Мой отзив:
Вари го, печи го, върти го, сучи го – този брой се оказва най-любимият ми дотук. От всичките десет, да. И аз не съм го очаквал, не...
А ето защо:
~ Това е първият алманах, в който аз
Хора! Сядам да чета алманах като читател! Можете ли да си представите чувството?!...
Фух... поемам въздух и се гмурвам...
~ Към разказите от конкурса „Изгревът на следващото“ (чието ново издание тече до края на юни – ще се включите ли? ) съм неминуемо пристрастен. Но сега, докато препрочитах „Урокът“ на Калина Александрова в новата му редакция, си спомних колко много причини има да съм пристрастен... все едно къде ще сложим ударението.
Ето две:
- Напомнянето, че за да изгрее Следващо, са ни нужни не толкова нови технологии, колкото ново мислене, нови умения за саморефлексия и нови отношения:
Светът му се изпълни с гласовете на децата:
– Кой е този човек, учителю?
– Защо го гонеше?
– Що го вързахме? – питаха един през друг и той вдигна ръка да ги успокои.
„Какво да им кажа?“ – запита се. В главата му като мълния блесна една дума: „Истината“.
– Така-а. – Учителят бавно стана на крака. – Сега ще видим кой е.
Той се наведе към пленника и внимателно свали каската му.
– А?! – възкликна.
Две огромни сини очи се взряха в неговите – хем питащо, хем някак си вглъбено. Големи уши стърчаха перпендикулярно на главата, явно бръсната, но вече обрасла с руси до бяло косъмчета. Всичко беше издължено – лицето, носът, устата, стиснатата в права линия. Златен мъх блещукаше по брадичката и над устните му.
Дочо усети с пълна сила не само болките в тялото си, но и душевна болка – огорчение, че е наранил това... „Дете – каза си. – Едва ли има и двайсет.“ Клекна до него, постави дланта си на рамото му и промълви:
– Прости ми! Наранен ли си? Боли ли те някъде?
– Хъ – изсумтя младежът и вдигна рамене.
Дочо се изправи и се обърна към всички:
– Аз съм отговорен. Макар че... Както и да е. Знам само, че тоя... – отхвърли няколко думички, които му хрумнаха – младеж заплаши, че ще ни взриви.
– Бум! – извика малчуганът, който още се държеше за кака си. Сестра му измъкна ръката си от неговата и го перна по главата.
– Бум, да – обърна се към детето учителят. – Сега изглежда весело, но на мен ми кипна...
Прималя му.
– Май трябва да си почина малко – прошепна.
Погледна часовника си. Показваше 8.12. А му се струваше, че са минали часове, откакто видя мотоциклета. Имаше време децата да се съберат, да закусят в голямата столова и в 9.00 да започне обучението, както обикновено. Но днес нямаше да е „както обикновено“.
„Как пък ми почна денят“ – помисли си.
Обърна се към младежа:
– Ще ни кажеш ли...
– Хъ – чу в отговор.
Дочо се заоглежда.
– Лекарката къде е? – попита.
– Тук съм – обади се тя зад гърба му.
– А, Светле, не ме стряскай тъй. Виж с какво можеш да му помогнеш – кимна към моториста. Наведе се над него и каза тихо в ухото му:
– Прости ми, но засега е по-добре да си вързан. После ще поговорим.
– Да, бе! – каза вързаният.
Дочо реши да не му обръща внимание. Първо трябваше да се вгледа в себе си. Знаеше си, че няма да му хареса.
– Ти имаш ли нужда от мен? – попита го лекарката.
– Не, не, добре съм. Аз...
– Приятелю, върви да полегнеш – побутна го лекичко Кирил и му прошепна: – Уредчето му е в мен, няма опасност.
Учителят по физкултура, Иван, се наведе да повдигне младежа.
– Хайде, стани, момче. – Самият той беше на шейсет и три, но тялото му беше стегнато като на гимнастик. – Можеш ли да ходиш?
– Ще ме затваряте, нали? – дръпна се младежът, вече на крака.
– Да не си добитък, че да те затваряме? – учуди се по-възрастният. – Човек си. Човек си, нали? – прозвуча язвително. Но пък хлапето се държа не точно като човек в учителската стая.
– Ще дойдеш да те прегледам, дете – усмихна му се Светла.
– Дете! – Кирил стисна уредчето в джоба си. – Не беше там да видиш какво дете е.
– Хайде, хайде, всичко ще се изясни – помирително се обади учителятпо литература, Деян.
- Това прекрасно обобщение на тъй любимия ми ангслан – само че причиняван от самия теб върху теб самия:
„Добре, помисли си, знам, че ще боли, но аз ще наблюдавам болката.“ Премахна контрола над мислите, които можеха да пробудят страха в него, да го накарат да реагира с болка. Бентът се отприщи.
Видя се надвесен над бледия младеж – човек, когото беше наранил, дете, което беше ударил! Изпълни се със срам и отвращение от себе си. Душата му се загърчи, болката го завладя. Наблюдателят в него гледаше отстрани.
„Откъде можех да знам? Той изглеждаше голям и опасен.“
Спомни си го в стаята с учителите – целия в черно, размахал малкото устройство: „Ще натисна това копче и бум. Всичко тук гръмва“. Преживя отново ужаса от тези думи, ужас, заменен от животински бяс.
„Защо?! – изкрещя наум. – Защо заплаши човешки живот, живота на децата? Защо събуди звяра в мен? Защо?!“
Този път наблюдателят се намеси:
„Познавал си хора, които искат да вменяват страх, защото така бягат от собствените си страхове, искат да нараняват, за да облекчат своите рани, да причинят болка, защото не могат да се освободят от болката в себе си.“
„И всеки път от тях ми кипват карантиите – отговори язвително страдащата му част. –Тяхното зло събужда злото в мен“.
„Именно, събужда – невъзмутимо отбеляза наблюдателят. – „Злото“ си е вътре в теб. То си е твое. Не забравяй Третия принцип на механиката – действието и противодействието са еднакви по характер и възникват едновременно. Може да се каже, че ти си предизвикал тяхното зло.“
„Недей! – пропищя страдащият. – Така боли още повече.“
„Нека да боли. Наблюдавай болката. Спомни си всички болки.“
И спомените заваляха. От тях пареше, гореше, все едно го заливат с киселина, но той не направи опит да ги спре.
... Нали горе казах нови умения?
~ Бях забравил и колко плътно рисува бъдещето си „Експериментът „Гъливер“ от Димитър Желев:
Електроносачът намали плавно и паркира по средата на парк с големината на малко японско село. В началото Омниа не разбра къде точно се намира хотелът им, затова просто последва министър Кагава по алея от флуоресцентен мъх. Малка гравитачна количка прибра багажа им, с изключение на куфарчето с речта на дипломата, представляващо неприкосновена държавна собственост, след което отпраши нанякъде.
Дипломатическата мисия на Япония се озова пред огромен ствол на дърво. Корените му бяха изникнали на петдесет метра в двете посоки, образувайки редица тунели за електроносачите в парка. Омниа вдигна глава и неволно се сети за приказката за Джак и бобеното стебло. Хотелът им, оказа се, беше самото дърво.
Уточнявайки акредитациите на рецепцията, Омниа забеляза графика, показваща фазите на растеж на огромното растение, в което се намираха. Изглежда всяка година дървото се издигаше с между четири до шест метра на височина в зависимост от количеството дъждове. Конструкция от еластичен стоманобетон позволяваше на помещенията да следват постоянно изменящите се извивки на своя гигантски домакин, като евентуалната поява на дървесни отклонения в някоя от залите беше част от чара на това място.
Това е образец на (изключително редките) къси разкази (под 5000 думи), способни да те убедят в истинността на света, който изобразяват. И дори те не биха сработили, ако читателите нямат готов „багаж“ от изчетена фантастика, за да им подаде тя хипотези за новите понятия и обекти, които тук остават само щрихирани.
(Впрочем ако харесвате такова гъсто писане, гмурнете се и в „Да обичаш Сам Сама“.)
Не бях забравил обаче основната идея на разказа – за силата на емпатията, правата и обратната. Макар че точно в това отношение той би спечелил от по-солидна дължина, дори така сцената с Гъливер още ме стисва за гърлото...
~ Поредният контрапункт на тазсутрешното ми изригване – героите в „Утре започва от днес“ на Радина Ангелова. Светъл – та чак искрящ – образец на това не само какви ще бъдем утре, а какви можем да бъдем още днес...
Това беше разказът, който разгоря най-яростни дискусии сред журито ни миналата година (и който продължавам да харесвам повече от „Папъл, папъл...“). Цитирам началото им:
Мили съ-журници (:
Ето защо смятам, че някои от вас са оценили „Утре започва от днес“ твърде ниско, и ви каня да премислите:
По отношение на „Какво“: Разказът изследва как млад човек би употребил новооткритото си умение да улавя страховете/обсесивните мисли на околните. Тази „гранична телепатия“ засилва емпатията му и, по-важното, насочва го навън от собствените му проблеми, към търсене на решения за проблемите на другите хора. Такава трансформация в останалите текстове почти нямаше, а тя чудесно улавя един от етапите на всяко порастване – т.е. достигане на „следващото“. Ако елементът на „чудотворна свръхсила“ ви дразни, четете го като алегория – всички имаме да се учим да се интересуваме какво спъва другите, и да търсим как да им подадем ръка. Лично аз дори не възприемам „граничната телепатия“ като „свръхсила“, а като естествено продължение на човешката еволюция, което при някои хора вече се проявява.
(А специално сцената с новоизпечения „супермен“ в банята демонстрира и чувство за саморония. Бонус точки.
(...) По отношение на „Как“: При втория прочит открих немалко дефектчета (казано вместо показано, повторения, объркващи преходи между пряка и непряка реч, попретупване към края) – но нищо наистина сериозно; с редактор ще се почистят лесно. Същевременно изказът е стегнат, а динамиката – висока. В почти никой от другите разкази събитията не се случват с такава скорост – буквално усещах как четенето ми се ускорява, колкото по-напред вървя. Това „увличане“ си е рядко умение само по себе си (...).
Специално за късите изречения: Понеже в диалозите има и „нормални“ изречения, приемам, че върволиците прости изречения са особеност на разказвача (а не слабост на автора).
И това беше само началото на дискусията...
Когато зърнете такава страст, не ви се приисква да журирате и вие? Ако наистина – пишете ни. Тъкмо събираме новото жури.
~ „Пътят на Абогин“ от Дмитрий Биленкин започва подвеждащо умозрително, с тъй характерната за някои руски автори сплав от есеистика и белетристика, в която есеистиката триумфира. Още отначало обаче „есеистичните“ въпроси отвеждат към рядко посещавани места (и тъй, тъй често в разни мои мисли):
Опияняваше го жаден интерес към всичко на света. Достатъчно беше да забележи на книжарския рафт дебел том с непонятното заглавие „Адхезия“ и ръката сама се протягаше: какво е това? Всекиго би отблъснала брошурата с надпис: „Общосъюзен класификатор. Професии на работниците, длъжности на служащите и тарифни разряди“. Там нямаше нищо освен списъци, но Абогин я прочете цялата. Кой можеше да предполага за съществуването на такава професия като „вдигач“? А какво означава „заготовчик на подборки и гужици“!? „Пробивач на зелеви кочани“ – той не беше подозирал, че професиите са се стеснили до такава степен. Абогин се радваше на брошурката като на златно находище. Впрочем това наистина беше находище – за социолога, писателя, философа, лингвиста, за всеки разбиращ човек.
Смешно му беше да си спомня как някога искаше да узнае всичко, да постигне и изкачи всички върхове! „Не можеш обхвана необятното!“ А ако ти се иска? Ако си свикнал така? Ако без това радостта ти не е радост? Да се откажеш? Да се превърнеш във високоучен „пробивач на кочани“?
Не. Упоение има не само в боя.
А после...
Дали Игор беше особено възприемчив по рождение, или така бе тренирал своето мислене, че то се е превърнало в свръхчувствителен инструмент за възприятие? Той не подслушваше чуждите мисли, въпросът стоеше съвсем другояче. Просто никой и никога не мисли в самота, каквото и да твърди личният опит. Дарвин разработва своята теория, а на другия край на земното кълбо до същите изводи стига Уолъс. Когато прочита за пръв път статията на Лобачевски, Бойайя не се и съмнява, че неговата идея за неевклидовата геометрия просто е открадната! Има разединени мислители, но няма самотни, всяко творчество е колективно в пространството и времето и тук, както навсякъде, неизвестното е къде-къде повече от познатото.
За Абогин много неща ставаха ясни: той не подслушваше мисли, той неволно улавяше напрегнатата работа на чуждия ум и също така неволно се включваше в нея. Възникваше ефект на съмислене, и то какъв! Ако тълпа прекосява мост, нищо не се случва. Но достатъчно е хората да влязат в такт и резонансът руши моста. Извън таблицата за умножение „две по две“ може да се превърне в най-неподозирани нови качества!
И накрая...
Къде ще отведе пътят на Абогин – пътят ни
Скрит текст: покажи
Стоя, полюшвайки се леко, взрян в звездното небе, което си е там, зад синьото на утрото... то винаги е там.
А вие?
~ „Марсианска одисея“ от Стенли Уейнбаум, макар че гони почти век, се оказа много забавна – хаплива, непочтителна и най-вече пълна с щури идеи, които гъделичкат и ръчкат усещането ни за чудо от всички страни. Чудесен начин да се разбудиш сутрин.
~ Като изключим „Талисман на борда“ (но него не го помня добре), това тук е най-плътният и образен текст на Николай Теллалов, който съм виждал. Послушайте:
Покрай празния тротоар – колони шумни автомобили. Светофар гледа с червено око към тях, зеленото оцветява ивиците на пешеходната пътека. Още сто метра по разбити плочки. Пръски изпод гумите редом.
Блокът наподобява паметник, подпрял небето. Входната врата. Ключовете пак се бъркат и не влизат в ключалката. Отваря се, бутната отвътре.
– Добър вечер! – Момичето от петия етаж. С кавалер. Засмени отлитат в дъжда между асфалта и наранените облаци. Застава пред асансьора, кабината пак се тътрузи като бабичка. Локвичка около маратонките. Пропуснали са вода до чорапите.
Седми етаж. Трябваше му осми. Качва се нагоре. Отново разправия с връзката ключове, но не са виновни те – ръцете треперят още. Вратата скърца свадливо. Електрическа отмяна на мрака.
Хората имат нужда от мазе или таван. Във висок и тесен блок липсва достатъчно място за всички, затова между седмия и осмия е разположен неномериран етаж – бетонни клетки с лабиринт скъпернически осветени коридори около тях. Наричат ги мазе.
И... правилно ли усещам, че е откъс от нещо по-голямо? Нещо, което чакаме – толкова отдавна, толкова много от нас?
~ И „Блатото“, и „История на телевизионните вируси“ са достойни сбогувания с авторите им – закачливи, намигащи, напомнящи, че най-коварната болест е прекомерното взимане насериозно.
А другото, което ги свързва, е, че съм участвал в превода и реализацията и на двата:
- The Swamp се появи най-напред в Over the Brink: Tales of Environmental Disaster;
- The Keresztury TVirs излезе в Sci Phi Journal #5.
~ „Погребаният свят“ съдържа тест за читатели. Прочетете този пасаж:
Вгледа се в огледалото. Бе това, което искаше да бъде. Разкошна руса коса, идеално пригладена на челото и тила – нямаше грешка. Стилна прическа, перфектен бюст, тънък като монета кръст, изкусителен задник – тя просто си знаеше цената.
И:
1) открийте излишното в него;
2) преценете: от жена ли е писан, или от мъж?
А като цяло, започна да ме гризе дискомфорт още след първата половин страница. Част от мен направо се гърчеше. Това е типична реакция на пичага, когато се озове в история за истински мъже и жени.
Друга част от мен – писателската – се пулеше и/ли скимтеше през цялото време. „Чакай... наистина ли виждаме „тя беше красива“ за трети път на тая страница? Чакай... той отговаря ли изобщо на образа, в който беше показан на предишната страница?“
... Какво прави този разказ в алманаха?
~ Александър Бурмов не спира и не спира да ме изумява. Още повече че най-силните му поеми са писани, преди да навърши 30. Наскоро Наско ми сподели, че Бурмов също е бил изумен от себе си. „Не ме питай какво съм искал да кажа – отговорил той веднъж. – И аз не знам...“
(Което го поставя в категорията на автори като „Музьо“.)
~ За Анибал Радичев и стихосбирката му „Аргонавт“ вече писах отделен отзив.
~ Обзорът на китайската фантастика (и не само ), който прави Вальо Иванов, любопитно съзвучи с настоящото ми англоезично четиво – антологогията Broken Stars, за която споменава и самият Вальо (но без да навлиза в подробности). Въобще, нещо ми нашепва, че тепърва ще си имаме взимане-даване с Китай.
~ Ако включването на „Погребаният свят“ в алманаха ме озадачи, „Игра на тронове“ е демо версия на бъдещето като връщане към Средновековието“ от Андрей Фурсов откровено ме вбеси. Отдавна не бях се набивал в такава амалгама от 1) тенденциозно; 2) плиткоумно тълкуване на историята, просмукана от онова, което наричам „имперски манталитет“ (и което прави държави като Русия, САЩ и Китай еднакво неприятни и неприемливи за жителите на по-малките страни), и съградена върху фундамента „ние сме по-добрите и по-хубавите, каквото ще да става – и каквито и да сме ги вършили“. Препрочитането на предишното изречение само доказва колко съм бесен; рядко си позволявам да хвърлям епитети в такива количества, без дори да бръкна за конкретен пример...
Единственият (контра)пример, който ще дам тук – преди с маршова крачка да тръгна към следващия текст, понеже, по дяволите, животът действително е твърде кратък, за да го хабим по такъв начин – е моят отговор на инсинуациите, които мимоходом подхвърля Фурсов по отношение на „екологизма“ (каквото и да значи това): вижте размислите ми за липсата на екологично мислене в „Мъглявината Андромеда“ – тук и тук. Умните читатели ще открият наоколо и други възражения към тезите на Фурсов.
А самия Фурсов каня да почете Петър Бобев. Поне „Зъбатите демони“.
Разберете ги тия акули най-сетне. И те са... хора.
~ Под финала на „Диагноза чрез робот“ от Наско Славов мога само да се подпиша:
Накрая бих препоръчал, ако имате възможност, да изгледате и четирите сериала [Äkta människor/„Истински хора“, Humans/„Хора“, Roboti Aniya/„Аз не съм робот“ и „Лучше чем люди“/„По-добри от хората“]. Очакват ви маса емоции, изводи и размисъл. Ако пък искате само да се насладите на визия за една възможна душевна красота – гледайте само корейския!
~ Ахахахахаха! Скротуме – смърдиш! По верния начин!
~ Картините на Юрий Зельони и Лидия Глускина ме очароваха (до степен, като ги гледам, понякога да ми виси джуката... или да забравям, че имам такава ) oще от корицата на „Фантастихия“. А корицата на алманаха „ФантАstika 2017“ („Симфония“) си ми остава най-любимата от цялата поредица дотук.
Наско отлично е уловил част от моите лични причини:
Във времена, когато в изобразителното изкуство пируват гротеската и естетиката на грозното, тези художници не се страхуват да разкриват могъществото на човешката красота – на възможния идващ Човек.
~ Визионерският „Манифест на оптимизма във време на доминиращ песимизъм“ от Николай Теллалов е много впечатляваща разходка в едно възможно бъдеще. Лично мен щеше да ме впечатли още повече, ако преди три месеца не бях изчел поредицата Count to the Eschaton на John C. Wright (започваща с Count to a Trillion и приключила с Count to Infinity), която се занимава със същия въпрос, само че в (буквално) двайсет милиона пъти по-голям мащаб и върху 2500 страници. В българската фантастика обаче единствената сходно смела визия, за която ми е известно, е „Резерватът“ на Григор Гачев. Тоест Ники заслужава... не, не поклон, а внимание. Внимание! Сред нас крачи, мечтае и пише още един човек с широкодълбок поглед.
Единственият пасаж, който ще цитирам тук, засяга възможна (а според мен – силно вероятна) особеност на развитите цивилизации, за която дори по-развитата фантастика рядко се сеща:
Също така и „астроинженерните“ съоръжения надали ще наподобяват „дайсънови сфери“ (пример за ужасно безвкусна грандомания! – дължа това си отношение на влиянието на Станислав Лем), а ще представляват почти невидими, съставени от компактни компоненти дискретни съоръжения. Аз твърдя, че лесно видимата с емисиите си цивилизация не е „високоразвита“, а високопрахосническа, т.е. по същество примитивна (да ме извини академик Кардашов с неговата класификация на цивилизациите). Напредналата техника е икономична, не се бори с природните закони, а се плъзга по тях – още една причина да не разпознаваме „естественото“ от „изкуственото“.
(Пояснено с пример, които заимствам от Count to the Eschaton: Възможно е огромна част от явленията, които в момента приемаме за „естествени“ – например квазарите – да са всъщност „артефакти“ на други цивилизации, които познават физичните закони и ги следват оптимално.)
Този размисъл логично ме отвежда към въпросите, които отправям към Ники и всеки със сходно широкодълбок поглед: А защо ни е нужна космическа експанзия? Какво не ни достига в рамките на планетата, с която разполагаме? Какви начини съществуват да си го набавим – тук, „на място“? И в какви посоки да еволюираме настоящите си „нужди“, ако желаем да станем високоразвита цивилизация?
Ето материал за следващия визионерски манифест.
~ Отбелязвам си да потърся още за Тина Дженкинс и Роза Фарони, споменати в „Полуделият ген на младостта“.
~ „Хобити в България през 1984 година?“ потвърждава усещането ми, че във всяка една система – независимо колко „зла и мачкаща“ – съществуват читави човеци. И то достатъчно много, че системата да се развива (а не просто да повехне, „смачкана“ от собствените си „зли“ и „злини“).
А ако не са достатъчно много... е, системите също умират.
(...) ние прекрасно знаехме какъв контрол се упражнява над всички младежки дейности и как се извършва той. Но най-вече знаехме колко важно е в съзнанието на партийния апарат „кой отговаря“ за дадена дейност. Ако човекът е достатъчно „проверен другар“ и си има за „гръб“ още по-висш апаратчик, можеха да се правят много интересни и „неправоверни“ неща. Ние бяхме екип с пълно доверие помежду си и със споделена яснота как да се представяме пред „апаратчиците“ и с още по-голяма яснота съзнавахме, че това, което правим, е неугодно на хората от системата.
Те бяха необходимото зло, което трябваше да се преодолее, за да си получим качествения клубен живот. Тази стратегия се изработваше постепенно през годините още от самото начало: оглеждахме се кой от нас е партиен кадър и има сред роднините си активни борци със заслуги – той ставаше председател, представяйки ни пред „апарата“. В най-ранния етап започнахме като секция към Клуба на научния работник от обществените науки, защото се бяхме сближили с ръководния триумвират Нансен Бехар, Алекси Данчев и Тошко Петев. Не зная, може днес да ги водят за „престъпни слуги на комунистическия режим“, но тогава те бяха свежи млади интелектуалци, искрено обичаха научната фантастика и ни симпатизираха съвсем неприкрито. Включваха ни в разни симпозиуми, създаваха ни условия да провеждаме конференциите си по фантастология и футурология, които (подчертавам) без никаква тяхна намеса в текстовете обявяваха за свои дейности, с което ни покриваха и оправдаваха пред „апарата“.
Нашият незабравим Ненко Сейменлийски също стана председател по тези критерии: партиен член, журналист-международник, специален кореспондент в чужбина, с баща партизанин и т.н. Но за всички от клуба Ненко си беше един от нас – всеотдаен любител на фантастиката, остър критичен ум, рок музикант с авторски песни и верен приятел. Ивайло Рунев също бе дългогодишен партиен член, водещ химик в държавен институт и пр. За нас обаче той беше безотказният библиограф на жанра, уравновесен и толерантен организатор, на когото винаги може да се разчита. От своя страна аз, като не-жител на София, не-партиец и не-висшист, по определение никога не бих могъл да стана председател, а бях безсменен художествен ръководител, който участва, присъства, търчи и свързва. Всички намирахме това за напълно естествено и правехме всеки каквото може, за да осигурим на клуба несмущаван и пълноценен живот.
Една от тези задължителни осигурителни дейности беше писането на стратегически статии във важни издания или доклади, които някой „проверен другар“ ще прочете на някое отчетно събрание. Текстовете се изработваха по един и същи начин: първо се написваха важните за нас неща – позиции, ценности, акценти за бъдещето, творческото развитие на младия човек, иновативното мислене, след което този концентрат се разреждаше с добре преценени дози от цитати из партийни документи, руски издания, крилати фрази на признати мислители...
А ето и един резултат от горната стратегия:
Този увод може би е излишен за многобройните любители на научната фантастика у нас. За тях незаменимата роля на фантастиката се крие в нейната способност с литературни средства и със средствата на научнофантастичното изкуство „да затвърди в общественото съзнание идеите на научно-техническия прогрес, да помогне на човека да влезе в новата епоха не като равнодушен квартирант, а като стопанин, като творец. Фантастиката развива въображението, приучва към мащабно мислене, с перспектива, като се изхожда от задачите на утрешния ден. Фантастичната литература открива широки възможности за истински диалог с младежта, която представлява мнозинството сред страстните почитатели на научна фантастика. А нали именно на младите предстои да осъществят в живота тези научни идеи, които сега ни се струват фантастика“ („Литературная газета“).
И резултат от резултата:
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА
Като споделя изказаните в статията съображения и направените изводи, в. „Работническо дело“ е на мнение, че сега, когато се обсъждат и чертаят перспективите за бъдещото ни развитие, проблемите на литературата на мечтите и научно-техническия прогрес не бива да остават вън от нашето внимание. Вестникът ще публикува най-добрите изяви на българските писатели фантасти, публицистика, критика и теория в областта на фантастиката, евристиката и прогностиката. Същевременно предлагаме на вниманието на:
1. ЦК на ДКМС – да укрепи организационното ръководство на движението на клубовете по фантастика, евристика и прогностика и създаде ново, специализирано издание по тези проблеми като списание на това движение.
2. Творческите съюзи – да учредят ежегодни награди за най-добро произведение в областта на научнофантастичната литература, кино, театър, музика и изобразително изкуство и да засилят грижите си за този жанр.
3. Сдружение „Българска книга и печат“ и издателствата със съдействието на движението на клубовете по фантастика, евристика и прогностика – да координират усилията си, за да се представи на нашата общественост най-доброто от световната фантастика. Специално внимание да се обърне на българската
фантастика.И з т о ч н и к: вестник „Работническо дело“, брой 85/1986 г.
(Подчертаването е мое. Другари, зародишът на Националните фантастични награди покълва още през далечната 1986-а! )
~ Из „Сведение [т.е. донос] относно: Дейността на клубовете по "Фантастика"“:
В клубовете можело да членува всеки без никакви ограничения (...) към клубовете се присламчвали хора с нечисти и объркани възгледи: вярващи, мистици, дъновисти, дори някои психично болни.
И други неща не са се променили за трийсет години...
(...) един от ръководителите на клуба /градски в София бил Атанас Славов – човек без необходимия образователен ценз, често сменящ местоработата си и /според приятеля/ с нестабилизиран светоглед. Той имал голямо влияние върху членовете, което често използувал за собствените си интереси. Той бил причината клубът да се скара с авторитетния наш писател Любен Дилов и написал мирогледно вредна статия срещу него.
И слава Богу!
~ Есето на Вальо Иванов за „Фотонният звездолет“ от Димитър Пеев съдържа онази очарователна амалгама от литература и научно популяризаторство, която очевидно е целял и самия Пеев. Чудесно съответствие между форма и съдържание.
~ За сметка на това статията „Материалите“ на самия Пеев съдържа квинтесенциален пример за онова, което наричам „безотговорен технооптимизъм“ (и което разчепквам по-надълго в размислите си за „Мъглявината Андромеда“):
Когато бъдат решени енергийните проблеми на човечеството (термоядреният синтез), то ще започне да преработва пълноценно както скалите, пясъците и глината (за добив на алуминий), така и морската вода (която съдържа толкова много редки елементи). Този процес по-нататък ще бъде пренесен и в недрата на планетата, и по другите небесни тела, които ще заселим.
И докато „Мъглявината“ е написана през 50-те години – почти десетилетие преди появата на Silent Spring, която вкарва екологичното мислене в общочовешкото, тази статия излиза през 1986-а – почти десетилетие след написването на екологично зрелия роман „Зъбатите демони“ на Петър Бобев. Тя няма оправдания (струва ми се) да не си задава последващите въпроси: А какво ще се случи със състава на въздуха и водата, с геомагнитното поле, и оттам – с адаптиралите се към тях в продължение на милиони години организми и екосистеми, когато извлечем всичките тия елементи от морската вода и от базалта? Какво се случва със собствените ни тела в момента – когато те са принудени да „преработват“ (а всъщност – да складират) произведени от нас самите вещества, за които еволюцията не е имала време да се подготви? Или Пеев е предполагал, че успоредно с технологичния напредък ще разгадаем и всички механизми на биологията си?
(Впрочем горният пасаж съдържа и нещо друго – началото на отговор към един от въпросите, който зададох на Ники Теллалов долу. Такива „диалози“ между материалите винаги радват. )
~ Интервюто „Цвете и буркан с краставички“ с Таисия Ефремова ми разкри много симпатична страна на Ефремов – зевзешко-бодливата :
Иван Антонович веднъж водеше една делегация из музея, посочи им саблезъбия тигър и обясни: „С такива зъби никакъв социализъм не е страшен“. Казваше още: „Какво е това комунизъм в сегашното му състояние – това е „кому нà, а пък кому не“.
Един стар болшевик написа писмо, че половите органи на разголените статуи трябва да се прикриват с бельо. Ефремов отговори, че ако виждате в една жена само половите органи, вие все още не сте човек, ами павиан.
~ След такова начало (на „Как инженер Ганев направи България велика“ от Вальо Иванов)...
Инженер Ганев се събуди от болки в кръста и от мисъл в главата. Причината за болките бе ясна – предишната вечер бе попрекалил с уважението към стрина Ганевица. Но мисълта си беше повод за безпокойство. Той не помнеше кога за последно го бяха спохождали мисли. Телевизор, вестник, туй, онуй – не му оставаше време за тях.
... кой би предвидил такъв финал?
След половин година Ганев, напълно забравил за клиентски оплаквания и за Самоковската митница, се настани зад щурвала на кораба и две седмици по-късно вече се канеше да забие българския флаг на Амалтея.
– Малка крачка за един човек, ъъъъ – дръжката на знамето не искаше да влиза в леда – да му...
Тук Българската телевизия прекъсна прякото предаване от системата на Юпитер и пусна „Една българска роза“ в изпълнение на Азис.