се радваме от цялото си сърце, което започва да прелива вече 
) 
Хората родени са самотни, търсят изхода, лекарството за не-множието през целия си живот, и пак, накрая, сами се изправят пред съда на тъмнината след края. И смятат себе си за достатъчно нещастни, че да описват теглото на единственото число във всяка литературна, музикална, артистична или кошмарна форма, без оглед на това колко не-хора някъде там изпитват тегобата на прекомерната уникалност безмълвно.
Тиодор Стърджън е от не-човеците, но мислещи за хората като за братя в безкрайно непознат за мене смисъл, и никой не може да ме убеди в принадлежността му към хомо сапиенса. Така топло и искрено за човещината никое хуманоидно нищожество не може да помисли дори и в най-възвишения момент на животеца си. И макар да се осмелих само две книги да докоснат там някъде онова неестественото в мен, все още неочаквано усещам вълните на преклонение пред талант и душевност, превъзхождащи що-годе всичко донякъде познато на ума ми досега.
Повече от човешки е романът за следващата стъпка в еволюцията без видими физиологични, но с повече от видни емоционално-интелектуални изменения, подчинена на светата цел по създаването на същество от много форми, уж равнопоставени, но заменими пипалца на гигантско мекотело с мега терабайти мозък. И все пак в него няма нищо твърде извънземно техническо или нравоучително сухарско. Имаме шепа деца, препораснали без време, блъскани от живота и ограниченията на телата си, и все пак минали на следващия пласт от тортата на развитието на собствения си биологичен вид, далеч от фигурките на върха, но все пак не толкова близо до гравитацията на плужеците там долу. Наградата за допълнителното вдишване развитие са подаръчета от типа на телекинеза, телепатия, свръхлогика и божествено отегчение, разпределени неравноделно между участниците в хомо гещалт бъдещето на симбиотичната група, където самотата е споделено, а не индивидуално усещане. Но само моралът и етичният код на срама могат да обвържат в окови разпалващия се божествен гняв на детето с лупа пред големия мравуняк в ярък слънчев ден. Хуманизмът се разпростира до такива граници на понятието, че губи връзката на нашата логика и нещата стават толкова надчовешки, че почти божествени и неприемливи за научения на лесносмилаема храна съвременен мозък. Мащабността на текста е сравнима само с най-жестокото вселенско наказание на стопаджията, а именно да откриеш колко незначителен си на фона на целия живот. А от подобно осъзнаване милиони мозъчни клетчици ще умрат в писъци на очарование от собствената си анихилация.
Бленуващите кристали е елегия за нечовешкото, родено у човека в преследване на възможния край на човешкото. Ненавист към себе си, обърната самота и копнеж по срещане на себе си в другия, създаване на светове сънища през смъртта и любовта с еднакъв знаменател, и толкова много неразбираема човещина. Отново светът е в ръцете на деца, макар и не точно деца, всъщност и не точно хора, но по-човешки от единствените, за които бях почти сигурна в хомо сапиенският им произход и на които им се пада ролята на унищожителите, нарочени за унищожение от съзидателите на битието. Пътуващ цирк — е, всъщност шоу на изродите, — където най-голямата грозота е прилежно скрита зад маска от любопитство и интерес към света; едно странно дете, можещо да управлява живота си в най-божествения смисъл благодарение на камъни без душа, но с толкова много мечти; няколко джуджета, албиноси, алигатори, амфибии, недовършени божии създания, сътворени не винаги от този Бог, за който се сещаме първосигнално. И един път — криволичене между неслучили се дни, привидно проста история, с блясък на мегаломания, застиваща на последната страница тъкмо когато някой намекна за по-обобщено спасение на света. Оставаме в края на всичко с един объркан читател, разлистващ отначало-докрай в опит да открие може би подминатия ключ към най-голямата загадка на съществуването, а именно — налагането на не-самотността пред самотата, но сякаш туй решение е някъде изпаднало между генома и партийната принадлежност и толкова много други така незначими неща.
За тези книги не мога да пиша много, не мога да пиша повече. За момента не мога и да чета. Мога да ви заглавичквам с разни чудесни умности какъв специален език Стърджън използва и какви внушения от къде взима, и как еди-кой си, еди-къде си копира от него, ама защо? Това са книги за самотата, онази самодивна самотност, която те очаква зад затворените клепачи и те пита как е бил денят ти, когато никой друг не го е сторил. А за толкова лични разговори е безкрайно трудно да се говори, че даже и мисли, поне от хора, които умеят да слушат вътрешните си гласове с ясно съзнание и без помен от популярна идея като например утопично-удобен материализъм за масите. Стърджън е храна за душата — и най-изгладнялата, и най-невидимата, и най-несъществуващата. Но после е трудно да се справяш с остатъците от мозъчна каша по страниците — понякога простата истина, написана твърде красиво, се явява твърде буквален от-душник.
Ана Хелс
Въпреки че се води научна фантастика, романът звучи повече като приказка - не само защото главният герой е дете, а и заради начина, по който е написана книгата (по някакъв начин ми напомни за "Нещо зло се задава" на Бредбъри, въпреки че двете са съвсем различни като сюжет). Същевременно "Бленуващите кристали" разглежда доста сериозни теми - омразата, приятелството, различността, човечността. Повечето главни герои се чувстват отритнати от обществото, защото са изроди/джуджета/албиноси и си изкарват прехраната като циркови атракции (...). Централният персонаж (8-годишно момче на име Хортън, което е тормозено систематично от приемните си родители и избягва от тях, за да намери подслон в пътуващия цирк на изродите) (...) притежава различни свръхестествени способности, които тепърва трябва да опознае, за да разбере кой е и какво представлява. Въпреки това в него има много повече човечност, отколкото в социопатичния управител на цирка Людоа-Людоеда (телепат и хипнотизатор)... Кой и какво е Хортън, ще успее ли да осуети чудовищните планове на Людоеда да унищожи човечеството и какво представляват бленуващите кристали, ще разберете, ако прочетете романа. Аз го прочетох и не съжалявам.
Романите обаче, романите са „Уау”. Повече от човешки, е невероятна книга, но върхът на сладоледа за мен лично беше Бленуващите кристали. Невероятен стил на автора съчетан с оригинална идея, и постоянно действие. Страхотно, определено това е най-добрата книга която съм почел тази година.
Очаквам да я одобрят до понеделник.Кал wrote:„Бленуващите кристали“ е дебютният роман на Теодор Стърджън: автор, наричан от колегите си „въплътената любов“ и посветил целия си живот на начините, по които стигаме едни до други и растем. До края на април ви чакат пет бройки от българското му издание. :)
Открийте повече тук: http://choveshkata.net/blog/?page_id=215
Мили По-желали Стърджъновите „Кристали“ (:
(Днес съм егаси творческият талант...)
Ако познавате хора, които искат да четат книгата; и ако тия хора имат
(или си направят) регистрация в Goodreads – поканете ги да се включат
в томболата:
https://www.goodreads.com/giveaway/show/181753
И усмихнете празниците!
(Напук на всички Grammar Nazis, тъй де, граматикари...)
В необяснимо весело настроение,
ЧоБи: Кал)
) ~Giveaway книга ^^~
Когато "чудаците" са повече хора от хората...
Свързвам разказа (по моите критерии това е разказ) на Стърджън с един пасаж от стихотворение, което ми беше направило голямо впечатление, когато бях ученичка, и което странно се връзва с тази история. Съответният пасаж звучи ето така:
"Но в затвора попаднал на хора
и станал
човек..."
Красивата и нежна любов на Зийна към момчето, първоначално обречено да живее в един отвратителен свят на омраза, ще променят света му.
То не е обикновен човек. Тя не е обикновен човек.
И двамата искат да пораснат. По различни начини, но със стремежа към нещо истински чисто и съкровено.
Една борба срещу дивата омраза към човека и човешкото. В търсене на онова, което ни прави хора. Не, в търсене на онези неща. Мъничките, скътаните дълбоко някъде там. Красиви неща, на които почти не обръщаме внимание. Не се замисляме за тях.
Кристалите също не се интересуват от тях. Но това не значи, че малките неща не са там. Или че не умеят да играят роля, огромна роля.
Книга, писана преди повече от век? И какво от това? Нима човекът се е променил съществено? Едва ли...
(...) Всеки един герой, около който се върти историята, си има своите подбуди, своите стремежи и причини да направи нещо. Дори образът на Людоеда - злодеят, който мрази всички хора на света – причина, която звучи изтъркана и пресилена, тук е обоснована. Може би тя на пръв поглед не изглежда реалистична, но според мен е достатъчна, за Людоеда да реши, че няма смисъл да зависи от хората и следователно – да им помага по какъвто и да било начин, след като той не получава разбиране и помощ от останалите. Той решава, че е най-добре да е сам и не желае останалите да се бъркат в работата му, от което идва и антипатията му.
(...) Всички положителни герои имат неразрушими връзки с онези, които обичат, и са готови на всичко за тях. От книгата струи топлина, разбиране и оптимизъм, дори действието да е поставено в мрачен цирк с парад на уроди или в кабинет с мазно чудовище.
Трябва да се отбележи, че е възможно някои части от сюжета да са предсказуеми. Аз успях да предвидя доста от случките, но не това е важното. Силата на книгата е в това, че те кара да разсъждаваш най-вече върху това какво ни прави хора.
„Бленуващите кристали” е книга за онези, които копнеят да имат поне малко човешко в себе си. Искат го толкова много, че успяват да го постигнат.
Топло благодаря за този мил отзив. :) След няколко зъзнещи месеца имах нужда от точно такъв...
Уникално! Открих книга писана за уроди, преведена и издадена в България от уроди. (...) Бленуващите Кристали е трогваща книга за хора с увредена душевност, и въобще не мога да видя "човечността", която според ревюиращите блика от всяка втора страница. Подобно на повече от човешки имам чувството, че чета една крайно уродлива и неприятно история.
Във форума на ShadowDance [url=https://www.shadowdance.info/forum/viewtopic.php?p=373292#p373292]Martix[/url] wrote:По-добре късно, отколкото никога, и голямо благодаря на @kalein за борбата да изкара това бижу на българския пазар. Книгата е просто невероятна. Трудно ми е да повярвам, че толкова зрял и модерен роман е не само първия на автора, но и е излязъл през 50-та година. Прозата е Рей Бредбъри, Главния герой е странника Валънтайн на Хайнлайн, а историята е нищо по-малко от концентрирана
10/10
