Книги, автори, размисли творчески и човешки

Here be unicorns. И музика и филми, вдъхновени от човешките ни книги. И всичко, дето ви е на сърце, ама не може да се побере в ^такива^ тесни теми...

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Sun Jan 28, 2018 4:04 pm

"Дендрариум" - стихосбирка, Александър Шурбанов

Аксиния Михайлова за книгата:
"Изящна поетика, която ненатрапливо извиква и назовава природни обекти, полагайки ги в крехкостта на мига и едновременно с това във вечността и неизменността на природния кръговрат. И един лирически герой, който наблюдава, размишлява, опитва се да прозре и формулира чудесата на битието. Който влиза в тази природна подреденост като в храм. Който си задава въпроси за времето, за смисъла на живота, за смъртта, за човешката крехкост и мимолетност. И на доста места стига до дълбоки прозрения, изказани с простотата и понятността, с която говори истинският мъдрец."

Клонка
Една клонка пред моя прозорец
трепка отчаяно.
Преди да повдигна очи
там е имало птица.

*****
Нуждата от паметници

Плачущата върба
зад паметника на Яворов
е на точното място.
Така би изглеждал и един бор
зад паметника на Ботев,
един дъб -
зад Славейков,
една брезичка -
зад Лилиев.
Посадете тези дървета
и ги оставете да растат.
Тогава нуждата от паметници
може би ще отпадне.


*****
Градска градина

И хората посадиха гората,
която бяха изсекли,
в сърцето на сухия град.
И шумнаха зелени корони.
И дойдоха птиците,
защото познаха гората,
и се заселиха в нея,
и заразбуждаха утрото с песни.
И дойдоха дъждовете
и слънцето,
и цветята,
и мравките,
защото познаха дърветата
и ги обикнаха.
И дойдоха децата на хората
и изпълниха сенките с глъч.
И Бог се усмихна,
защото видя,
че си има помощници
и сътворението
ще продължава.

*****
Ех, игрите!

Шумата, събрана на купчина,
презимува в градската градина.
Две деца край тихата алея
днес видях да се търкалят в нея.
Долетя до мен смехът им, смесен
с трелите на звънка птича песен.
Боже, колко весело им беше!
Шумата край тях отвред шептеше.
Толкова ръчички и крачета -
ще помислиш, че са цяла чета.
Чак ми се прииска там с децата
да се търколя и аз в играта.
Но си рекох: още не е време,
засега играем на големи.

*****
Корона

Дървото си извоюва място
за растене
без нотариален акт.
Разперва клоните си,
хвърля сянка
върху земя,
където други биха се надявали
да видят слънцето -
по-късни и по-дребни.
Дървото не зачита правилата
на общежитието.
Грижи се единствено
за собствената си корона.
Чудя се
с какво така омайва погледа ми
отдалече
и приспива
критичния ми разум.
Как превзима птиците?

User avatar
Люба
 
Posts: 3832
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3341 times
Has been thanked: 4906 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby frog » Wed Jan 31, 2018 2:49 am

Първо ще споделя хубавото, а после ще измрънкам.
Хубавото е този сборник с кратки разкази на Иванка Могилска.

Ровете и се радвайте.
___________________
Сега мрънкането. Понеже, без да ща, съм предпоределена да се водя от езиково грозното понятие калокагатия, за мен е важно как изглеждат хората. Преди време бях втрещена, когато установих, че една приятелка изобщо не се вълнува/влияе от това. (А преди години, сега се сещам, при нея беше съвсем различно.)

Щеше ми се Георги Господинов да е хубав, но не е и сигурно никога не е бил кой знае колко.

Чешкият bestsellng author Michal Viewegh мъничко по има фасон, макар че и той не е цвете. Няма кой да му каже на Г. Г., че е грозен с толкова къса коса. За останалото дори няма да отварям приказка.

Милен Русков пък изобщо няма да го коментирам :shock: Там е патология до патология :D
Бесовете ви чувам“ ~ Jane Eyre Grisel. I refuse to be there for you when you need me.

User avatar
frog
добромет
 
Posts: 3256
Joined: Mon Nov 19, 2012 12:27 am
Has thanked: 113 times
Has been thanked: 3573 times

"Питания и изпитания" с Никола Георгиев

Postby frog » Tue Feb 13, 2018 1:11 am

Искам да знам докога изд. Изток Запад ще издават дългорайни книги на малотрайна обемна хартия, заемаща жизнено пространство в домовете ни!!! Докога ще има луксозна корица при нелуксозна хартия?!

Това е престъпно! Не знам как да се изразя по-ясно и рабираемо.

Докога ще се гонят парите в книгоиздаването?! Кой студент ще си купи книга за 29 лв.?! Ако тя се появи далеко от панаира на книгата, когато ще му я намалят с 20 процента? На 23.20 лв. Щото в офиса си не предлагат 30 процента, не. Вече не.

Преди една година познах, че "Змей, змеица, ламя и хала" е с обемна хартия, скъпа, с дебели корици. Е, сега мога да кажа същото и за тази литературоведска книга. ДОКОГА?!

Б.!!! Обемът е като за пергамент, бе...

Не го правят само те, но при тях е тенденция, която започна с Шекспир на Шурбанов. Не. Не е срамно. СУПЕР нагло е!!!
На 14 Feb 2018, 00:03, me wrote:Днес видях книгата. Точно като описаното е. Разликата е в това, че всеки екземпляр е в наилон. Това я пази до разопаковането. А после? Библиотека с книги в торбички и На тъмно. Nice.
Бесовете ви чувам“ ~ Jane Eyre Grisel. I refuse to be there for you when you need me.

User avatar
frog
добромет
 
Posts: 3256
Joined: Mon Nov 19, 2012 12:27 am
Has thanked: 113 times
Has been thanked: 3573 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Feb 14, 2018 12:48 pm

Покрай тези наблюдения за съвременните шведски ученици на Lisa от Goodreads се замислих за връзката си с Пипи:

Кал wrote:When I was a kid, I read Pippi six or seven times. Actually, the only book I've read more times is The Neverending Story. Not once did I consider using Pippi as a "role model"; an extremely amusing friend maybe, and definitely someone to have by your side if burglars enter the house--but not someone I'd emulate at school, at home or anywhere. Like, you know, Karlsson. I laughed at the hilarity of the situations but already then I knew I wouldn't want to be on their receiving end; nor cause them to somebody else myself. And I believe most of my friends saw the book in a similar way.

But what you share, Lisa, is scary. I don't know how much it has to do with this particular book--and how much with all the other books and messages in the media and the general collapse of the idea that there're objective and unquestionable figures of authority. (I, for one, have never been a fan of that idea anyway.) I only hope that when such children bump their versions of justice against one another and get bruised, they'll start reconsidering.

Heck, we bump and bruise and have to re-think ourselves all the time.

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Fri Feb 16, 2018 1:55 am

Шурбанов - от стихосбирката му "Предслънце" (а като намеря време скоро, ще спиша и отзива на един американец заедно с разказ на самия Шурбанов какво седи зад заглавието на стихосбирката и още няколко красиви стихотворения)

Шепот на вода

"Напиши един ред
и го изтрий" -
нашепва ми вълната,
която носи пясък на брега
и го отнася
обратно в живата,
подвижна
и непрозирна бездна -
не за да подреди вселената
в неразрушима вечност,
а да не скъса
крехката
верига на движението,
чиито краища
не ни е дадено
да видим.
User avatar
Люба
 
Posts: 3832
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3341 times
Has been thanked: 4906 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Mar 07, 2018 12:50 am

Lisa Genova пише романи с главни герои, които се борят с неврологични или психологически проблеми. Самата тя е невробиолог по образование. Това интервю я представя във впечатляваща светлина.

(И видяхте ли препоръката за Incognito? Какво се туткате още? :P )

Отбелязвам си да следя за предстоящия ѝ роман, чиято главна героиня ще е биполярна.

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Thu Mar 08, 2018 1:37 am

Когато влизаш да провериш някакъв сай-фай термин как беше на английски (не че се сещам и на български сега, де) и попадаш на тотално случайна, но екзотична информация:

Cuban Sci-Fi

В смисъл, it makes sense, в крайна сметка, че научна фантастика най-вероятно се е писала (и се пише и до днес) в Куба, но самата идея, предвид ограничените ми представи за тази островна култура, е... бе, да кажем, че получавам лека форма на когнитивен дисонанс.

Ако не бях толкова (само)подтискан от живота принципно, щях да си издиря няколко от по-съвременните заглавия и да видя от първа ръка за какво иде реч. Мда, любопитството ми се разпали чак толкоз. Най-вече, защото самите заглавия звучат като тотални клишета, но някак си това им придава чар.
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 718
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 788 times
Has been thanked: 898 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Mar 08, 2018 3:18 pm

Покрай „Майстори на феи“ на Весето Фламбурари ми се породи тая мъка:

Кал wrote:Толкова много прости изречения ме карат да се чувствам като кон с пранги. Тъкмо вдигна копито за галоп и – прааас! – се пребия в следващата точка. :(

Имах същия проблем с третата „Мина“ и третия „Аурелион“. Децата как ли го възприемат?
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby frog » Thu Mar 08, 2018 5:30 pm

Много ме смущаваш с отчайващата си нужда от дълги изречения. Вземи мерки, защото не можеш да очакваш от хората (винаги) да пишат витиевато!
____________________
Пътят... ме отведе до том II от "Български хроники" на Стефан Цанев. Не знаех какво има вътре. Но полезно се оказа.
https://books.google.bg/books?id=57CMW5 ... &q&f=false
Ще прочета за какво са му трябвали всички библейски цитати във втора глава (стр. 48) освен за да е коректен, като ги посочи.

Същият път и тук доведе: "Невчесани мисли" на Станисwав Йежи Лец.
https://books.google.bg/books?id=QmCA5q ... &q&f=false
Стр. 69:
Ех, да можеше да си министър на вътрешните си работи!

И други афоризми, макар че от голямо количество и разнообразие... пък и еднообразие, ми помрачнява.

И най-накрая научих кой рисува отвратителните, гнусни плакати на Народния театър!!! Стефан Десподов! :shock:
Е, мир на праха му, явно, но наистина са потресаващи. Само на "Сако от велур" ми харесва, защото не е рисунка.

https://boykobogdanov.files.wordpress.com/2012/11/sakoposterdespo.jpg

http://nationaltheatre.bg/play/sako-ot-velur

Друга драматизация, на Сатирата, но с хубавата картинка - https://www.youtube.com/watch?v=yc_YGGJqRAI.
Бесовете ви чувам“ ~ Jane Eyre Grisel. I refuse to be there for you when you need me.

User avatar
frog
добромет
 
Posts: 3256
Joined: Mon Nov 19, 2012 12:27 am
Has thanked: 113 times
Has been thanked: 3573 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Mar 08, 2018 5:43 pm

frog wrote:Много ме смущаваш с отчайващата си нужда от дълги изречения. Вземи мерки, защото не можеш да очакваш от хората (винаги) да пишат витиевато!


Тц. Авторите да вземат мерки. Всяко еднообразие в писането е отчайващо – все тая дали в късото или в дългото. Ти що не пробваш да слушаш четири часа маршове?

А това, което не споменах в ГР, беше, че в първите три глави на „Майсторите“ не попаднах на герой; ситуация; или дори фраза, които да ми хванат вниманието. Това всъщност беше съществената причина да спра.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Sat Mar 10, 2018 12:32 am

Кал wrote: Ти що не пробваш да слушаш четири часа маршове?


Аз бих пробвал. Но признавам, зависи от марша.

Не е ли в крайна сметка въпрос на нагласа?
Last edited by Кал on Sat Mar 10, 2018 1:02 am, edited 1 time in total.
Reason: разкривам същественото ;)
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022
User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 718
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 788 times
Has been thanked: 898 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sat Mar 10, 2018 1:09 am

По мои наблюдения умът се нуждае от разнообразие. (Забавното е, че точно в момента чета за разликата между constructive repetition и monotonous repetition в компютърните игри. :D ) Не мога да преценя доколко детският ум е по-търпим към повторенията, но аз на нито една възраст не съм могъл да слушам една песен повече от 7-8 пъти подред. А да чета един и същи тип изречения страница подир страница... бррр!
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Mar 16, 2018 10:28 am

Отзив в Goodreads за The Trials of Morrigan Crow:

Although it started slow (and kept creeping towards my Explosion button, hurling at me so many characters with no redeeming qualities ... I hate this kind of setup), after the first 20% The Trials won me over. The first passage that made me laugh and cry at the same time was this one (because I wish we had more exams like that). Especially the last question and Morrigan's answer to it touch such a fundamental string inside me that I feel like a child again. Because whoever gave us passing grades for admitting that we don't know? And how many crises and confrontations would we have avoided if we'd admitted it in the first place? Grade-based education sets down some of the most destructive traits in our society ... but that's a rant for another time.

Two more, much lighter favorites:

In the foyer, Jupiter and Fen inspected Morrigan for a long time before either of them spoke.
“She needs to tie her hair back,” said Jupiter.
“She needs to keep her mouth shut,” said Fen.
“She’s in the same room as you, so you needn’t speak about her as if she’s not here,” said Morrigan.


Their seven voices rose as one.
“We are the witches of Coven Thirteen. Abigail, Amity, Stella, Nadine. Zoe, Rosario, Sweet Mother Nell. (That’s the old bat who pretended she fell.) You have been chosen, young Swift and young Crow. You will proceed to the Trial of Show. Your courage and daring while facing a fright have served you both well on this Hallowmas night. So go with our blessing, go without fuss, and enjoy ten percent off at Cauldrons ‘R’ Us.”

(Although the last one is funnier when you're aware of the context: earlier on, this Coven Thirteen scared the bejesus out of our 11-year-old protagonist.)

Near the end, I got a bit disappointed by the Big Bad Guy. Western writers, please draw some inspiration from Asian stories, where everyone has solid justification for their actions ... otherwise, you draw a conflict between characters and caricatures. As a whole though, I heartily recommend the book to readers young and not-so-young.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Mar 23, 2018 12:14 pm

Покрай отзива на Филип (Талиесин) за трилогията The Riddle-Master се заприказвахме за Patricia McKillip – следващото име, с което ще ви проглуша ушите. ;)

Кал wrote:Не знам дали си забелязал моите възгласи в Goodreads по повод дилогията ѝ за Cygnet (The Sorceress and the Cygnet + The Cygnet and the Firebird), но Маккилип е следващият (и може би последният в живота ми?) автор, на когото ще изчета – или поне разгърна – всичко написано. На такъв митопоет досега май не бях попадал…


Филип wrote:Мернах нещо, да, но не задълбах повече. В никакъв случай не изключвам възможността да прочета още нещо на Патриша Маккилип, но все си мисля, че съм много закъснял и твърде променен. Което не отменя, че има разкошен картинен стил и много добре си служи с думите, което действително накланя везните в посока нова среща. Ти все пак пробвай Riddle Master-a при първа възможност.


Кал wrote:Ти остави думите – в тия пасажи, които съм цитирал в ГР, се вижда колко надълбоко под думите успява да бръкне тя…

За да не се повтарям, виж https://www.goodreads.com/review/show/2235628262


Филип wrote:Аз под “добре си служи с думите” имам предвид и точно това :) Хубаво е когато изказът е многопластов, когато хем казва нещо, хем оставя още недоизказани неща, хем отваря врати за много още и те оставя сам да се досетиш, а при Маккилип това умение е много силно и изразено, и всъщност точно заради него мисля, че някой ден ще пробвам още някоя нейна книга.


Кал wrote:Имаме сделка. :D
Last edited by Кал on Fri Mar 23, 2018 8:59 pm, edited 1 time in total.
Reason: +
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Apr 02, 2018 8:16 am

Отзив в Goodreads за Cygnet:

These are two tales--or perhaps two thousand--about magic. The magic of slow reading, where you put time and care into each sentence until you see the spell. The magic of vast characters, who have remembered what they really are. The magic of a storyteller who has no need of death to raise the stakes beyond the sky, and has barely any need of villains to reveal the conflicts that rip us and remake us. (This magic is particularly rare. I miss it ... how I miss it.)

But mostly, these are two tales about love: what love should have been all along, has always been, will be forever.

I won't say any more lest I destroy the magic. You read my notes below only if you can't read the book.

~ I started this duology more than a year ago, but I decided to pause after the first few chapters, because the writing was too dense and deep for the state in which my brain was at the time. Now I'm picking it up again ... and it's breathtaking. I can't remember ever experiencing such an intense sense of moving among archetypes and characters larger than legend, through that realm where words can mean anything and can make everything happen--the realm of primal fantasy and sacred texts.

Listen:

Screaming, he fell into a room full of mirrors.
Raising his head, gathering breath again with his throat raw from his last cry, he opened his eyes and saw, all around him, within mirrors ancient and ornate, framed plainly in wood or silver, oval, square, diamond, hexagonal, vast mirrors too heavy to lift propped against the wall with smaller mirrors strewn against them: crouching figures in torn silk and muddy leather lifting thorn-scarred faces, staring with black, empty eyes. For a moment he did not recognize himself.
The breath left him in a long, shaking sigh, with a sound to it like an unshaped word. He got to his feet; so did his reflections. He had an eerie feeling that even at his back his reflection was gazing at him. As he turned to look, all the images vanished.
He stood like a ghost in a room full of mirrors that took no notice of him.
“I’m dead,” he said, startled. He heard Nyx Ro calling his name. Her voice sounded sharp, bewildered. He looked around for a door, saw only mirrors crowding the walls, a few hanging bannerlike from the ceiling, their faces blank as the Delta sky. He touched one; he could not even cast a shadow.
In sudden panic, he spoke Nyx Ro’s name.
She appeared in one of the ornate mirrors. “I couldn’t find you,” she said tightly. “I heard you scream. I couldn’t find you.”
“I can’t find a door.” He turned again, searching, and caught his breath at the sight of Nyx multiplied, in threadbare blue velvet, her face waxen, a smudge of ash across one cheekbone. “I can’t see myself at all. Only you.”
“I can only see you,” she said. Her arms were folded tightly; she was frowning, at once disturbed and curious. “I thought I knew every room in this house. Why didn’t you come back through the Ring?”
“I did,” he said tersely.
Her eyes widened. She said, “Corleu. Can you touch my hand?” She held it out to him; his fingers were stopped by cold glass.
“Am I some place out of time? Is that why I can’t see myself? Should I break a mirror?”
“No,” she said quickly. “Mirrors hold your image; they should be treated with care.”
“These don’t. They’re all ignoring me. I saw myself in all of them, and then I vanished, as if an eye blinked somewhere, or they stopped thinking of me.”
For a moment, even she stopped thinking of him. “How strange,” she breathed. “How strange… A secret room within a house full of a thousand secrets. I wonder what it sees when no one is here?”
“If you wait long enough, no one will be here, and then you can find out, likely.”
She held out her hand again. “I don’t know why you’re still standing there complaining. One of me is real. Find me.”


Here's to a magical 2018, where everything can happen.

~ Shortly afterwards, there comes a passage which gives one possible key to reading Cygnet:

“Sit down. Tell me a story, of Corleu and the Blind Lady. Maybe then you won’t be afraid of the dark.”
He sat. He dropped his face in his hands. “She was like…she was like this house. Old, rambling, crazed, untidy, like a beggar woman you might see at a crossroads, mumbling to herself, her fingers moving always, weaving, weaving… At the end, she made me look at her weaving. She threads even the stars into it. I saw the Ring of Time she makes, where all the threads there are flow together and you can’t see one life, one star, from another, and outside that Ring there is nothing.” He raised his head. “That’s the Ring I fell through. I thought I would fall into that nothing.”
She mused over that, twisting a pearl button. “Yet even she is trapped, Corleu. Even she. And what you saw is only another story, of the Weaver of Withy Hold. The Cygnet holds her powerless.”
“And even that is only another story.”


~ How many heartbreaks can you count in the following passage?

“Tell me,” Nyx said curiously, “what she is like. Tiel.”
He looked at her. “You wouldn’t even see her face, likely, if you passed her,” he said simply. “You’d see her dark skin and her dark hair and that would be all; your eye would say: She is Wayfolk. She—I could hardly see her face, when I—before I lost her. What it is like truly. She was like the world, like sky, like leaves, like night. Her face was my face. When that dark house fell and I ran into it, I never left her. I’m still there in that mist, like that ghost on the dock, like the Warlock’s shadow in the stars. I’m outside my heart, looking for the way back in.” He added bitterly, after a pause, “It was easy enough to leave. I only had to go through a door.”
Nyx was still, in a way that Meguet remembered: so still the watery sheen on the fabric of her gown seemed painted; no light trembled on the gold clip in her hair. Then her hand moved, fell across the open pages, close to Corleu’s hand. If she had straightened a forefinger, she could have touched him.
“You had no choice.”
“I should have stayed with her. I could have.”
“Then there would have been no mist trapping your company, no falling house, no spellbound love, no timely meeting with a bog witch—just a straight road through the Delta to the sea, because if you were a man who could not recognize that house, or had been warned by it, it would never have fallen into your life. Though,” she added, “that can’t be a flea’s worth of comfort.”
“Not even that,” he sighed, and dragged at another book on the heap.


~ Now, how many kinds of love?

“Dubious.” She felt him laugh noiselessly at the word. “There’s nothing dubious about what she’s doing. It’s disgusting.”
“Then how can you love her so? Can’t you love someone else instead?”
“I’ve tried.”
“And?”
“No one else in the world is a lank-haired, cold-eyed, sharp-tongued woman with enough sorcery in her to stand this house on its head.”
“Is there anything at all you like about her?”
“No. Just the smallest finger in each hand, the color that comes into her eyes under a full moon, the way her mouth shapes certain words. My name, for instance. The way she laughs, which she did once, three years ago. A soft, summery chuckle like blackbirds among the rose trees. The way she wears the color green. The way she looks sometimes, like a wild thing listening for another wild thing. The way she reads, as if words are air to be breathed. The way she kissed me when we were barely more than children, out of curiosity, behind the closed doors of the hay barn on the warmest day of the year, and the way she looked at me afterwards, as startled as if she had just invented a world. The way the shadows of the doves flying up into the rafters crossed and recrossed her face…” His hand was between Meguet’s shoulders by then, his fingers working at the knot from the day’s riding.


Hint:
Скрит текст: покажи
Three, at the very least. Include my love for the writing.


~ The Cygnet soars with subdued, subtle magic, such as the trees that shift as they dream of the woods they were once part of, and you get lost in woods and dream alike.

But it also knows darker, disturbing magic:

“You troubled the Gatekeeper, who has an eye for trouble. You are skulking like a thief in these woods without a broken pot in sight. Since you did not give your true name to the Gatekeeper, you must give it to the Holder, for you are in her house.”
He did not answer her. His yellow-gold eyes seemed to reflect fire as he gazed at her. A corner of his mouth had crept upward in a smile. “And you?” he said finally, softly. “You looked straight at me, through those shifting trees; your eyes picked me out of the shadows. Who are you?”
“Meguet!” Rush called, from some place far away, within trees, behind trees, encircled by trees.
“Meguet,” the tinker repeated thoughtfully. He turned the spit again; the lizard’s eyes were faded now, filmy with smoke. “Meguet,” he said again. “Pretty. But who? Who dwells behind your eyes?” He fingered the lizard, picked an eye out of its head, tossed it into the air. Falling, turning, turning in the air, it flashed now emerald, now coin-gold.
Sudden, dark, overwhelming anger drove Meguet forward, past revulsion and fear, to the fire and the charred, one-eyed lizard, and the tinker who dared his ugly sorcery within the Holder’s house. She drew the sword at her side, thrust it down through the flames until the tip rested against the tinker’s heart.
It was Moro Ro’s great sword and it shook slightly in one hand, but the tinker seemed impressed. He looked up at her, still turning the lizard’s eye between his fingers. “Meguet,” he said curiously, his eyes full of yellow light, and suddenly her mind was full of light, as if the sun had struck her.
“Meguet!” Rush shouted behind her. The fire flared silver, swallowed the lizard, Moro’s sword. Half-blind, she swung her horse, confused, trying to see Rush. She saw the tinker’s wagon; its back door with the gold sun on it slammed shut. Then the air cracked oddly around her, as if a tree had snapped in two. The dark walls of the tinker’s house crawled with flame.
She cried out. Rush tugged at her reins; she jerked free, turning back to stare at the tiny house, with its four black walls and its yellow roof and yellow lintel, until the silver flames engulfed it and Rush wrenched at her reins again.
“Meguet! The trees!”
They were rustling, sighing, drawing back from the fire. “Meguet,” Rush pleaded. “He’s burning in his house.” He looked shaken, white; as usual, Meguet realized, his sorcery must have gone awry. The flames were dying already, without reaching toward the tree boughs; that much he had done right. She let him lead her finally. She glanced back one more time, incredulously, to seek a hint of what she had glimpsed in the fire-chewed bones of the wagon. The lizard in the fire moved its head to look at her. Both eyes were in its head and they were yellow-gold.


~ They are avatars of powers that have been long before the first words formed. They are archetypes of spirits that have burned long before the first men walked.

They're also family and fun:

Calyx made a satisfied noise. “Here we are. According to Chrysom, the power to move Ro House is passed from generation to generation of Holders’ children, who are born with an innate ability, for the Holders instinctively seek out as mates those who may inspire the power within the child conceived.”
The Holder looked startled. Iris murmured, “Really, Calyx.”
“So Chrysom says.”
The Holder cleared her throat. “All children? Or one, specifically?”
“Nyx,” Rush said shortly.
“No.” Calyx looked solemnly at her mother. “Always and inevitably the first.”
They all gazed at Iris. She put down her needlework uncertainly, flushing. The Holder’s brows had risen. She pulled a pin out of her hair absently, her mind running down the past; a smile, reminiscent, wondering, touched her eyes.
“Mother,” Iris said accusingly.
“Well, I didn’t know,” the Holder said. “He seemed a very practical man.”


~ Now that we're at the heart of the maze, let's get to the heart of the matter:

“(...) Four Hold Signs and their faces of power are gathered in this maze. But where is the Cygnet’s face? You, Meguet?”
She shook her head, wondering, herself, what mask the Cygnet might choose. “No. I’m simply a Guardian.”
“My mother?”
“Perhaps. But these powers only wear their faces to give them a human aspect. Tear the mask away, and you would have other words for them. Take those words away and—what?”
“The power itself,” Nyx said softly.


~ The ... battle? dance? transmutation? at the end of The Sorceress and the Cygnet is the most ineffable scene I've seen in a long time. I'll be coming back to it again and again, in my waking hours and in my dreams.

My body-mind-soul is still shivering. So this ... this was what raw power felt like.

~ The Cygnet and the Firebird sets us on fire from the get-go:

“What kind of upside-down house is this where no power but honor is pitted against the likes of me? You can’t stop me. You can barely hold that sword. It is shaking in your hands. It is so heavy it weighs like stone, it drags you down. It is heavier than old age, heavier than grief. It falls like the setting sun, slowly, slowly. Watch it fall. Watch the tiny flame of light on its tip shift, move down the blade toward your hands. Watch it. The light trembles among the silver swan wings. What is your name?”
“Meguet Vervaine.”
“Is it night or day?”
“I do not know.”
“Are you awake or dreaming?”
“I do not know.”
“Are you a mage?”
“No.”
“Have you a mage’s powers?”
“No.”
“How do you have the power to see and move through shifted time?”
“I have no power.”
“Then who gives you power?”
“No one.”
“You have power. You are standing here talking to me when no one else in this house can move.”
“I have no power.”
“What gives you power?”
“Nothing.”
“You are guarding something from me as steadfastly as you guard this door. I will enter this tower. Do you have the power to stop me?”
“You may not enter.”
“Do you have the power to stop me?”
Meguet was silent. Wind brushed her face, a cool breeze smelling of twilight. For a moment she stared senselessly at what she saw: the inner yard, the towers, the outer yard through the arches, where cottagers’ children flung a ball back and forth, and the Gatekeeper on the ground, his back to her, opened the gate to a couple of riders. Then she looked down at her hands. They were locked so fiercely, so protectively around the hilt of Moro Ro’s sword that her fingers ached, loosening. The smell of roses teased her memory. I fell asleep, she thought surprisedly. I had a dream…
Then the Holder’s voice snapped across the chamber. “Meguet!”
She turned, startled. The sword slipped out of her hold, rang against the stones like a challenge, and she saw beside it the rose that had flung itself off the outer wall into the room to lie burning in her shadow. She dragged her eyes away from it to the dais.
Nyx had vanished.


~ Do you know magic? It's ... magical:

“Nyx!”
It was Calyx, who, looking high and low in the shadows, finally looked low enough. Nyx, rubbing her head crossly, said, “I thought I locked that door. What in Moro’s name is that racket in the yard?”
“It’s a bird,” Calyx said dazedly. “What are you doing under the table? And what have you—” Her voice caught; color washed over her delicate face. She found her voice again, raised it with unusual force. “Nyx Ro, what have you done with all the ancient household records I was studying?”
“Over there,” Nyx said, waving at a cairn of books as she crawled out. “A bird. What bird?”
“They’re all jumbled up! I had them all in order, a thousand years of household history—And look what you’ve done to this room!”
A pile of chairs balanced on a tiny wine table; shields and furs and tapestries hung in midair above their heads; bookshelves climbed up the stairs to the roof. Spell books, histories, accounts, diaries, rose like monoliths from the floor. Nyx, her arms folded, stood as still among them, eyes narrowed at her sister.
“Calyx,” she said softly. “What bird?”
“Look at this mess! And look at your face! There are black smudges all over it.”
“That would be from the chimney. Calyx—”
“You put your face up the chimney?”
“Evidently.”
“Why,” Calyx asked more precisely, “did you put your face up the chimney?”
“Because I’m looking for something,” Nyx said impatiently. “Why else would I crawl up a chimney?”
“I have no idea. I thought, after studying sorcery for nine years, you’d pull an imp out of the air to do it for you. Maybe I can help you. What is it we’re looking for?”
“Most likely a book.”
Calyx stared at her. “Did you,” she asked ominously, “look on the bookshelves?”


~ Wouldn't you love to have friends like these? Discussing subjects like these?

He brushed a crumb off her sleeve. “It takes a complex sorcery to discomfit Urbin. He won’t give up easily, though. I’ve seen him watching you. He plays a game he hates to lose.”
“I have no time for games,” she said, feeling the weight of the key in her pocket. Rush looked at her silently a moment; she glimpsed a familiar curiosity in his eyes and wondered what realm she had neglected to explore. He asked the question in his eyes.
“Does sorcery preclude love?”
“I wouldn’t know. It’s not in Chrysom’s books.”
“Is that all you—” he began, then saw he was being teased. He smiled a little, still curious, while she helped herself to a plate of tiny biscuits rolled in poppy seeds and spices. She said, because he wanted to know,
“I take after my mother, who roamed Ro Holding when she was young and found three fathers for three daughters. Sorcery does not preclude curiosity, and I have satisfied my curiosity at times. But—”
“With whom?”
Like her mother, she ignored the question. “But you have to stand still for love. I could never stand still.”
“Like Urbin,” he said, then flushed a little. But she mulled that over calmly.
“Maybe. But at least I’m honest.”
“Yes,” he said, not looking at her, but she saw the memories in his eyes. “Urbin has a thousand ways of saying one thing. You don’t hide behind language, which is why he can’t find, among his thousand ways, the one way to make you listen. Neither could I,” he added, but lightly, and she smiled, seeing no bitterness in his eyes.
“Now,” she said, “we listen to one another.”
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue Apr 10, 2018 11:29 pm

Оставям тук няколко мои „жалона“ от разговора, който водихме в Гугългрупите на ЧоБи миналата седмица:

Кал wrote:[Тази тема] няма
„правилен и грешен“ подход в начина, по който да си пишете постовете в
нея. Пишете ги като Люба; пишете ги като мен; пишете ги като Хрис;
пишете ги като Велко; пишете ги като себе си. Аз, разбира се, най ще
се радвам да ги пишете като себе си – защото така опознавам вас. (А
основната цел на форума ни е именно личното опознаване.)

Еле, съжалявам, че моите отзиви не са ти полезни по начина, по който
имаш нужда ти. Няма да ги променя, защото ги пиша по начина, по който
искам да ги пиша аз. (Тоест: всеки път както ми падне. :D Но с
годините установявам, че директните цитати, които са ни запленили в
някой текст, ми стават все по-интересни спрямо разсъжденията по тия
текстове.) Разбира се, ти можеш просто да ги прескачаш. Това не значи,
че включванията на други форумци няма да са ти интересни, нали така?


Кал wrote:Причината в момента да имаме само една (активна) тема за книги е, че
останалите, които имахме преди, станаха... ами, неактивни. Никой не
пишеше в тях. А теми с по 2-3 поста само доразпиляват форума
(повечето от вас даже не знаят, че имаме теми за отделни книги и
автори, да?).

Отделен подфорум не съм склонен да създавам на този етап – но ви
насърчавам да опитате създаване на нови теми. По активността в тях
след няколко месеца ще преценим дали:

а) все пак да им създадем специален подфорум;

или

б) да ги слеем с „общата“ тема.

Бива така?
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Apr 27, 2018 3:26 pm

Стивън Ериксън разказва за предстоящия си роман. И - oh boy, oh boy - какви неща разказва...

Lastly, I might point to my reaching and indeed crossing a threshold in the backyard of my own expertise and experience (archaeology), a discipline the goings on of which I keep up with as best I can. After all, just how many artifactual-and-feature-based anomalies are we going to ignore in order to maintain our tidy picture of early history and prehistory and indeed, human evolution? It’s getting ridiculous. Even more egregious, how many instances of denial, dismissal, ridicule and obstruction are clearly born of professional jealousy, turf-defending and every other form of blatantly unscientific objection? And honestly, how much of that is going to pass as either reasonable or legitimate debunking? Or, to put it all another way: it’s not the science I distrust, it’s the scientists. Because they’re as human as the rest of us, as flawed, as potentially insecure, closed-off, dogmatic and often woefully uninformed of disciplines and specializations beyond their own (and here I envisage in my mind’s eye a whole host of Egyptologists standing with fingers in their ears and eyes averted from what geologists are telling them about rain-sourced erosion patterns on the Sphinx. Why? Because it doesn’t fit their timeline! But then, look closely at that timeline and you find that it’s mostly full of holes, fragmentary, more often than not second-hand and even third-hand in terms of sources, occasionally fraudulent and often contradictory. In fact, that timeline is pretty much what a bunch of academics decided it was about fifty years ago.).

(...) I endeavored to approach it from an agnostic point of view, to admit flat out that when it comes to UFOs, close encounters, government cover-ups, etc, I am undecided and will require a whole lot of evidence to convince me … either way (and that’s where it got really interesting – ever looked carefully at the debunker arguments? About ten percent are reasonable, the rest are shite. It’s just as hard to disprove something as it is to prove, though you’d never know that from some of these people, or, to put it another way, do ad hominem attacks and unsupported dismissal preceding ridicule convince you of anything? Even worse, some of them keep reappearing on a whole slew of disconnected sites until one is left wondering, is this their job?).

I remain undecided. Many conspiracy buffs will talk about government-sponsored disinformation attacks intended to discredit them. If they’re right, those attacks are doing a good job. It’s very hard to parse the credible or reasonable positions from the sheer torrent of stuff that’s out there (as in seriously out there), and one might be inclined to group ufologists with flat-earthers and have done with it, and those who bemoan the general trend of anti-intellectualism tend to do just that. But this is hardly unique, as the war between belief and fact daily ramps up in vigor and ferocity, with all kinds of people, organizations and indeed governments joining in the scrum. We may well have gone from the Age of Information to the Age of Disinformation, generally trending towards chaos and the dissolution of virtually all civil institutions, underscoring the notion that all physical conflict is preceded by a war of thought.

(...) It would be nice to think that skepticism is an even-handed quality of thought. But it isn’t. It’s selectively directed (in fact, the only instance where skepticism iseven-handed would come from a person saying ‘you know what, I don’t believe anyone, including myself, and I don’t trust anything I read, or write. In short, I don’t know shit, and what’re you going to do about it? If you’re going to tell me something, don’t bother. I won’t believe you.’). So what I mean by this is: a self-professed skeptic will pick and choose what to target with their skepticism. This decision-making process is founded upon their own belief system (whether they are aware of it or not) and that belief system is never wholly, absolutely rational. Each of us in turn might think it is, but it isn’t. Rather than go into a whole slew of examples to back up this assertion of mine, how about I just offer up to anyone reading this who wants to challenge my statement the following: let’s find for you your most rational position on a subject. I won’t argue against it; I’ll just ask some questions, until we’ve both peeled it back – to where and what? A belief system predicated on a whole bunch of unproven and unprovable assumptions. And I’ll do that not for the purpose of one-upping you, but to emphasize that we’re all the same in this area, and more to the point, we are all selective with our skepticism.

(...) How does one parse all of this? How does one separate the wheat from the chaff? It isn’t easy. Because lots of letters behind names and fancy titles don’t quite carry the authority or veracity they used to. Blame politicians for that, or corrupt government officials and agencies, or all those mad scientists in films and television. Blame the chemists and CEOs who thought napalm and agent orange were good things. Blame all those psychologists who initially claimed that PTSD wasn’t real, or who thought dosing unwitting subjects with psychotropic drugs was acceptable practice. Blame the experts hired by corporations who said fracking wouldn’t trigger earthquakes, or that gas pipelines are safe, or that clear-cutting was good forest management. And on and on.

So, in addition to the aforementioned problems (secrecy, skepticism) we can add another: we’ve got a problem with authority. We just can’t trust it anymore.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby брръм » Fri Apr 27, 2018 5:37 pm

Не знам, аз ли съм тъп, или този писател тъпо пише, сигурно първото, щом е успешен писател..Уж разбирам английски, разбирах му отделните изречения, но цялостния смисъл до голяма степен ми се губеше почти до края. Не ми беше никак лесно да дочета текста с нападките му над теорията за еволюцията, може би има нещо което не знам по въпроса, ама не е ОК така да вметва тези нападки по между другото. И дори на края цялостния смисъл е доста спекулативно изказан, и порядъчно мъгляв, и писателя ми е доста неубедителен в писането си, конкретно в това есе.

"If ET arrived tomorrow, all they’d have to do to bring down human civilization, is show up. No giant lasers, no hordes of giant spiders or mech-warriors. Just show up."


Ами не, едва ли. Наречете ме скучен, ако искате, но приемайки че ЕТ е на подобно ниво на развитие като човечеството, и че Първия Контакт е минал без сериозни сътресения, вероятно наистина нещата ще са business as usual след първия месец от контакта.
User avatar
брръм
 
Posts: 170
Joined: Sun Feb 18, 2018 3:38 pm
Has thanked: 451 times
Has been thanked: 299 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Apr 27, 2018 6:35 pm

Ериксън подсказва, че извънземните, които решат да осъществят контакт с нас, няма да са на нашето ниво (най-малкото защото нашето ниво не е способно на космическа колонизация; това не е фокус в неговото есе и като цяло е плод на друг разговор). Ей тук се усеща в частност:

Also, I can’t really imagine that any spacefaring civilization coming to visit us gives a flying fuck about our nations, presidents, dictators, covert agencies, corporate interests, borders, militaries, capitalism, communism and all the rest. As for our highly vaunted scientists, well, that’d be like trying to have a conversation with a four-year-old, we’d be so far behind.


За „нападките му над теорията за еволюцията“ мисля, че просто си го прочел грешно. Кой пасаж имаш предвид?

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Sat Apr 28, 2018 2:55 pm

Така. Първо, да се оплача, че днес имам да пресаждам цветя, а не да потъвам тепърва в дискусии за Живота, Вселената и Всичко останало.
(Пък и ще вземе горкото ми творчество да пострада пак. You monsters!)

Кал wrote:Стивън Ериксън разказва за предстоящия си роман. И - oh boy, oh boy - какви неща разказва...


брръм wrote:...


Той хубаво ги приказва тези неща, обаче езикът му е бая тежък, както брръм се оплаква. Ако не беше така, лично аз щях да имам интерес да си поговоря на тези теми с него на живо.
Най-малкото да разбера защо притежава този нихилистичен undertone, който долавям под повърхността в разсъжденията му.

Кал wrote:Ериксън подсказва, че извънземните, които решат да осъществят контакт с нас, няма да са на нашето ниво (най-малкото защото нашето ниво не е способно на космическа колонизация; това не е фокус в неговото есе и като цяло е плод на друг разговор).


Да, плод на друг разговор е, най-вече защото аз съм абсолютно несъгласен с подобно твърдение. Както и с онова, че за пред извънземните все едно ще сме 4-годишни деца. Много тъпо изказване.

Не мога да докажа контра-тезата си с едничък елегантен термин (защото не знам за такъв), но идеята ми е следната: бях чел/гледал някъде, че един индивид от началото на 21-и век принципно вече е достатъчно отворен откъм идеи/концепции, че той няма изпита културен шок, ако хипотетично попадне в 24-и век - защото има потенциала да екстраполира промените на ниво въображение.
Същото например (пак същият не-се-сещам-кой източник) щяло да стане, ако докараме някой образован човек/гений от края на 18-и/началото на 19-и век в днешно време - минимален културен шок, защото предпоставките за съотвените технологии/напредъци вече ги има в гещалта на техният период.

Така че това, че няма шанс да проведем "интелигентен" разговор с потенциални екстра-соларни посетели на нашата планета, са дрънканици. Поне за мен.

брръм wrote:
"If ET arrived tomorrow, all they’d have to do to bring down human civilization, is show up. No giant lasers, no hordes of giant spiders or mech-warriors. Just show up."


Ами не, едва ли. Наречете ме скучен, ако искате, но приемайки че ЕТ е на подобно ниво на развитие като човечеството, и че Първия Контакт е минал без сериозни сътресения, вероятно наистина нещата ще са business as usual след първия месец от контакта.


Аз предлагам контра-вариант, който съм го дискутирал често с брат ми и даже го има като основополагащ елемент във вселената на Мас Ефект: Ако се появят извънземни (или се намери ясно доказателство за съществуването на такива), това ще послужи като катализатор за обединението на човеството на пан-национален/планетарен мащаб.
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 718
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 788 times
Has been thanked: 898 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed May 02, 2018 11:06 pm

Ериксън има две висши – археология и антропология – но чак пък езикът му да бил твърде тежък... Нищо не сте виждали вие, нищичко. :twisted:

In "Fantastika; or, The Sacred Grove," John Clute wrote:Any initial arrogance about defining our terms was quickly chastened. The task, we decided pretty soon, was not exactly to create a universal definition of sf, for we knew (by then) that this could not be done; the task was to create an encompassing but porous boundary marker that would convince us that it plausibly enclosed something or other that fitted better inside than out (and which should be written about). Clearly we needed to operate within a narrower remit than E. F. Bleiler had applied to the construction of his brilliant Checklist of Fantastic Literature (1948), which included without distinguishing amongst them "science fiction, fantasy and weird books in the English language," and making no claim to completeness. Bleiler's superb book was a sampler; for our part, in order to create a work of reference that left nothing out, we would attempt to adhere to a description of sf "defined" as a marriage of the various definitions of the genre that were then current.
The Encyclopedia of Science Fiction would be, in other words, a tenement. The published result was an interwoven edifice of entries within a boundary line marked sf, exceedingly fuzzy, leaking every which way; an eruv that did not safely distinguish the sacred from the profane. The moat protecting our tenement was a water margin.


(John Clute е единственият останал автор, при когото посягам към речника веднъж на три реда. Джойс ряпа да яде.)

Но не заради тях дойдох сега...

Отзив в Goodreads за The Throme of the Erril of Sherill:

An early yet enchanting glimpse into the wonders wrought by a modern sorceress.

Some sparks:

~ Recently, I've been thinking about relationships. And (but isn't that always the case?) the Cosmos has been watching me thinking. Me thinking, 'Ey winking:

“Who thumped across my drawbridge?”
“It is your Chief Cnite Caerles,” said Damsen, and her voice was like the low, clear ripple of water across stones.
“Ha!” said Magnus Thrall. “I know what he has come for. But he cannot have you because I need you. If you go away, I will be here alone in these dark, dank walls. I need to look at your sad face. It comforts me.”


~ I've been thinking about children too. But maybe I've been missing something ....

“I am not a borebel,” said Caerles. “And that dagon was lent to me by the child of the Erie Merle to protect me from all danger with its swift speed and its flaming tongue, but I do not know what will protect me from a troublesome young Boy.”
“Perhaps I will let you out,” said the voice, “if you give me the dagon. Then I will have someone to sprawl on meadow-grass with, and explore deep caves, and dabble with in the river. If you give me the dagon, I will know you are not a borebel, for a borebel never gives anything to anyone.”
“But I cannot give you Dracoberus because he does not belong to me.”
“Then,” said the voice cheerfully, “you must be a borebel. Do not worry about your dagon. I will love him well.”
The Cnite Caerles sat down on the damp earth of the borebel pit. “Boy,” he said wearily, “I am a Cnite on a quest for the love of a wheat-haired, wine-eyed lady who is waiting with love for me. You will have the dagon to love but who will there be to love that lady if you do not let me out of this pit?”
There was the sound above of shifting leaves. “Well.” said the voice, and again, “Well.” Then it said again cheerfully, “If you are truly a borebel, there is no lady and no love, so I will take your dagon. But do not worry. I will feed you.”


~ The message of "The Throme" resonates with my current quest, too. When you're desperate for something, yet it does not exist, what do you do?

I'll let you find out for yourselves.

~ "The Harrowing of the Dragon of Hoarsbreath" contains an early intimation of what makes the magic in McKillip's stories; the sense of weirdness and wonder that drew me in to the Cygnet duo. Already here, dragons are not what we're used to from fairy tales or generic fantasy. Nor are they Earthsea dragons, Robin Hobb's dragons ... anybody else's dragons. They're McKillip's dragons, but mostly they're their own. And harrowing them begets the question: who harrows whom?

I didn't get the last paragraph of the story, though. What happened? Was that the end?


За Patricia McKillip май ще трябва да създам отделна тема. ;)

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Thu May 03, 2018 12:51 am

Кал wrote:Ериксън има две висши – археология и антропология – но чак пък езикът му да бил твърде тежък... Нищо не сте виждали вие, нищичко. :twisted:

(John Clute е единственият останал автор, при когото посягам към речника веднъж на три реда. Джойс ряпа да яде.)


Печелиш. Посегнах към речника.

Кал wrote:~ The message of "The Throme" resonates with my current quest, too. When you're desperate for something, yet it does not exist, what do you do?

I'll let you find out for yourselves.


Това не беше честно. :(
(Поне за мен, де. Боря се, но не виждам скоро да придобия достатъчно сили, че да не се налага 90% от ежедневното ми познание да идва под формата на "индексиране".)

Скрит текст: покажи
Кал wrote:~ "The Harrowing of the Dragon of Hoarsbreath" contains an early intimation of what makes the magic in McKillip's stories; the sense of weirdness and wonder that drew me in to the Cygnet duo. Already here, dragons are not what we're used to from fairy tales or generic fantasy. Nor are they Earthsea dragons, Robin Hobb's dragons ... anybody else's dragons. They're McKillip's dragons, but mostly they're their own. And harrowing them begets the question: who harrows whom?


Отново, ще се радвам да споделиш разграниченията/отличителните черти, този път на живо. Знаеш колко всецяло ме вълнуват драконите.
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022
User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 718
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 788 times
Has been thanked: 898 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue May 15, 2018 11:24 am

Отзив в Goodreads за „Утро в замъка Сан Суси“:

Нещо като Радой Ралин, но по-изящно и аристократско. Гледайте:

~ Знаете ли вие как протича денят на един писател?

Ядосан от тези номера, вдигам телефона и звъня.
— Защо звъниш, бре? — крясват ми.
— Не си ли звънял ти преди малко?
— Защо да ти звъня, бе, нали пропищя орталъка, че ти пречим? И си отиде снощи като обречен на смърт. Заради тебе всички се почувствахме гузни и решихме и ние да работим.
— Значи работите?
— Работим, я. Защо ме прекъсна?
— Аз съм те прекъснал!
— А кой?
— А кой звъня преди малко?
— Отде да знам?
И ми траква телефона.
Започвам да се обаждам на другите. Всички ме ругаят. Пишели. Нали съм казал да не ми звънят.
— Ама някой ми позвъни…
Абсолютно съм убеден, че някой ми е позвънил, и ги ругая. Те са ми позвънили, а сега се правят на ударени.
Когато и последният ме наругава, сещам се, че никой не ми е звънял. Сядам на масата с отпуснати ръце. Толкова ли пък съм станал противен, че никой не иска да ми звъни?
Излизам на двора. Никакво дете. Нито едно-едничко. Само на един прозорец се мярва малка руса главичка.
Миличкото.
— Хей — подвиквам му.
И в същия миг се чува шамар. И русата главичка с плач се скрива. И се показва главата на майката.
— Извинете — оправдава се майката, — аз му бях забранила да се показва. Нали казахте, че днес ще работите. Извинете…
И прозорецът се затваря. И изчезва последната възможност да ми се попречи на работата.


... Каквооо? Не вярвате?

Ето ви още, Томи такива...

~ Нали в Човешката библиотека все си повтаряме, че не трябва да се ядосваме...

— Всъщност — каза той, когато ме прегледа основно — нищо ви няма, ако не се брои това, че сте малко нервен. Може да живеете още петдесет години, но в никакъв случай не трябва да се ядосвате. Признайте си, че е по-добре да останете жив, отколкото да се ядосате на някого, че ви е прередил.
— А ако ми плюе в окото?
— Кое око? — запита спокойно лекарят. — Лявото или дясното?
Засмях се и той се засмя:
— Ето как ще се уреди всичко. И ако той ви плюе в лявото око, помолете го да ви плюе и в дясното. И всичко ще се оправи.
— А ако ми плюе наистина и в дясното?
Лекарят зяпна и сетне кимна:
— Да, наистина… Тогава ще си отидете. Диагнозата е ясна. Онзи значи е по-луд от вас.
— Значи ме изкарвате луд? — кипнах аз.
Лекарят посочи носа ми:
— Това беше провокация. Сега трябваше да се засмеете. Защото никога на грозна жена не се казва „Колко сте грозна“. Трябва да е изключително красива, нещо средно между Мерилин Монро и Клаудия Кардинале, за да ѝ се каже такова нещо, та да прозвучи като виц.
Докторът ми хареса. Добро момче.
— Професия — вдигна рамене лекарят, — нали цял ден се занимавам с луди, та трябва да умея да ги успокоявам.
Очите ми отново блеснаха, но той замаха с пръст:
— Де, де, де… Кротко. Спокойно и — никакви ядове.
Никакви ядове, разбира се. Вие, драги мой, сте луд, но — никакви ядове. Гледайте напред. Дишайте дълбоко!
— Точно така — кимна лекарят, — имате шестица от тотото, но загубвате фиша. Искате да ревете и да късате! Трябва просто да се сетите колко е хубаво лятно време на море, и ще се успокоите.
— Хайде сега пък — лятно време на море! Като ме напече слънцето, та ми се иска да ям не уши, а цели хора.
— Зимно време на планина!
— Дето си счупих крака на ски!
— Спомнете си някое хубаво момиче.
— А така, а така. Трябваше това да го кажете пред жена ми, да видите какво спокойствие ще се получи.
Лекарят погледна часовника си. При сбогуване той кимна:
— И — никакви ядове.
— Никакви ядове!
Лекарят притвори очи и кимна. А аз му плюх в лявото око. Той подскочи, а аз му плюх и в дясното. Сетне го захапах за ухото. После извадих ножица и му нарязах костюма на дантели. Па като хванах стола, натроших му целия кабинет на сол.
— И внимавайте — изсмях се на отиване, — никакви ядове.
Никакви ядове! Съветници!
Има едни такива. Седят си спокойно в кабинетите и дават съвети. А ако му бръкнеш в окото, ще опищи целия свят.


~ Долният пасаж е на малко повече от 40 години. С него поздравявам Наско и всеки, който се тревожи накъде е тръгнало българското книгоиздаване:

Нещастен Сервантес.
Той мислеше, че със своя „Дон Кихот“ ще нанесе смъртна рана на пищната човешка фантазия, на жаждата за красота и бягството от сивото ежедневие.
Наистина, за известно време той успя. Направи за смях приказните рицарски романи, съдра плащовете на великия Мерлен и накара хората да се срамуват от глупостта си. Опита се да изкара, че не принцовете, не князете, не феите и магьосниците, а простият Санчо Панса е достоен за възпяване. Унищожи парфюмите на Дулцинея Тобоска и вкара мириса на тор в ноздрите на Дон Кихот.
Каква проза, какво падение на човешките чувства!
Навели носове, хорицата търпяха. Изтърпяха просяка Хък Фин, изтърпяха Кола Броньон, Швейк, босяците на Горки, казаците на Шолохов, партизаните на Фадеев.
Но край. Стига!
Подпомогнати от нашите издателства, възвишените човешки чувства надделяха над смеха на Сервантес, Марк Твен, Ромен Ролан и Хашек.
„Кралица Марго“, „Десетте малки негърчета“, „Капитан Блъд“ заляха и удавиха и Дон Кихот, и Швейк, и Хък Фин.
Издателите се кикотят над бедния Марк Твен, който навремето бе казал, че рицарските замъци, срутени до основи от Сервантес, се издигнаха камък по камък от Валтер Скот и запълниха жадната за глупости човешка душа.
Четиридесет хиляди тираж, петдесет хиляди тираж!
С треперещи ръце хорицата вземат подадените им изпод полицата книги и препускат към домовете си, за да се хвърлят в обятията на магьосници и феи, на убийци и вампири.
А в това време книгите на нашите най-големи поети, поети, с които бихме могли да се гордеем пред цял свят, се издават в хиляда, и две хиляди тираж.
Няма хартия, другари!
Писателят, събирал десет години разказче по разказче на съвременна тема, със съвременни герои, стои с наведена глава пред директора на издателството, който го хока:
— Имайте малко съзнание! Ако издадем книгата ви в повече от четири хиляди тираж, нали други автори ще останат без хартия? Срамота!
И докато говори тези красиви слова, с две ръце подписва. Петдесет хиляди тираж, сто хиляди тираж! За магьосници, за рицари, за царе и князе! За Агата Кристи и Дюма!
Аферим!


~ Един проблем на космическата експанзия, за който масата фантасти не се сещаме:

https://chitanka.info/text/39330-nauchn ... n-fejleton

~ Следва поредица от дружески поздрави:

- за Илка:

Помниш ли на бала в Художествената академия, когато изяде салама на боксьорите. И когато скочиха да те бият, ти ги спря: „Направих го за ваше добро. В един килограм салам има точно седем кила токсини“.


- за Нев:

https://chitanka.info/text/39347-praznichen-fejleton

- за Ели Павлова:

https://chitanka.info/text/39349-skanda ... tven-front

- и пак за Илка:

https://chitanka.info/text/39352-nane-v ... -stoletnik

~ Поуката на „Защо не бе изгорен Бруно Джорданов“ е сякаш взета от ръководството за справяне със зловредни клевети и неудобни истини.

~ Да се смея ли...

„Защото — както казва Андерсен — само лебедите могат да познаят и признаят лебедите.“
— Ето каква била работата! — ахна нашето пате. — Бегом към лебедите!
И хукна да ги търси. И ги намери.
Те стояха като втрещени, заградени от стотици и хиляди грозни патета, които ревяха с пълно гърло:
— Признайте ни! Признайте ни!


... да плача ли...

~ В „За мъглите и дяволите в средноизточните планини“ определено се смея.

~ А в „Така е, като вярвате на слухове“ направо се хильотя.

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby frog » Thu May 24, 2018 2:16 am

Социологическо проучване, според което 53 процента от българите смятат, че не е задължително да четеш книги, за да живееш добре. 53 процента! :|

me wrote:Покойната ми баба можеше да чете, но не беше четящ/образован човек. Само ни четеше някоя и друга свръхкратка приказка, като малки.
Дядо ми (мъжът ѝ) четеше повече - вестник. Веднъж ми беше на гости преди десетина години и за да не ми се пречка (има навика да стои и да ме гледа), му тикнах "Списъка на Шиндлер" в ръцете. Прочете някаква част. Малко по-късно се осведомих за резултата и призна, че е интересна "всеки случай". Те просто не се интересуват от нищо друго освен от нас и от себе си. От ничий друг живот, независимо дали реален, или написан. Не му беше любопитно как ще продължи книгата. При тях няма свят на въображението. Без въображение се стига до деменция. Е, то и наличието на въображение не дава гаранция, но все пак... Мозъкът трябва да се размърдва и с неежедневни неща.
Един от примерите хората да не четат.
Пропуснах да отбележа, че за баба ми беше важно да си купя дреха, а не книга. Първата книга, която си купих изобщо, с нейни пари при това, бяха идилиите на Петко Тодоров. Тогава още струваше 5 лв. Пита ме какво съм си купила, рапортувах и изсумтя.
Баща ми не чете. Е... лятото се опитва малко, ама едва ли докарва цяла книжка. Това доста ме притеснява...

Има хора, не само българи, които просто не четат художествена литература. Друга - ако им се наложи. Конкретно немци имам предвид. Вестник може да се чете. Всеки ден по един тлъст вестник. Колкото са прочели, като малки, толкоз.
Но да не се връщам там, където ми е болно.
Бесовете ви чувам“ ~ Jane Eyre Grisel. I refuse to be there for you when you need me.

User avatar
frog
добромет
 
Posts: 3256
Joined: Mon Nov 19, 2012 12:27 am
Has thanked: 113 times
Has been thanked: 3573 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue May 29, 2018 9:26 am

Отзив в Goodreads за „Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето“:

Забележителна. Няма к'во да се пенявя да я обобщавам – всичко си е в откъсите и бележките надолу.

Само затаявам дъх дали добри люде ще дигитализират още от вълшебствата на Дон Базилио. Разбираемо, тиражите му не са били от масовите, та има най-реален риск някои вълшебства да се изпарят по-безвъзвратно и от циркаджийските умения на Пешо.

~ Удивително начало. Вече съм на третата история, а не съм спрял да се смея...

~ Освен безобидния, детски чист смях в тази книга има и доста скрити шамарчета:

Пешо навлече дрехите си и хукна към Тинчето.
Както винаги, тя си седеше на пейката пред дворната врата и препъваше с намигане забързаните минувачи.
Изведнъж усети, че плитките й се опъват.
— Не мърдай! — изсъска Пешо. — Иначе — храс!
— Какво „храс“?
— Ще ти отрежа плитките.
— И какво трябва да направя, за да ги спася от гибел?
— Да ме отървеш от контролните упражнения.
— Фасулска работа — каза Тинчето, — пускай плитките и се превръщай в слух.
Пешо пусна плитките, но продължи да чатка с ножица във въздуха, както беше виждал да правят бръснарите.
— Е?
— Мисля — каза Тинчето.
По улицата прелетя колоездач. Изведнъж колелото му тръгна назад и изчезна зад ъгъла, от който се беше появил.
— Не се разсейвай! — изсъска Пешо, като тракна с ножицата.
— Извинявай — каза Тинчето, — просто навик, разбираш ли?
— Мисли! — чатна с ножицата Пешо.
Тинчето плесна с ръце:
— Измислих!
Останаха още десетина минути до свършване на часа, когато вратата се отвори и Пешо влезе в клас, облечен като Миклухо Маклай.
Учителката тръсна няколко пъти глава, но Пешо не изчезна. Напротив, поклони се и се усмихна вежливо. Учителката тропна по катедрата:
— Пешо!
— Моля?
— Не стига, че закъсняваш с повече от половин час, ами на всичко отгоре… Но какъв е тоя маскарад? Каква е тая раница, тоя бастун, тази шапка с пера?
— Дойдох да се сбогувам с класа.
— И таз хубава!
По Пешовото лице премина сянка.
— Напускам ви с искрена тъга. Толкова се радвах, че наближават дните на контролните упражнения, но… — И той вдигна рамене: — Нареждането е такова.
— Нареждане?
— От Централния туристически съюз. Наредено ми е да пропътувам нашата родина.
— Ти?
— Като активист на туристическия съюз аз съм определен да извърша — не мога да кажа „този подвиг“, защото, знаете, някои ще помислят, че се хваля, но от ръководството го нарекоха точно така — подвиг. За десет дни ще обиколя страната за повдигане ентусиазма сред туристическите маси и издигане авторитета на туристите сред населението.
— И за това си определен именно ти?
Пешо присви устни и погледна настрани.
— Разбира се, откъде ли пък ще знаете, че аз съм един от малцината носители на значката „Покорител на родните върхове“…
— Просто да не повярва човек!
— Това става често. Скромни и тихи ученици, които не вдигат шум около себе си, биват забелязани едва когато станат герои.
Учителката не успя да каже нищо.
Пешо помаха с ръка за сбогом. От цялата му фигура лъхаше благородство и неустрашимост.
— С болка се разделям с всички… Но мога да ви уверя, че в трудните мигове аз ще бъда мислено с вас…
— И с мен ли, Пешо? — попита Тинчето.
Пешо поклати тъжно глава:
— Да, Тинче, и с теб. Въпреки всичко аз ще си спомням само хубавото от нашата съвместна дейност… Все пак ние седяхме толкова време на един чин и освен това — ти си моя първа братовчедка и толкова пъти си се опитвала да ми помагаш…
— Разбира се, Пешо. Само, моля те, не се разплаквай!
— Не, Тинче, аз няма да плача. Може би там, където ще бъда сам сред природните стихии, някоя сълза-предателка ще се отрони от очите ми, но бъди уверена, че мъжки ще понеса страданието, което ми причинява раздялата с теб…
Учителката въздъхна с умиление:
— Пешо, ти се изразяваш така красиво… Да можеше и в упражненията по български да влагаш толкова чувства!
— Защо да се изтъквам!


Но дали шамаросваните са се познали?

~ Не че детски чистият смях е за изхвърляне:

Пешо разтвори тетрадката и зачете:
— „Войниците на хан Крум. Както знаем, Крум е бил страшен, много страшен. Затова и болярите се обръщали към него със следните думи:
— Страшен си, Круме!
От което излязло и прозвището му «Крум Страшни», а по-късно била променена и ханската титла — от хан на цар, защото след победата над Никифор болярите от възхищение започнали да му викат:
— Цар си, Круме!


~ Във втората си част книгата става не просто сюрреалистична, ами фантасмагорична – направо ще си спука шевовете. Тъкмо както подобава на една лятна ваканция:

Тинчето леко приклекна, взе Пешо за ръка и влязоха в цирка.
Публиката бурно заръкопляска.
Клоунът дотърча до тях и прошепна:
— Бързо, защото ескимосите вече губят търпение и започнаха да се потят.
Тинчето погледна една от ложите и видя група ескимоси, с кожуси, които бършеха чело с кърпи.
— Трябва да направите някакъв много интересен номер — продължи да шепне клоунът, — ескимосите са дошли направо от Беринговия пролив само и само да ви видят.
Тинчето се усмихна и се поклони към ложата с ескимосите. Сетне посочи Пешо:
— Пред нас е един скромен самодеец в цирковото изкуство. Пешо Андреев!
Плесна с ръце и Пешо изчезна.
Публиката ахна. Чуха се викове:
— Къде е Пешо?
Един от разпоредителите се обади:
— Яде вънка сладолед.
Тинчето вдигна ръка:
— Това е много опасен номер, защото той има трета сливица и може да хване ангина.
Пешо влезе, като ближеше фунийка със сладолед.
Тинчето обяви:
— Музикално ядене на сладолед!
Музиката засвири, а Пешо спокойно си изяде сладоледа.
Директорът беше потресен:
— Това момче ще напредне много. Досега такъв номер не сме имали.


~ Пешо е толкова... мил, когато за пореден път се проваля:

Пешо дотърча до директора:
— Моля ви, спрете ги — аз не съм направил своите фокуси. Аз правя страшни неща. Аз съм човекът със стоманените челюсти — разкъсвам кюфтета със зъби, аз съм човекът-гума — мога да се наведа и да ви вдигна каквато кърпичка искате от земята, мога да ходя по въже — номерът винаги има голям успех, защото слагам въжето на земята, мога да запомня всички числа от едно до десет и да ги кажа дори обратно. Ето — вижте: десет, девет, осем, седем, шест…
Но директорът вече вървеше към изхода.
— Мога да стрелям с капси! — изплака Пешо.


(А Тинчето е страховит садист. Особено страховит, понеже разполага с особени сили.

Не смея да си задавам въпроса има ли положителни персонажи в тоя сборник...)

Но пък поуката след това си струва всичкото:

И изведнъж се чуха страшни аплодисменти.
Пешо вдигна глава и видя, че клоунът се спусна от върха на цирка и му ръкопляска:
— Браво! Гениално! Брависимо!
— Вие се подигравате! — обиди се Пешо.
— Не е вярно — скочи клоунът, — това са аплодисменти на твоя бъдещ крупен успех.
— Какъв успех?
— Моля ти се — започна да го убеждава клоунът. — „Травиата“ е била освиркана на премиерата, „Чайка“ — също. Временният неуспех е трамплин към величието. Това е съвсем закономерно и дори бих казал — необходимо. Непрекъснатите успехи разглезват, притъпяват желанието за усъвършенстване, дори на човек му става отегчително и започва да се прозява: „Боже мой, пак ли успехи!“ — и заприличваш на естрадна певица, която непрекъснато печели „Златният Орфей“. Това, което се случи тази вечер, е прекрасно, дори има една пословица: „За един бит дават двама небити“, и именно от този миг, когато ти пропъди цялата публика и претърпя нечуван провал, приличащ на всемирна катастрофа, наподобяващa по своята величина експлозиите при Нагазаки и Хирошима или грохота от падащите от Ниагара водни маси, които, блъскайки се в дъното, отново избухват нагоре, образувайки десетки хиляди малки и големи дъги… О, това е изумителна гледка, това е фойерверк, това е блясък, това е…
Отначало клоунът говореше бавно и внимателно, но накрая забърза като картечница и внезапно млъкна, защото езикът му се преплете и на устата му се появи огромна бяла фльонга. Той примигна и започна бавно да се надига към тъмнината, която обвиваше горната част на цирка, вдигнал скръбно ръце.
Пешо наведе глава и тръгна към изхода.


~ Последната глава е тотално WTF.

Което си е баш в реда на нещата – да? ;)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Tue May 29, 2018 6:42 pm

Георги Господинов и новата му книга със свръхкратки истории - "Всичките наши тела" не може да подмине тази тема.
Очаквано себе си, очаквано стилен, кратък, точен, с присъщия му стил и (деликатно скрит) хумор ... Георги Господинов.
За разлика от "Естествен роман" изобщо не са ми постмодернистични и това ги прави "по-присвояеми" като усещане, преживяване, споделеност.

Няма нужда от повече, затова оставям само стойностно интервю с него за книгата и изобщо:

https://www.capital.bg/light/lica/2018/ ... venost_ne/

Ето някои по-кратки като за лесно набиране:


Раздяла
Защо плачеш сега, нали ти ме уби...

Аксиома
Не е ли странно, че другите винаги умират, а ние самите - никога.

Паскал
"Ако всички хора знаеха какво говорят един за друг, на света няма да има дори четирима приятели', пише Паскал
няколко века преди интернет и фейсбук. Само цифрата 4 днес ми се вижда завишена.

Колекцията
(убийствено къс роман)

Колко е лесно да колекционираш хора, усмихна се хладно старата колекция от револвери.
Този ще ми е 37-ият притежател.

Естествени индустрии
Езерата са заети основно да произвеждат тишина.
Това правят донякъде и манастирите.
Гробищата също.

Има ли тоалетна в музея
След крилото за модерно изкуство на ХХ век, след целия Брак, Пикасо, Дюшан, да стоиш
пред писоара вече не е същото.

Нови теологии
Как се живее без Бог, който не те гледа отникъде, не те направлява ...
Как ще намериш верния път?
С GPS, казва тя и протяга безбожния си крак.

Лапсус
Състоянието на загиналите е стабилно, сбърка говорителката по новините...
И в същото време казаното е абсолютно вярно.
Не мога да се сетя за по-стабилно състояние.

Вестник
Един следобед, докато се опитвах да заспя, дъщеря ми (на пет), прочете бавно,
на срички, първото си свързано изречение.
Беше водещото заглавие на вестник, преди да успея да го издърпам от ръцете й.

Де-пу-тат на-ре-че ди-пло-мат кре-тен.
- Тате, какво е дипломат? - попита тя.
User avatar
Люба
 
Posts: 3832
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3341 times
Has been thanked: 4906 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sat Jun 02, 2018 11:08 am

In his recent newsletter, Daniel Bensen wrote:Kalin, for example, talked with me last month about mental wellness through reading genre fiction. He recommends David Zindell's The Broken God. "Especially the parts about saying "yes" to the Universe. Yes, _all_ of the Universe. Seriously though, this was THE fiction book that helped me quarrel with people less and seek to understand them more." Thanks, Kalin. I haven't read the Broken God yet, but maybe someone else on this mailing list will beat me to it.

For this month's discussion, let's talk about compassion. I just read some excellent commentary on Terry Pratchett, and why his work is so good. The answer: compassion, humility, and humor. The question: How does the compassion of the author show up in a piece of fiction? Who are some particularly compassionate authors? I'm really looking forward to hearing your answers, and if you let me, I'll post them in my next newsletter.


Кал wrote:Ooooh! Compassion! Welcome to my turf!

(...)

Besides Zindell [and Pratchett], Theodore Sturgeon is, of course, the embodiment of compassion. (Some say "love," but they're thinking too narrowly. ;)

Other writers who have struck me (very, very gently :D) as compassionate:

- Stephenie Meyer in The Host + Breaking Dawn. I believe Meyer's true forte is reconciling the differences between seemingly incompatible groups and showing their evolution toward understanding one another and building a community.

- Lois McMaster Bujold's Miles Vorkosigan. Though he can be manipulative at times, I remember my reaction when I first met him: "Wow! This guy really digs people. And cares for them too."

- Pretty much everything by Peter S. Beagle. You can't make real magic without understanding how the magic inside everybody else works.

- Among Bulgarian writers, Nikolay Tellalov is the one that comes first to my mind. Pity we've translated only a few chapters from his novels. There're others too, but I'll stop here--before the language barrier. ;)

- In his idiosyncratic, seemingly cruel way, Steven Erikson. The unifying force beneath the Malazan Book of the Fallen is compassion: an anthropologist's desire to understand why people and cultures are what they are--and show us what happens when they do not try to understand one another. (That's why I read all of it and dropped A Song of Ice and Fire after the first book.)

- And my most recent discovery, Patricia McKillip. I'm still too awed to be able to formulate anything articulate.

Because I'm unhappy with the brevity of this list, I'll forward the question to the Human Library forum.


So feel free to add your own recommendations. In English please, so I can forward them to Dan directly. ;)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Jun 18, 2018 9:38 am

Отзив в Goodreads за „Грешен и безсмислен“:

Наситен, афористичен, емоционален. Неразривно фантастичен, дори в историите, които са съвсем реални – заради погледа, дирещ новото и необичайното. С едно голямо „обаче“, което изяснявам в последната си бележка долу.

~ Винаги когато зачета история на Стефан, се запитвам: „Колко от това всъщност е истина?“. Предговорът в този сборник дава отговор... или поне началото на отговора. ;)

~ Съзирам един интересен конфликт в постройката на по-ранните разкази (особено тези от „Бяс и рози“). От една страна, Стефан умее да създава психологически плътни образи – дори когато са безкрайно необичайни, фантастични даже самата история да е напълно реалистична. Текстове с такива герои ни потапят насред дълбокото. От друга страна, обратите на финала, често в последния абзац или дори последното изречение, понякога ми звучат като виц или анекдот (в смисъл че вицът разчита на същия тип неочакван край)... което рязко ме издърпва горе на повърхността. (Човек не слуша вицове, за да проникне в глъбината на мирозданието, нали така? :D )

Чудя се колцина други читатели са забелязали същата особеност. И как им въздейства на тях.

~ Но пък в „Добрината“ неочакваният край си идва точно на мястото. :D Може би защото целият разказ стои по-динамичен, не толкова взрян навътре.

~ Пасаж от „Магазин за всички и за никого“, който донякъде е емблематичен за разказите на Стефан:

Продаваме играчки и всякаква храна, инструктирана съм, че нямам право да маркирам ядрени бойни глави, без клиентът да ми е показал ксерокопие на разрешение с подпис на президента. Друго всичко трябва да маркирам, без да се замисля дори. Сирене от вмирисани тестикули, джобна тоалетна, мармалад втора употреба, четири жълъда, накити всякакви, секс играчки за мама и кукли за сина ѝ, продаваме и здравни книжки, но никой не ги купува от нас, а според мен трябва да вървят в комплект с повечето от стоките.


~ А следващият откъс от новелата „Мадам Утопия“ е показателен за начина, по който авторът изследва (и дори преследва) логиката на фантастичното. В него героинята разсъждава какво би направила с естествените си очи, които е подменила с изкуствени:

Да ги подаря, без да знам на коя. Ако имах приятелка, не бих я унизила, дъщеря – не бих я ограничила, а очите на майка си обичам. На бедно момиче с лошо зрение – не бих посмяла. Види ли света през моите очи, ще се почувства нищожна, а малките неща, които я правят да се чувства богата, ще престанат да я радват. Желанията на моите очи могат да направят тъй, че да изгуби малкото, което има, дори да спечели много повече, отколкото може да си представи сега.


Това по същество е логиката на научнофантастичния подход: вземи една идея, даже тя самата да е фантасмагорична, и огледай как променя света във всички посоки наоколо си. После огледай как тия „околни“ промени променят собствените си околности на свой ред. И по-натам – докъдето ти стигнат въображението и уменията за анализ...

(Дейвид Брин е най-умелият екстраполатор в това отношение, за когото се сещам.)

А цялата новела „Мадам Утопия“ дотук е най-пъстрият фойерверк от идеи в сборника. Шест дублиращи се мозъка, поемащи преживявания в различни точки на вселената, легион ерогенни зони, пръснати по света... И като си говорим за идеи – идеите на героинята, които в някакво отношение имат по-реална плът от самата нея. Откъм концентрация ми напомня на Лем, само че внася оная доза чувственост, която винаги ми е липсвала при Лем.

~ Из „Седем порти“:

На шестата дълго пълзя и стена. Хапеше устни и трошеше нокти и колене в острите камъни. Впиваше зъби в клековете, за да не се свлече, но не можеше да си представи да изхвърли нещо от раницата.
Останали му бяха семейството и любовта. Без тях всяка висина се обезсмисляше. Той желаеше заради тях и с тях да е горе, а те го дърпаха надолу. Шептеше им и ги увещаваше, но тук, във висините, те бяха просто товар и не чуваха. Молеше душата си за още сила и тя му я даваше и даваше. Накрая се изчерпа. Свличаше се надолу. Ридаеше и откриваше сили не от душата, а от нещо далеч по-необяснимо, което по-силно от него желаеше върха.
(...) „Защо ми е да стигна без тях горе…“ Но върхът беше тъй близо... Разколеба се. Хиляди мисли минаха през главата му, преди да реши да изхвърли любовта.
„Семейството ми е по-важно! Тя си отива, но то може и без нея…“
И извърши фаталната грешка. Защото раницата стана по-тежка, а не по-лека. Любовта не беше го дърпала надолу, а помагала да върви нагоре.


Голяма част от историите в сборника ме изпълват с болезнена самота. Горният пасаж – освен че си върши работата на притча – ми помогна да разбера защо.

А ако изхвърлим семейството и оставим любовта? Какво е любовта без семейство? Или, по-широко, без приятелства?

Голяма част от историите в сборника са за любов, но почти никоя не е за приятелство. Поне не във вида, в който го разпознавам аз.

В това отношение контрапунктът, който ми е нужен на мен, е „Уил Грейсън, Уил Грейсън“.
Скрит текст: покажи
(И е забавно как двамата му автори са съзодийници на Стефан.)
Или сцената, която съм цитирал от „Ромфея“.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Jul 11, 2018 10:51 am

In his newsletter, Daniel Bensen wrote:Last newsletter, I asked for recommendations our list of Compassionate Authors. Here's what I got (in no particular order):
Terry Pratchett
Yann Martel
Kerry Greenwood
Theodore Sturgeon
Stephenie Meyer
Lois McMaster Bujold
Peter S. Beagle
Nikolay Tellalov
Steven Erikson
Patrica Briggs Patricia McKillip (Kal's intervention)
Issac Asimov
What do you think? Did we miss any? :)

The smell of janki
Fermenting on the sidewalk.
How inefficient.

This month, the discovery I've made about reading (while reading through the Hugo nominees) was that in addition to compassion, I like books that teach me something. It could be something very technical, like how to forge steaks in a medical 3D printer (seriously, read A Series of Steaks), or very mundane, like what to do when you're sitting on the bus and some guy is standing with his backpack in your face (Hello My Twenties). A story that doesn't teach me anything, a story that just reassures me that what I already know is right? It's a pandering waste of time.

So, for this month's book list, what's your favorite author for teaching you about stuff? I'm going to start with the obvious: Andy Weir (you can bet he knows exactly how many watts of power it takes to boil a vat of aluminum on the moon) and Greg Egan (next time I'm attacked by a man-eating transgenic python, I'll know what to do!).


I didn't feel like racking my brain (the poor wreck), so:

Кал wrote:The two writers who have taught me the most new stuff in the most pleasurable way (or made me look it up), have been David Brin (check out Earth in particular) and David Zindell (basically, each chapter in The Broken God is dedicated to a different topic of knowledge).
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Jul 11, 2018 10:58 am

Отзив в Goodreads за „Деца, избирайте“:

„Утро в замъка Сан Суси“ (който съдържа около половината от текстовете тук) ми хареса повече. В бележките надолу ще се разбере защо.

~ Ето го – архетипа шут, зевзек, шегобиец, Trickster:

Някога си, когато всички егейски острови се управлявали от царе и царчета, царят на Самос, който бил най-влиятелният, обявил конкурс: Ще дам дъщеря си за жена на този от принцовете, който победи на състезанията, устроени нарочно за случая!
И заприиждали принцове от цяла древна Елада. И започнали да се надпреварват по всички олимпийски правила — надбягване, хвърляне на диск, борби, надбягване с колесници. И сред всички изпъкнал Хипоклид. Той бил толкова много над останалите кандидати, че младите принцове го гледали като бог и повече се стараели да направят впечатление на него, отколкото на владетеля.
А през цялата година, докато траели състезанията, царят на Самос ядял и пиел заедно с младежите и наблюдавал, наблюдавал. Защото искал зет му да бъде пръв не само в игрите, но и в обноските по време на пиршествата. И тук, на трапезата, Хипоклид пак бил пръв — ядял колкото за трима, но не пълнеел, пиел колкото за десет, но не се напивал.
Е, няма що.
Когато едногодишният срок изтекъл, царят на Самос станал, за да обяви избраника, но Хипоклид скочил и го спрял. Сетне накарал флейтистите да свирят. И заиграл. Играел леко, красиво, сякаш не докосвал земята.
Царят на Самос малко се намръщил, защото тогава не било прието принцовете да играят като простолюдието. Но премълчал.
Хипоклид погледнал намръщеното му лице, усмихнал се, после скочил на масата и продължил да играе.
Владетелят станал черен като буря, но пак не казал нищо.
Тогава младият принц забил глава на масата, вдигнал крака и заритал в ритъма на танца.
Сега вече царят не издържал. И ревнал:
— Хипоклид! Ти проигра победата си!
Хипоклид скочил на земята и посочил с пръст царя:
— Ти, царю, мислеше, че избираш зет? Не. Аз избирах тъст! И ти не се оказа достоен за мен. Вярно — богат си, силен си, печелил си състезания на олимпиадите. Но най-великото нещо, което отделя човека от животните, е чувството за хумор, а ти го нямаш. И не можеш да ми бъдеш тъст!


... Ето ме мен. Когато си спомням кой съм наистина.

~ „Коза“ е поредното брутално ошамарване на кривите обществени порядки и хората, които ги кривят. За разлика от „Утро в замъка Сан Суси“ този сборник доста ми нагарча – но хубавото в „Коза“ е, че показва и свестните човеци, заради които обществото все пак оцелява.

~ На изпроводяк – малко от горчилката:

Разровете се в древна Гърция. Ще намерите ли един храм, посветен на Прометей? Не.
А на Зевс и останалите богове, дето трепаха и изнасилваха хората сякаш бяха плява?
Охо, и още как.
Огромни храмове, посветени на Зевс, Атина, Аполон, Афродита, Артемида. Огромни статуи от злато и слонова кост.
— Ами да — каза ни един древен грък, когато го интервюирахме. — Ние правим храмове на Зевс и другите богове, ние им принасяме жертви, защото се страхуваме от тях и искаме да ги умилостивим. А този глупак Прометей каквото и да направим, винаги ще ни обича и ще страда за нас. Защо тогава да му правим храмове и да хвърляме парите на вятъра, защо?

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12502
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9782 times
Has been thanked: 7717 times

PreviousNext

Return to ... и Вселената

Who is online

Users browsing this forum: CCBot and 0 guests