Приятели (:

Десетият, юбилеен брой на алманах „ФантАstika“, който издаваме съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ – и който търпеливо чакате вече шест месеца – излезе. Ура! 🙂

„ФантАstika 2019-20“ е 450 страници, включително цели 120 цветни; разгледайте съдържанието. Коричната му цена е 30 лв., но ако си го поръчате от нас, струва 25 лв. Тиражът отново беше определен с предварителни поръчки и е на практика изчерпан – ако желаете хартиена бройка, заявете се веднага и се подгответе при нужда да чакате допечатка. 😉

Затова пък електронното издание (във формат PDF) е налично още сега – не се колебайте да си го поискате на poslednorog маймунка gmail точка com. Като останалите ни издания, то е без дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат ако и колкото преценят“. В случая всички дарения влагаме в допечатки на изчерпаните броеве от алманаха.

Във „ФантАstika 2019-20“ ще представим всички разкази, които отличихме във втория конкурс „Изгревът на следващото“. Четете и се вдъхновявайте за третото издание, което тече в момента – имате още време да се включите!

По-долу ви предлагаме началото на един от разказите, получил специално поощрение от журито.

~

Миналото

Калоян Захариев

Момичето, което се взираше в него, беше красиво. Русата коса се пръскаше около тясно лице с високи скули. Очите ѝ бяха сиви, с оттенък на стомана. Разтворените червени устни показваха съвършени бели зъби. Кожата ѝ бе млечнобяла… и изглеждаше още по-бяла на фона на стичащата се по бузата ѝ кръв. Мозъкът ѝ капеше по окървавения асфалт.

Експлозия разтърси земята. Посипа се дъжд от пръст и натрошени тухли. Огъната армейска каска се търкулна на асфалта. Откъснатата човешка глава в нея впери невиждащи сини очи в Йоасаф. Смрад на кръв и барут го обви.

„Какво става?“ – сепна се Йоасаф.

Над главата му с вой прелетя Месершмит Ме-108. От търбуха на самолета се откъсна бомба, която изчезна сред къщите надолу по улицата. Машината с рев изви нос нагоре, а под нея изригна гейзер от пръст и тухли. Няколко къщи се сринаха сред грохота на взрива.

Йоасаф грабна шмайзера, който се търкаляше до него, и се надигна на колене. Откъсна нечии кървящи пръсти, все още вкопчени в ръкохватката, и ги хвърли на земята. Избърса с окъсан ръкав чуждата кръв от оръжието.

„Какво се случва? Какво правя?“ – помисли си, докато пъхаше нов пълнител в автомата.

Край него притичаха двама бойци от Вафен-СС. Стовариха картечница MG-42 по средата на пътя и легнаха зад нея. Затворът забръмча като разгневен кошер пчели. Откосът преряза през гърдите четиримата войници в кафяви униформи, които се бяха опитали да пребягат през улицата. Кръв и вътрешности пръснаха по асфалта.

– Töte Kommunisten!!! – изрева някой отзад.

Каменната стена на петдесетина метра рухна и на улицата с механичен грохот изскочи танк Т-34. Куполата се завъртя… и Йоасаф скочи настрани към плитката канавка. Стовари се тежко на калното ѝ дъно.

– Tank! Rennen…

Снарядът се заби в картечната позиция. Парчета от тела се разпиляха във въздуха. Откъсната ръка цопна в канавката до Йоасаф. На китката ѝ имаше часовник с пукнато стъкло. Стрелката помръдваше едва-едва.

„Трябва да се махна оттук, трябва да се махна оттук…“ – пулсираше в ума му, докато измъкваше от колана си граната.

От втория етаж на къщата отсреща изригна облак дим и снарядът от противотанковия гранатомет се заби в носа на съветския танк. Взривът разтърси стоманената черупка. Късото оръдие се завъртя и изгърмя. Стената на къщата се пръсна. Посипаха се тухли. Обезобразено тяло в зелена униформа се свлече през дупката право в цъфналите розови храсти долу. Сградата изскърца, покривът се пропука и рухна върху втория етаж. Постройката се наклони и от вратата и прозорците изскочиха трима войници от Вафен-СС. Картечницата на танка залая. Откосът улучи единия беглец и преряза тялото му надве. В този момент къщата се срина сред облак прах.

Йоасаф хвърли гранатата към танка. Тя издрънча по бронята и се търкулна на асфалта. Взривът само остърга олющената боя по корпуса. Двигателят избоботи, от ауспуха се издигнаха облаци дим и танкът се завъртя към Йоасаф, който трескаво ровеше в портупея си, за да измъкне последната граната. Веригата на машината се скъса с пращене и увисна по колелата. Т-34 изрева сърдито и завъртя куполата към канавката.

„О, не…“

Отекна грохот и земята потрепери. Йоасаф надигна каска от канавката. Т-34 гореше. От горната част на улицата се носеше с рев огромен Кралски тигър. Дългото оръдие изгърмя и втори снаряд се заби в поразения Т-34. Земята пак се сгърчи. Люкът на разбития съветски танк се отвори и от него блъвнаха пламъци. Горящ танкист се измъкна с писъци, изтъркули се по огънатата, смазана броня и се строполи на улицата.

„Адът… попаднал съм в Ада…“ – мислеше си Йоасаф, докато част от него се чудеше дали да не застреля нещастния червеноармеец.

Отказа се. Адолф Хитлер беше обявил всеки патрон за национално богатство. А заповедите си бяха заповеди и трябваше да се…

„Какво те прихваща, да му се не види? Какви заповеди…“

Йоасаф се надигна от канавката и избърса калта от лицето си. Огледа се. Северната част на града беше затисната от гъст облак, който лениво се издигаше към синьото есенно небе. Вятърът носеше смрад на изгоряло, грохот на експлозии и трясък на оръжия. Настъпващата Червена армия беше успяла да обходи незабелязано отбранителните съоръжения от запад и изток и с нощна атака бе пробила рехавата отбрана при Кота 24 и Кота 31. Инженерите им някак бяха успели да се справят с минните заграждения само за часове.

Според разузнаването предния ден бяха открили опустелия военнопленнически лагер на десетина километра от града и ямите, пълни с набързо разстреляни червеноармейци. Коменданта от Вафен-СС, принуден от бързото вражеско настъпление да изведе хората си от лагера, така и не бе намерил време да закопае гробовете, изровени от самите избити.

„Ако тоя мръсен хърватин го беше направил – помисли си Йоасаф, – може би проклетите комунисти нямаше да се бият така яростно.“

От центъра на града се зададе отделение бойци, строени в две рехави колони. Водеше ги припрян капитан, на чиито гърди висеше пленен съветски ППШ.

– Bewegen Sie sich, Männer! Mach weiter! – подвикваше той на войниците си.

Войниците го следваха без особен ентусиазъм, но никой не роптаеше, въпреки че изглеждаха уморени, окъсани и гладни. На яката на офицера блестеше значка с ухилен човешки череп и кости. Тя беше единственото гордо и лъскаво нещо в него.

„Дивизия „Мъртвешка глава“ – сети се Йоасаф.

Капитанът му кимна и той изпъна ръка, преди да се усети:

– Hail Hitler!

Войниците от колоната изгледаха Йоасаф като част от унилия градски пейзаж. Очевидно знаеха, че Червената армия вече е пробила отбраната, както и че врагът ги превъзхожда във всичко, като се започне от броя и се стигне до танковете и самолетите. Няколкото батальона от 13-а планинска дивизия „Ханджар“ – единствените подкрепления, на които можеха да разчитат в предстоящото сражение, бяха изтеглени, за да подсилят позициите при гарата на десет километра на юг. Не че на проклетите хървати можеше да се разчита, но все пак знаеха, че няма да получат милост от Червените, и щяха да се бият до смърт.

Но заповедта на генерал Ернст Буш бяха повече от проста – позицията да се задържи на всяка цена. А заповедите трябваше да се спазват.

„Моята чест се нарича вярност“ – каза си Йоасаф, прехвърли ремъка на шмайзера на гърдите си и тръгна след колоната.

Кралският тигър избоботи и огромните вериги изгромоляха по улицата след войниците. На изток, към небето се точеха линии от трасиращите снаряди на противовъздушната отбрана. Над тях, като свирепи водни кончета бръмчаха съветски Илюшин и Яковлев, които бълваха бомби над горящия град. Няколко оцелели Месершмит се носеха сред тях под закрилата на ревящите наземни оръдия. Червените не изглеждаха особено смутени от съпротивата на защитниците и засилващият се грохот на експлозии подсказваше, че съветската артилерия настъпва напред заедно с пехотата.

Йоасаф се вгледа в гърбовете на бойците пред него. Стотина уморени и обезверени мъже, които отиват да се сражават с четирите дивизии, изпратени от генерал Рокосовски.

– Flugzeug!

Крясъкът изтръгна Йоасаф от мислите му. Скочи настрани, претърколи се и без да обръща внимание на острата болка в хълбока, където се бе забил шмайзерът, се притаи към ниска каменна ограда. Над него се плъзна сянката на Ил-2. Неколцината войници, които не бяха хукнали да търсят прикритие, откриха огън по самолета. Огромната машина леко наклони нос и се понесе самоубийствено към земята. Миг преди острата муцуна да се забие в покрива на къщите, самолетът рязко се издигна. От търбуха му се откъсна бомба, която се вряза в громолящия Кралски тигър. Стокилограмовият заряд се взриви с адски грохот. Ударната вълна помете войниците. Йоасаф усети как се премята във въздуха и изведнъж всичко потъна в мрак.

Целия разказ може да прочетете в новия алманах „ФантАstika 2019-20“.