ли си бил дивио поп, леле-мале, мека ти глава?! – попита застрашително водачът им, който бе едър като мечок.
– Леле, бате, он ни краднал от млекото, ега го скаса беса, он ги е успивал децата, та да крадне от назе! – ритна ядно друг от шопите една малка кратунка, в която децата ми бяха оставили десетина глътки козе мляко.
– А върви съга, напрек и нагоречка, каде село, там че те питаме, там че те тепаме, на майкя ти у газа че те увираме! – рече мечкоподобният и ме подкараха като див звяр към Курило.
Пак ли тази простотия, Господи, тази тъма египетска, тази неизтребима злоба? Кога ще отвъргнеш горчивата чаша от стадото си?! Можех на пух и прах да ги стрия, но в главите им дървени можех ли Вярата и милосърдието да вкарам?
На мегдана в Курило се бе събрало мало и голямо, сякаш сватба щеше да става. Голямо село, хубаво, а нито църква, нито поп имаха.
Обградиха ме отвсякъде, а мечкоподобният започна да ги насъсква:
– Те го тоя, дето ужким е поп, а ви подяда стоката и успива децата, да му даят све. От вази, от устата ви да крадне! Кой е най сиромах, пръв да почне да го тепе…
Надигнаха се мъжищата и сграбиха шопските си сопи, та да ме попилеят по нашенски. Ала тогава се вдигна страховит детски писък от вси страни. И милите ми пастирчета, дечицата Божии, всичките до едно се промушиха през бялата тълпа и се накачулиха по мен като жив щит.
– Бегай да бегаме, отче Йоане, оти тука че ти е гробо! – пискаха жаловито гласчетата им.
И аз, какво да правя, вместо отново кръвник да ставам, търтих да бягам с тях към Искъра.
И цялото село ни гонеше, щото така си мисли народът, когато някой бяга, значи е виновен и най-малкото един здрав пердах му се полага.

…

Рилският апокриф

…

Още като дете тръпнех, щом зърнех чукарите на приоблачната ѝ грамада. Ах, толкова велика е Рила планина, че дори народът го беше страх да пее песни за нея, та камо ли някой да припари в страховитите ѝ усои!
Докато човешките страсти ме бишкаха по цялата ни огромна Родина, сънувал съм нощем и Струма, и върхарите на Руен, и Витоша, въздигнала се над Средец. Но Рила, ах, Рила, никога не съм я сънувал!
Щом голямото е извънмерно голямо, човекът престава да мисли, че може да го обладава и да се съизмерва с него. Докато самият човек не порасне достатъчно.
Аз обаче не просто бях пораснал, аз бях готов да стигна до края, заради Истината.
Каквато и да е тя.
Затова хора не ми трябваха, напук на всичките Свети Отци и Първоучители на Светата църква. Те всичките ужким бяха се отрекли от земното, а пък все наставления за хората оставяха, как да живеят праведно и какво да правят и не правят.
Тази е най-сладката лъст и най-дяволското изкушение, да бъдеш духовен наставник над другите. И да им бъркаш в душите, да ги въртиш и месиш по волята си, без страха на оръжието, а само със силата на мисълта.
Ала на мен и това криво огледало не ми трябваше.
Сега, българино Оване, грешнико Иване, християнино Йоане, сам в душата си ще гледаш и тя няма да ти е огледало, нито криво, нито право. Защото в лоното на мрака няма светлина, ако ти сам не си я въздадеш.
Ако можех да стана наставник на себе си, то тогава бих бил достоен да бъда Учител на другите.

…

Под нас бе страховитата бездна на Въртоп и колкото повече доближавахме края на земната твърд, толкова по-яростно стискаше десницата ми Лука. На метър от ръба го пуснах и той веднага клекна в детски ужас, защото пропастта теглеше към себе си.
– Страх ли те е, синко?
– Страх ме е, отче!
– Страх те е заради това, което виждаш с очите си, а сега още повече ли те е страх? – рекох аз и стъпих с босите си пети на самия ръб, а пръстите и половината от стъпалата ми висяха вече над нищото.
– Недей, недей, отче Йоане, ще ми се пръсне сърцето! – пищеше юношата.
А аз се обърнах с лице към него и с гръб към бездната и стъпих този път на ръба само с върха на пръстите си.
– Значи те е страх от това, което виждаш, а не те беше страх, когато искаше да се скопиш?
– Ох, нищо не знам вече, нищичко, само се махни оттам, отче мой, миличък!
Но аз не се махнах, а вдигнах тоягата високо над главата си с две ръце и започнах да се огъвам назад през кръста, докато небето изчезна от погледа ми. Докато бездната на Въртоп стана небе за очите ми, а тоягата подпъхнах под петите си. Мислех да постоя така до мръкване, в дълбоко самовглъбение и отречение, но Лука, когото вече не виждах, налетя като вихрушка. Сграбчи ме през кръста и двамата се изтъркаляхме на кълбо върху топлата скала, а не в ада на пропастта.
– Защо го направи, нали те беше страх, синко, страх те беше дори да припариш до ръба?
– Нищо не усетих, отче, страхът да не те загубя победи моя страх…
– Ето, ако така възприемаш и Страха Божий, то тогава ще можеш да надвиеш Сатаната, дори в сънищата си!
– Кой те е научил на това, отче, та то никъде не е писано в Светите книги?
– Когато бях царски хранен човек, така в саракта се упражняваха джамачиите. Диценг ни караше да стърчим по зъберите на Преславския пирг1, да провираме лъковете през краката си и така да уцелваме хвърлено във въздуха кокоше яйце. И още много други неща ни учеха там старите джамачии, но стократно повече знаеха колобрите на Тангра, в които още е жив Духът на Праотечеството.
– А всичко това не е ли езическо и скверно, отче Йоане?
– Езическо е, синко, но не е скверно и грешно, щом може да помага на Христовата вяра. Та нали в Божиите заповеди е казано: почитай майка си и баща си, за да си добре на този свят. И какво, ние да се откажем от предците си ли, които са били Учители на света още преди да процъфти Христовата вяра!