ФантАstika 2019-20

[Кал]

За десетия алманах.

Мой отзив:

Вари го, печи го, върти го, сучи го – този брой се оказва най-любимият ми дотук. От всичките десет, да. И аз не съм го очаквал, не...

А ето защо:

~ Това е първият алманах, в който аз нямам практически никакво участие. Даже в редакторския екип съм писан ей тъй, за цвят участвам с една-единствена редакция (забеляза зоркото око на един от водещите редактори). Но дори тя е правена отдавна, по съвсем друг повод...

Хора! Сядам да чета алманах като читател! Можете ли да си представите чувството?!...

Фух... поемам въздух и се гмурвам...

~ Към разказите от конкурса „Изгревът на следващото“ (чието ново издание тече до края на юни – ще се включите ли? ) съм неминуемо пристрастен. Но сега, докато препрочитах „Урокът“ на Калина Александрова в новата му редакция, си спомних колко много причини има да съм пристрастен... все едно къде ще сложим ударението.

Ето две:

- Напомнянето, че за да изгрее Следващо, са ни нужни не толкова нови технологии, колкото ново мислене, нови умения за саморефлексия и нови отношения:

Светът му се изпълни с гласовете на децата:
– Кой е този човек, учителю?
– Защо го гонеше?
– Що го вързахме? – питаха един през друг и той вдигна ръка да ги успокои.
„Какво да им кажа?“ – запита се. В главата му като мълния блесна една дума: „Истината“.
– Така-а. – Учителят бавно стана на крака. – Сега ще видим кой е.
Той се наведе към пленника и внимателно свали каската му.
– А?! – възкликна.
Две огромни сини очи се взряха в неговите – хем питащо, хем някак си вглъбено. Големи уши стърчаха перпендикулярно на главата, явно бръсната, но вече обрасла с руси до бяло косъмчета. Всичко беше издължено – лицето, носът, устата, стиснатата в права линия. Златен мъх блещукаше по брадичката и над устните му.
Дочо усети с пълна сила не само болките в тялото си, но и душевна болка – огорчение, че е наранил това... „Дете – каза си. – Едва ли има и двайсет.“ Клекна до него, постави дланта си на рамото му и промълви:
– Прости ми! Наранен ли си? Боли ли те някъде?
– Хъ – изсумтя младежът и вдигна рамене.
Дочо се изправи и се обърна към всички:
– Аз съм отговорен. Макар че... Както и да е. Знам само, че тоя... – отхвърли няколко думички, които му хрумнаха – младеж заплаши, че ще ни взриви.
– Бум! – извика малчуганът, който още се държеше за кака си. Сестра му измъкна ръката си от неговата и го перна по главата.
– Бум, да – обърна се към детето учителят. – Сега изглежда весело, но на мен ми кипна...
Прималя му.
– Май трябва да си почина малко – прошепна.
Погледна часовника си. Показваше 8.12. А му се струваше, че са минали часове, откакто видя мотоциклета. Имаше време децата да се съберат, да закусят в голямата столова и в 9.00 да започне обучението, както обикновено. Но днес нямаше да е „както обикновено“.
„Как пък ми почна денят“ – помисли си.
Обърна се към младежа:
– Ще ни кажеш ли...
– Хъ – чу в отговор.
Дочо се заоглежда.
– Лекарката къде е? – попита.
– Тук съм – обади се тя зад гърба му.
– А, Светле, не ме стряскай тъй. Виж с какво можеш да му помогнеш – кимна към моториста. Наведе се над него и каза тихо в ухото му:
– Прости ми, но засега е по-добре да си вързан. После ще поговорим.
– Да, бе! – каза вързаният.
Дочо реши да не му обръща внимание. Първо трябваше да се вгледа в себе си. Знаеше си, че няма да му хареса.
– Ти имаш ли нужда от мен? – попита го лекарката.
– Не, не, добре съм. Аз...
– Приятелю, върви да полегнеш – побутна го лекичко Кирил и му прошепна: – Уредчето му е в мен, няма опасност.
Учителят по физкултура, Иван, се наведе да повдигне младежа.
– Хайде, стани, момче. – Самият той беше на шейсет и три, но тялото му беше стегнато като на гимнастик. – Можеш ли да ходиш?
– Ще ме затваряте, нали? – дръпна се младежът, вече на крака.
– Да не си добитък, че да те затваряме? – учуди се по-възрастният. – Човек си. Човек си, нали? – прозвуча язвително. Но пък хлапето се държа не точно като човек в учителската стая.
– Ще дойдеш да те прегледам, дете – усмихна му се Светла.
– Дете! – Кирил стисна уредчето в джоба си. – Не беше там да видиш какво дете е.
– Хайде, хайде, всичко ще се изясни – помирително се обади учителятпо литература, Деян.

- Това прекрасно обобщение на тъй любимия ми ангслан – само че причиняван от самия теб върху теб самия:

„Добре, помисли си, знам, че ще боли, но аз ще наблюдавам болката.“ Премахна контрола над мислите, които можеха да пробудят страха в него, да го накарат да реагира с болка. Бентът се отприщи.
Видя се надвесен над бледия младеж – човек, когото беше наранил, дете, което беше ударил! Изпълни се със срам и отвращение от себе си. Душата му се загърчи, болката го завладя. Наблюдателят в него гледаше отстрани.
„Откъде можех да знам? Той изглеждаше голям и опасен.“
Спомни си го в стаята с учителите – целия в черно, размахал малкото устройство: „Ще натисна това копче и бум. Всичко тук гръмва“. Преживя отново ужаса от тези думи, ужас, заменен от животински бяс.
„Защо?! – изкрещя наум. – Защо заплаши човешки живот, живота на децата? Защо събуди звяра в мен? Защо?!“
Този път наблюдателят се намеси:
„Познавал си хора, които искат да вменяват страх, защото така бягат от собствените си страхове, искат да нараняват, за да облекчат своите рани, да причинят болка, защото не могат да се освободят от болката в себе си.“
„И всеки път от тях ми кипват карантиите – отговори язвително страдащата му част. –Тяхното зло събужда злото в мен“.
„Именно, събужда – невъзмутимо отбеляза наблюдателят. – „Злото“ си е вътре в теб. То си е твое. Не забравяй Третия принцип на механиката – действието и противодействието са еднакви по характер и възникват едновременно. Може да се каже, че ти си предизвикал тяхното зло.“
„Недей! – пропищя страдащият. – Така боли още повече.“
„Нека да боли. Наблюдавай болката. Спомни си всички болки.“
И спомените заваляха. От тях пареше, гореше, все едно го заливат с киселина, но той не направи опит да ги спре.

... Нали горе казах нови умения?

~ Бях забравил и колко плътно рисува бъдещето си „Експериментът „Гъливер“ от Димитър Желев:

Електроносачът намали плавно и паркира по средата на парк с големината на малко японско село. В началото Омниа не разбра къде точно се намира хотелът им, затова просто последва министър Кагава по алея от флуоресцентен мъх. Малка гравитачна количка прибра багажа им, с изключение на куфарчето с речта на дипломата, представляващо неприкосновена държавна собственост, след което отпраши нанякъде.
Дипломатическата мисия на Япония се озова пред огромен ствол на дърво. Корените му бяха изникнали на петдесет метра в двете посоки, образувайки редица тунели за електроносачите в парка. Омниа вдигна глава и неволно се сети за приказката за Джак и бобеното стебло. Хотелът им, оказа се, беше самото дърво.
Уточнявайки акредитациите на рецепцията, Омниа забеляза графика, показваща фазите на растеж на огромното растение, в което се намираха. Изглежда всяка година дървото се издигаше с между четири до шест метра на височина в зависимост от количеството дъждове. Конструкция от еластичен стоманобетон позволяваше на помещенията да следват постоянно изменящите се извивки на своя гигантски домакин, като евентуалната поява на дървесни отклонения в някоя от залите беше част от чара на това място.

Това е образец на (изключително редките) къси разкази (под 5000 думи), способни да те убедят в истинността на света, който изобразяват. И дори те не биха сработили, ако читателите нямат готов „багаж“ от изчетена фантастика, за да им подаде тя хипотези за новите понятия и обекти, които тук остават само щрихирани.

(Впрочем ако харесвате такова гъсто писане, гмурнете се и в „Да обичаш Сам Сама“.)

Не бях забравил обаче основната идея на разказа – за силата на емпатията, правата и обратната. Макар че точно в това отношение той би спечелил от по-солидна дължина, дори така сцената с Гъливер още ме стисва за гърлото...

~ Поредният контрапункт на тазсутрешното ми изригване – героите в „Утре започва от днес“ на Радина Ангелова. Светъл – та чак искрящ – образец на това не само какви ще бъдем утре, а какви можем да бъдем още днес...

Това беше разказът, който разгоря най-яростни дискусии сред журито ни миналата година (и който продължавам да харесвам повече от „Папъл, папъл...“). Цитирам началото им:

Мили съ-журници (:

Ето защо смятам, че някои от вас са оценили „Утре започва от днес“ твърде ниско, и ви каня да премислите:

По отношение на „Какво“: Разказът изследва как млад човек би употребил новооткритото си умение да улавя страховете/обсесивните мисли на околните. Тази „гранична телепатия“ засилва емпатията му и, по-важното, насочва го навън от собствените му проблеми, към търсене на решения за проблемите на другите хора. Такава трансформация в останалите текстове почти нямаше, а тя чудесно улавя един от етапите на всяко порастване – т.е. достигане на „следващото“. Ако елементът на „чудотворна свръхсила“ ви дразни, четете го като алегория – всички имаме да се учим да се интересуваме какво спъва другите, и да търсим как да им подадем ръка. Лично аз дори не възприемам „граничната телепатия“ като „свръхсила“, а като естествено продължение на човешката еволюция, което при някои хора вече се проявява.

(А специално сцената с новоизпечения „супермен“ в банята демонстрира и чувство за саморония. Бонус точки.

(...) По отношение на „Как“: При втория прочит открих немалко дефектчета (казано вместо показано, повторения, объркващи преходи между пряка и непряка реч, попретупване към края) – но нищо наистина сериозно; с редактор ще се почистят лесно. Същевременно изказът е стегнат, а динамиката – висока. В почти никой от другите разкази събитията не се случват с такава скорост – буквално усещах как четенето ми се ускорява, колкото по-напред вървя. Това „увличане“ си е рядко умение само по себе си (...).

Специално за късите изречения: Понеже в диалозите има и „нормални“ изречения, приемам, че върволиците прости изречения са особеност на разказвача (а не слабост на автора).

И това беше само началото на дискусията...

Когато зърнете такава страст, не ви се приисква да журирате и вие? Ако наистина – пишете ни. Тъкмо събираме новото жури.

~ „Пътят на Абогин“ от Дмитрий Биленкин започва подвеждащо умозрително, с тъй характерната за някои руски автори сплав от есеистика и белетристика, в която есеистиката триумфира. Още отначало обаче „есеистичните“ въпроси отвеждат към рядко посещавани места (и тъй, тъй често в разни мои мисли):

Опияняваше го жаден интерес към всичко на света. Достатъчно беше да забележи на книжарския рафт дебел том с непонятното заглавие „Адхезия“ и ръката сама се протягаше: какво е това? Всекиго би отблъснала брошурата с надпис: „Общосъюзен класификатор. Професии на работниците, длъжности на служащите и та­рифни разряди“. Там нямаше нищо освен списъци, но Абогин я прочете цялата. Кой можеше да предполага за съществуването на такава професия като „вдигач“? А какво означава „заготовчик на подборки и гужици“!? „Пробивач на зелеви кочани“ – той не беше подозирал, че професиите са се стеснили до такава степен. Абогин се радваше на брошурката като на златно находище. Впрочем това наистина беше находище – за социолога, писателя, философа, лингвиста, за всеки разбиращ човек.
Смешно му беше да си спомня как някога искаше да узнае всичко, да постигне и изкачи всички върхове! „Не можеш обхвана необятното!“ А ако ти се иска? Ако си свикнал така? Ако без това радостта ти не е радост? Да се откажеш? Да се превърнеш във високоучен „пробивач на кочани“?
Не. Упоение има не само в боя.

А после...

Дали Игор беше особено възприемчив по рождение, или така бе тренирал своето мислене, че то се е превърнало в свръхчувствителен инструмент за възприятие? Той не подслушваше чуждите мисли, въпросът стоеше съвсем другояче. Просто никой и никога не мисли в самота, каквото и да твърди личният опит. Дарвин разработва своята теория, а на другия край на земното кълбо до същите изводи стига Уолъс. Когато прочита за пръв път статията на Лобачевски, Бойайя не се и съмнява, че неговата идея за неевклидовата геометрия просто е открадната! Има разединени мислители, но няма самотни, всяко творчество е колективно в пространството и времето и тук, както навсякъде, неизвестното е къде-къде повече от познатото.
За Абогин много неща ставаха ясни: той не подслушваше мисли, той неволно улавяше напрегнатата работа на чуждия ум и също така неволно се включваше в нея. Възникваше ефект на съмислене, и то какъв! Ако тълпа прекосява мост, нищо не се случва. Но достатъчно е хората да влязат в такт и резонансът руши моста. Извън таблицата за умножение „две по две“ може да се превърне в най-неподозирани нови качества!

И накрая...

Къде ще отведе пътят на Абогин – пътят ни

Spoiler

– накрая

?

Стоя, полюшвайки се леко, взрян в звездното небе, което си е там, зад синьото на утрото... то винаги е там.

А вие?

~ „Марсианска одисея“ от Стенли Уейнбаум, макар че гони почти век, се оказа много забавна – хаплива, непочтителна и най-вече пълна с щури идеи, които гъделичкат и ръчкат усещането ни за чудо от всички страни. Чудесен начин да се разбудиш сутрин.

~ Като изключим „Талисман на борда“ (но него не го помня добре), това тук е най-плътният и образен текст на Николай Теллалов, който съм виждал. Послушайте:

Покрай празния тротоар – колони шумни автомобили. Светофар гледа с червено око към тях, зеленото оцветява ивиците на пешеходната пътека. Още сто метра по разбити плочки. Пръски изпод гумите редом.
Блокът наподобява паметник, подпрял небето. Входната врата. Ключовете пак се бъркат и не влизат в ключалката. Отваря се, бутната отвътре.
– Добър вечер! – Момичето от петия етаж. С кавалер. Засмени отлитат в дъжда между асфалта и наранените облаци. Застава пред асансьора, кабината пак се тътрузи като бабичка. Локвичка около маратонките. Пропуснали са вода до чорапите.
Седми етаж. Трябваше му осми. Качва се нагоре. Отново разправия с връзката ключове, но не са виновни те – ръцете треперят още. Вратата скърца свадливо. Електрическа отмяна на мрака.
Хората имат нужда от мазе или таван. Във висок и тесен блок липсва достатъчно място за всички, затова между седмия и осмия е разположен неномериран етаж – бетонни клетки с лабиринт скъпернически осветени коридори около тях. Наричат ги мазе.

И... правилно ли усещам, че е откъс от нещо по-голямо? Нещо, което чакаме – толкова отдавна, толкова много от нас?

~ И „Блатото“, и „История на телевизионните вируси“ са достойни сбогувания с авторите им – закачливи, намигащи, напомнящи, че най-коварната болест е прекомерното взимане насериозно.

А другото, което ги свързва, е, че съм участвал в превода и реализацията и на двата:

- The Swamp се появи най-напред в Over the Brink: Tales of Environmental Disaster;

- The Keresztury TVirs излезе в Sci Phi Journal #5.

~ „Погребаният свят“ съдържа тест за читатели. Прочетете този пасаж:

Вгледа се в огледалото. Бе това, което искаше да бъде. Разкошна руса коса, идеално пригладена на челото и тила – нямаше грешка. Стилна прическа, перфектен бюст, тънък като монета кръст, изкусителен задник – тя просто си знаеше цената.

И:

1) открийте излишното в него;

2) преценете: от жена ли е писан, или от мъж?

А като цяло, започна да ме гризе дискомфорт още след първата половин страница. Част от мен направо се гърчеше. Това е типична реакция на пичага, когато се озове в история за истински мъже и жени.

Друга част от мен – писателската – се пулеше и/ли скимтеше през цялото време. „Чакай... наистина ли виждаме „тя беше красива“ за трети път на тая страница? Чакай... той отговаря ли изобщо на образа, в който беше показан на предишната страница?“

... Какво прави този разказ в алманаха?

~ Александър Бурмов не спира и не спира да ме изумява. Още повече че най-силните му поеми са писани, преди да навърши 30. Наскоро Наско ми сподели, че Бурмов също е бил изумен от себе си. „Не ме питай какво съм искал да кажа – отговорил той веднъж. – И аз не знам...“

(Което го поставя в категорията на автори като „Музьо“.)

~ За Анибал Радичев и стихосбирката му „Аргонавт“ вече писах отделен отзив.

~ Обзорът на китайската фантастика (и не само ), който прави Вальо Иванов, любопитно съзвучи с настоящото ми англоезично четиво – антологогията Broken Stars, за която споменава и самият Вальо (но без да навлиза в подробности). Въобще, нещо ми нашепва, че тепърва ще си имаме взимане-даване с Китай.

~ Ако включването на „Погребаният свят“ в алманаха ме озадачи, „Игра на тронове“ е демо версия на бъдещето като връщане към Средновековието“ от Андрей Фурсов откровено ме вбеси. Отдавна не бях се набивал в такава амалгама от 1) тенденциозно; 2) плиткоумно тълкуване на историята, просмукана от онова, което наричам „имперски манталитет“ (и което прави държави като Русия, САЩ и Китай еднакво неприятни и неприемливи за жителите на по-малките страни), и съградена върху фундамента „ние сме по-добрите и по-хубавите, каквото ще да става – и каквито и да сме ги вършили“. Препрочитането на предишното изречение само доказва колко съм бесен; рядко си позволявам да хвърлям епитети в такива количества, без дори да бръкна за конкретен пример...

Единственият (контра)пример, който ще дам тук – преди с маршова крачка да тръгна към следващия текст, понеже, по дяволите, животът действително е твърде кратък, за да го хабим по такъв начин – е моят отговор на инсинуациите, които мимоходом подхвърля Фурсов по отношение на „екологизма“ (каквото и да значи това): вижте размислите ми за липсата на екологично мислене в „Мъглявината Андромеда“ – тук и тук. Умните читатели ще открият наоколо и други възражения към тезите на Фурсов.

А самия Фурсов каня да почете Петър Бобев. Поне „Зъбатите демони“.

Разберете ги тия акули най-сетне. И те са... хора.

~ Под финала на „Диагноза чрез робот“ от Наско Славов мога само да се подпиша:

Накрая бих препоръчал, ако имате възможност, да изгледате и четирите сериала [Äkta människor/„Истински хора“, Humans/„Хора“, Roboti Aniya/„Аз не съм робот“ и „Лучше чем люди“/„По-добри от хората“]. Очакват ви маса емоции, изводи и размисъл. Ако пък искате само да се насладите на визия за една възможна душевна красота – гледайте само корейския!

~ Ахахахахаха! Скротуме – смърдиш! По верния начин!

~ Картините на Юрий Зельони и Лидия Глускина ме очароваха (до степен, като ги гледам, понякога да ми виси джуката... или да забравям, че имам такава ) oще от корицата на „Фантастихия“. А корицата на алманаха „ФантАstika 2017“ („Симфония“) си ми остава най-любимата от цялата поредица дотук.

Наско отлично е уловил част от моите лични причини:

Във времена, когато в изобразителното изкуство пируват гротеската и естетиката на грозното, тези художници не се страхуват да разкриват могъществото на човешката красота – на възможния идващ Човек.

~ Визионерският „Манифест на оптимизма във време на доминиращ песимизъм“ от Николай Теллалов е много впечатляваща разходка в едно възможно бъдеще. Лично мен щеше да ме впечатли още повече, ако преди три месеца не бях изчел поредицата Count to the Eschaton на John C. Wright (започваща с Count to a Trillion и приключила с Count to Infinity), която се занимава със същия въпрос, само че в (буквално) двайсет милиона пъти по-голям мащаб и върху 2500 страници. В българската фантастика обаче единствената сходно смела визия, за която ми е известно, е „Резерватът“ на Григор Гачев. Тоест Ники заслужава... не, не поклон, а внимание. Внимание! Сред нас крачи, мечтае и пише още един човек с широкодълбок поглед.

Единственият пасаж, който ще цитирам тук, засяга възможна (а според мен – силно вероятна) особеност на развитите цивилизации, за която дори по-развитата фантастика рядко се сеща:

Също така и „астроинженерните“ съоръжения надали ще наподобяват „дайсънови сфери“ (пример за ужасно безвкусна грандомания! – дължа това си отношение на влиянието на Станислав Лем), а ще представляват почти невидими, съставени от компактни компоненти дискретни съоръжения. Аз твърдя, че лесно видимата с емисиите си цивилизация не е „високоразвита“, а високопрахосническа, т.е. по същество примитивна (да ме извини академик Кардашов с неговата класификация на цивилизациите). Напредналата техника е икономична, не се бори с природните закони, а се плъзга по тях – още една причина да не разпознаваме „естественото“ от „изкуственото“.

(Пояснено с пример, които заимствам от Count to the Eschaton: Възможно е огромна част от явленията, които в момента приемаме за „естествени“ – например квазарите – да са всъщност „артефакти“ на други цивилизации, които познават физичните закони и ги следват оптимално.)

Този размисъл логично ме отвежда към въпросите, които отправям към Ники и всеки със сходно широкодълбок поглед: А защо ни е нужна космическа експанзия? Какво не ни достига в рамките на планетата, с която разполагаме? Какви начини съществуват да си го набавим – тук, „на място“? И в какви посоки да еволюираме настоящите си „нужди“, ако желаем да станем високоразвита цивилизация?

Ето материал за следващия визионерски манифест.

~ Отбелязвам си да потърся още за Тина Дженкинс и Роза Фарони, споменати в „Полуделият ген на младостта“.

~ „Хобити в България през 1984 година?“ потвърждава усещането ми, че във всяка една система – независимо колко „зла и мачкаща“ – съществуват читави човеци. И то достатъчно много, че системата да се развива (а не просто да повехне, „смачкана“ от собствените си „зли“ и „злини“).

А ако не са достатъчно много... е, системите също умират.

(...) ние прекрасно знаехме какъв контрол се упражнява над всички младежки дейности и как се извършва той. Но най-вече знаехме колко важно е в съзнанието на партийния апарат „кой отговаря“ за дадена дейност. Ако човекът е достатъчно „проверен другар“ и си има за „гръб“ още по-висш апаратчик, можеха да се правят много интересни и „неправоверни“ неща. Ние бяхме екип с пълно доверие помежду си и със споделена яснота как да се представяме пред „апаратчиците“ и с още по-голяма яснота съзнавахме, че това, което правим, е неугодно на хората от системата.
Те бяха необходимото зло, което трябваше да се преодолее, за да си получим качествения клубен живот. Тази стратегия се изработваше постепенно през годините още от самото начало: оглеждахме се кой от нас е партиен кадър и има сред роднините си активни борци със заслуги – той ставаше председател, представяйки ни пред „апарата“. В най-ранния етап започнахме като секция към Клуба на научния работник от обществените науки, защото се бяхме сближили с ръководния триумвират Нансен Бехар, Алекси Данчев и Тошко Петев. Не зная, може днес да ги водят за „престъпни слуги на комунистическия режим“, но тогава те бяха свежи млади интелектуалци, искрено обичаха научната фантастика и ни симпатизираха съвсем неприкрито. Включваха ни в разни симпозиуми, създаваха ни условия да провеждаме конференциите си по фантастология и футурология, които (подчертавам) без никаква тяхна намеса в текстовете обявяваха за свои дейности, с което ни покриваха и оправдаваха пред „апарата“.
Нашият незабравим Ненко Сейменлийски също стана председател по тези критерии: партиен член, журналист-международник, специален кореспондент в чужбина, с баща партизанин и т.н. Но за всички от клуба Ненко си беше един от нас – всеотдаен любител на фантастиката, остър критичен ум, рок музикант с авторски песни и верен приятел. Ивайло Рунев също бе дългогодишен партиен член, водещ химик в държавен институт и пр. За нас обаче той беше безотказният библиограф на жанра, уравновесен и толерантен организатор, на когото винаги може да се разчита. От своя страна аз, като не-жител на София, не-партиец и не-висшист, по определение никога не бих могъл да стана председател, а бях безсменен художествен ръководител, който участва, присъства, търчи и свързва. Всички намирахме това за напълно естествено и правехме всеки каквото може, за да осигурим на клуба несмущаван и пълноценен живот.
Една от тези задължителни осигурителни дейности беше писането на стратегически статии във важни издания или доклади, които някой „проверен другар“ ще прочете на някое отчетно събрание. Текстовете се изработваха по един и същи начин: първо се написваха важните за нас неща – позиции, ценности, акценти за бъдещето, творческото развитие на младия човек, иновативното мислене, след което този концентрат се разреждаше с добре преценени дози от цитати из партийни документи, руски издания, крилати фрази на признати мислители...

А ето и един резултат от горната стратегия:

Този увод може би е излишен за многобройните любители на научната фантастика у нас. За тях незаменимата роля на фантастиката се крие в нейната способност с литературни средства и със средствата на научнофантастичното изкуство „да затвърди в общественото съзнание идеите на научно-техническия прогрес, да помогне на човека да влезе в новата епоха не като равнодушен квартирант, а като стопанин, като творец. Фантастиката развива въображението, приучва към мащабно мислене, с перспектива, като се изхожда от задачите на утрешния ден. Фантастичната литература открива широки възможности за истински диалог с младежта, която представлява мнозинството сред страстните почитатели на научна фантастика. А нали именно на младите предстои да осъществят в живота тези научни идеи, които сега ни се струват фантастика“ („Литературная газета“).

И резултат от резултата:

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА
Като споделя изказаните в статията съображения и направените изводи, в. „Работническо дело“ е на мнение, че сега, когато се обсъждат и чертаят перспективите за бъдещото ни развитие, проблемите на литературата на мечтите и научно-техническия прогрес не бива да остават вън от нашето внимание. Вестникът ще публикува най-добрите изяви на българските писатели фантасти, публицистика, критика и теория в областта на фантастиката, евристиката и прогностиката. Същевременно предлагаме на вниманието на:
1. ЦК на ДКМС – да укрепи организационното ръководство на движението на клубовете по фантастика, евристика и прогностика и създаде ново, специализирано издание по тези проблеми като списание на това движение.
2. Творческите съюзи – да учредят ежегодни награди за най-добро произведение в областта на научнофантастичната литература, кино, театър, музика и изобразително изкуство и да засилят грижите си за този жанр.
3. Сдружение „Българска книга и печат“ и издателствата със съдействието на движението на клубовете по фантастика, евристика и прогностика – да координират усилията си, за да се представи на нашата общественост най-доброто от световната фантастика. Специално внимание да се обърне на българската
фантастика.

И з т о ч н и к: вестник „Работническо дело“, брой 85/1986 г.

(Подчертаването е мое. Другари, зародишът на Националните фантастични награди покълва още през далечната 1986-а! )

~ Из „Сведение [т.е. донос] относно: Дейността на клубовете по "Фантастика"“:

В клубовете можело да членува всеки без никакви ограничения (...) към клубовете се присламчвали хора с нечисти и объркани възгледи: вярващи, мистици, дъновисти, дори някои психично болни.

И други неща не са се променили за трийсет години...

(...) един от ръководителите на клуба /градски в София бил Атанас Славов – човек без необходимия образователен ценз, често сменящ местоработата си и /според приятеля/ с нестабилизиран светоглед. Той имал голямо влияние върху членовете, което често използувал за собствените си интереси. Той бил причината клубът да се скара с авторитетния наш писател Любен Дилов и написал мирогледно вредна статия срещу него.

И слава Богу!

~ Есето на Вальо Иванов за „Фотонният звездолет“ от Димитър Пеев съдържа онази очарователна амалгама от литература и научно популяризаторство, която очевидно е целял и самия Пеев. Чудесно съответствие между форма и съдържание.

~ За сметка на това статията „Материалите“ на самия Пеев съдържа квинтесенциален пример за онова, което наричам „безотговорен технооптимизъм“ (и което разчепквам по-надълго в размислите си за „Мъглявината Андромеда“):

Когато бъдат решени енергийните проблеми на човечеството (термоядреният синтез), то ще започне да преработва пълноценно както скалите, пясъците и глината (за добив на алуминий), така и морската вода (която съдържа толкова много редки елементи). Този процес по-нататък ще бъде пренесен и в недрата на планетата, и по другите небесни тела, които ще заселим.

И докато „Мъглявината“ е написана през 50-те години – почти десетилетие преди появата на Silent Spring, която вкарва екологичното мислене в общочовешкото, тази статия излиза през 1986-а – почти десетилетие след написването на екологично зрелия роман „Зъбатите демони“ на Петър Бобев. Тя няма оправдания (струва ми се) да не си задава последващите въпроси: А какво ще се случи със състава на въздуха и водата, с геомагнитното поле, и оттам – с адаптиралите се към тях в продължение на милиони години организми и екосистеми, когато извлечем всичките тия елементи от морската вода и от базалта? Какво се случва със собствените ни тела в момента – когато те са принудени да „преработват“ (а всъщност – да складират) произведени от нас самите вещества, за които еволюцията не е имала време да се подготви? Или Пеев е предполагал, че успоредно с технологичния напредък ще разгадаем и всички механизми на биологията си?

(Впрочем горният пасаж съдържа и нещо друго – началото на отговор към един от въпросите, който зададох на Ники Теллалов долу. Такива „диалози“ между материалите винаги радват. )

~ Интервюто „Цвете и буркан с краставички“ с Таисия Ефремова ми разкри много симпатична страна на Ефремов – зевзешко-бодливата :

Иван Антонович веднъж водеше една делегация из музея, посочи им саблезъбия тигър и обясни: „С такива зъби никакъв социализъм не е страшен“. Казваше още: „Какво е това комунизъм в сегашното му състояние – това е „кому нà, а пък кому не“.

Един стар болшевик написа писмо, че половите органи на разголените статуи трябва да се прикриват с бельо. Ефремов отговори, че ако виждате в една жена само половите органи, вие все още не сте човек, ами павиан.

~ След такова начало (на „Как инженер Ганев направи България велика“ от Вальо Иванов)...

Инженер Ганев се събуди от болки в кръста и от мисъл в главата. Причината за болките бе ясна – предишната вечер бе попрекалил с уважението към стрина Ганевица. Но мисълта си беше повод за безпокойство. Той не помнеше кога за последно го бяха спохождали мисли. Телевизор, вестник, туй, онуй – не му оставаше време за тях.

... кой би предвидил такъв финал?

След половин година Ганев, напълно забравил за клиентски оплаквания и за Самоковската митница, се настани зад щурвала на кораба и две седмици по-късно вече се канеше да забие българския флаг на Амалтея.
– Малка крачка за един човек, ъъъъ – дръжката на знамето не искаше да влиза в леда – да му...
Тук Българската телевизия прекъсна прякото предаване от системата на Юпитер и пусна „Една българска роза“ в изпълнение на Азис.

[frog]

съм неминуемо пристрастен

Неминуемо какъв?

бетонни клетки с лабиринт скъпернически осветени коридор около тях. Наричат ги мазе.

Един коридор?

[Gev]

По повод "Погребаният свят:
Цялото е излишно. Добре де, добре. Аз бих го орязала ей така:
Вгледа се в огледалото. Бе това, което искаше да бъде. (ПНК) Разкошна руса коса, идеално пригладена на челото и тила (???)– нямаше грешка (К). Стилна прическа (това вече го обсъдихме), перфектен бюст, тънък като монета (Ш) кръст, изкусителен (СКИВ - освен ако героинята не намира собствения си задник за изкусителен?) задник – тя просто си знаеше цената (???).

Spoiler

Опитах да следвам редакторските съкращения на Човешката, обаче не можах да се сетя как маркираме фрази, които просто ме озадачават до степен да не знам какво иска да каже авторът. Спрях се на "???".

Получава се нещо такова:
Вгледа се в огледалото и се усмихна. Разкошна руса коса, перфектен бюст, тънък кръст, дупе шлифовано с многобройни клякания във фитнеса, напомпани бицепси. Да, тя бе готова да рита задници.

Опа, поувлякох се...

В този откъс, между другото, аз истински жени не виждам. Във връзка с разговора ни за англоезичния алманах, това е перфектен пример за ситуация в която ми нагарча от male gaze и имам нужда да си взема почивка. На Джим Бъчър му трябваха седем книги преди да ми писне, този автор го постигна с един параграф - впечатляващо.

Spoiler

Сега ще ми кажеш, че е писан от жена и ще ме хвърлиш в тъча.

ЕДИТ: Честна дума, не мога да спра да мисля за този откъс - и ако целта на изкуството е да те накара да се замислиш, може би все пак авторът тук се е справил блестящо?

На второ прочитане, не ми харесва този "перфектен бюст". Какво точно значи "перфектен"?

Втори вариант за редакция:
Вгледа се в огледалото. Коса, бюст, кръст, задник. Всичките ѝ части си бяха на мястото.

[Кал]

Spoiler

Вторият ти вариант е ге-ни-а-лен.

Особено понеже ярко демонстрира програмното ти изречение от самото начало: „Цялото е излишно“.

А аз почнах да се смея още при първия ти вариант, понеже дори без изрично да го посочваш, ти си подменила онова, което на мен ми се наби на очи като odd man out.

Но нека не спойля повече – оставям и другите да се позабавляват.

П.П. Пак по тая линия няма да разкрия авторът жена или мъж е. Но ще дам още един откъс - от съвсем друго произведение, което ми попадна по съвсем друга линия – пак със същия литературоведски въпрос „Отгатнете пола“:

Знам, че не съм красавица, и определено не разбирам какво виждат в мен. Сигурно е задникът ми – не изглежда чак толкова лошо в пола, а тук, незнайно защо, малко жени идваха облечени в нещо, различно от панталон. Цици, така или иначе, нямам, е, не толкова, че да има значение. Няколко души са ми казвали, че имам хубави цици, сред които и едно момиче – тя определено ме хвърли в недоумение. Интересно все пак, как са ги видели?

[Nasko]

Кефи ме свежата сатирична гледна точка на Геновева, но тя не взема предвид, че целият разказ представлява една завоалирана сатира на мъжката гледна точка върху жените - несъмнените шаблони и стереотипи не са случайни, а натрапчиво повторени дават обратния ефект.

[Gev]

Наско, прав си – не съм чела разказа и съдя само по откъса, който е пуснал Кал. Предположих, че в контекста в който говори за него, тонът на разказвача е сериозен. Явно съм сбъркала (и tongue-in-cheek забелеката ми за изкуството и замислянето се оказва сериозна). От друга страна, не съм съгласна с теб за натрапчивото повторение. Твърдо вярвам в Шекспировата максима, че “brevity is the soul of wit”.

В тази връзка, поздрав с любимата ми колекция от сатира по темата.

[Кал]

Наско, колкото и да мачкам редактора у себе си , той настоява да отбележи, че този разказ щеше да е наистина ефектен, ако беше кондензиран в пет пъти по-малък обем. Такава идея просто няма как да запълни тези 30+ страници – повторенията стават неминуеми. Помисли как се чувстваш ти, когато ти обясняват едно и също нещо пет пъти подред.

Другият силно натрапчив проблем е мъжкият персонаж, който ту е такъв, ту – точно обратният. Имам наистина глождещо усещане, че авторът до последно не е могъл да реши дали пише сатира, или нещо друго. Финалът (който според Янчо – ако го разбрах правилно – „оправдава“ предишните 30+ страници) за мен само засилва объркването какво цели всъщност текстът.

Темата е бая дълга... а хич не ми се ще да се фокусирам точно на тоя текст, при толкова други и толкова по-хубави. Караме нататък.

[Кал]

С привет!

Имам идея да поосвежа подфорума „Тера Фантазия” (Дружество на българските фантасти).

Ще публикувам в него няколко подбрани текста от новия алманах. Сега започвам с:

http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=4 ... pic#p47450

Още поздрави и от днес красивата Витоша!

[Кал]

В отговор на размислите ми за визионерския манифест:

"А защо ни е нужна космическа експанзия? Какво не ни достига в рамките
на планетата, с която разполагаме? "

отзад напред:
кратък отговор: в рамките на планетата не достига простор!
пояснения: за задоволяване на нуждите, даже при критична ревизия и
отделяне на истинските потребности и глезотии, мании и прочая опашка
трансформации на комплекси за малоценност, в този простор трябва да се
отдели място за промишленост, инфраструктура... и за бунища също. Ако
искаме чиста планета - още повече съоръжения върху съоръженията.
но изнасянето на промишлеността в космоса (Луна, астероиди, Меркурий)
позволява да не пилеем земните простори; можем да постигнем
състоянието на "планета-градина" - и то без съществена загуба (в
най-най-лошия случай) на това, което наричаме "комфорт".

оттук е отговорът на "защо". Защото това е начинът да излекуваме
родния си свят от раните, нанесени му от техносферата. Също така
защото планетата ни е уязвима от космически фактори - сблъсък с
астероид, постепенното нарастване активността на Слънцето, близко
избухване на свръхнова (например Бетелгейзе, за която следя споровете
кога именно ще гръмне и НАИСТИНА ли експлозията ще е безопасна).
В същото време не можем се откажем от техносферата. Има един такъв
проблем - с фосфора. Изключително важен за живота. Фосфорните
съединения обаче се отмиват от повърхността и натрупват по океанските
дъна, откъдето вече не се връщат обратно в кръговрата. Трябва някак да
ги вадим оттам.
Но можем да я сведем до разумния минимум.
Да я извадим от уравнението като вреден фактор.
Не са за подценяване и други вътрешни фактори като този с фосфора.
Причинени от човека или не, климатичните промени са факт. Как да ги
компенсираме? Ами само чрез съоръжения, разположени ИЗВЪН атмосферата.
И, за да избегнем замърсяването й при производството и извеждане в
орбита на тези съоръжения - трябва да ги произвеждаме в космоса от
ресурсите на космоса.

(вметка по повод "външните опасности": замислял ли се е някой какво би
станало, ако не нас, а Луната я перне някой солиден астероид? нищожна
промяна в нейната орбита ще предизвика промяна в приливните
въздействия - а това значи повишен вулканизъм, земетресения и бързи
драстични промени в Общата атмосферна циркулация)

И не на последно място - "човешката природа". Затова сме развили разум
и що-годе се удържаме в него, защото сме любопитни - да видим, да
пипнем, да отидем, да разберем. Винаги някакъв % от хората са
неудържими авантюристи. И когато им липсва позитивно поле за изява,
захващат често деструктивни дейности, за да утолят екзистенциалната си
жажда. За да имаме общество от самоподдържаща се хармония, за този %
хора е нужно да има не просто отдушник, а ИНТЕЛЕКТУАЛЕН и ТВОРЧЕСКИ
простор във вид на ФИЗИЧЕСКО пространство. Тогава ще могат да "връщат"
плодовете на изявите си към онези, които предпочитат "домошарството"
(но и най-големите домошари не отказват почивка в чужбина, нали?).

инак може да се питаме също така "какво толкова не ни достигаше по
клоните, в пещерите, в юртите, в копторчетата от кал и слама?"

така че обобщено отговорът ми е:
за да има място на Земята за всички (хора, растения, животни, машини с
разум също), е нужна широка порта към космоса.
Който е твърдо земноцентричен в мислите си, може да си го представи
във вид на следната метафора: Земята е къща, космосът - просторен
двор.
Никой, който не е болен, не седи само в къщата си. Излиза да се
поразтъпче и в двора, нали?
Тази метафора дава опора на "земяцентристите" и не предизвиква
конфликт с онези, които са твърдо убедени, че Земята е "бебешката
люлка" - и не им се седи в люлката, иска им се "да видят широкия
свят".
Който наистина е ШИРОК. А Земята е мъничка. Чисто физически.

Ники, сърдечно благодаря!

Но моята (скрита ;) идея е тия въпроси да те подтикнат да напишеш цял нов материал. :D За, да речем, следващия алманах?

Разбира се, аз мога да си „прецизирам“ и допълня въпросите, ако с това ще те вдъхновя повече. (Нали не си мислиш, че си успял да задоволиш любопитството ми? :D)

Пример: Един въпрос, който долу не си засегнал, е: Какви принципно нови източници на енергия ще откриваме тепърва? (За справка: Огнян Митов, по-известен като „Уича“... когото също включвам в тази кореспонденция.) Как биха могли да променят те производствата (включая замърсяването и всички антропогенни поражения върху милата ни планетка; социалните и властовите структури; междучовешките отношения; ... ... ... абе, всичко?

Та, да – мога да те цитирам във форума ни (то и ти можеш, де – потребителят „Николай Теллалов“ все така съществува там; ако си забравил паролата си, ще ти създам нова). Но по-ценно ще ми е да продължим разговора на страниците на следващия алманах.

М?

може и да напиша, да видим как и накъде ще ми се завърти мисълта...

о, не, твоето любопитство е ненаситно! което е добре

за принципно нови източници на енергия не ми достигат познания да
гадая. Затова предпазливо се осланям на тези, които вече съществуват,
като се опитвам ако не да докажа, то поне да бъда убедителен в
твърдението си, че и наличните, след тяхното доусъвършенстване, ще са
ни достатъчни - включително за борба със замърсяването, за подтик и
база на социални промени и т.н.
(идеята ми е, че всичко налично за прогресивен скок напред е под ръка.
Липсва воля за противопоставяне на факторите, които не искат друга
промяна, освен козметична; следователно не е нужно да чакаме някакви
фантастични технологични пробиви; впрочем, тези пробиви също
съществуват - засега в насипно състояние. Събирането им в действащи
концепции - това е предизвикателство, което изисква преодоляване на
такива неща като "национална сигурност", "фирмена тайна",
"икономическа изгода" (винаги за малцина за сметка на мнозината, на
които за утеха и демотивиране биват подхвърляни трохите от трапезата).
Реално, в КЕЙ-ПАКС - книгата, която я има преведена на руски - в
"завещанието" на проут е казано кои фактори пречат и тласкат
човечеството към гибел.)

(а чисто като инженерни решения - аз съм привърженик на разумния
минимализъм. За повече надеждност, за по-малко разпиляване. И за
стратегически подход. Например, създаване на изкуствена (центробежна)
гравитация чрез въртящи се модули; усложнява конструкцията, създава
износване на ключови възли; в същото време обитаването в космоса така
или иначе изисква адаптиране на човешкия организъм към неопределено
дълго пребиваване в безтегловност без трайни вредни последици; оттук -
отказ от ротори и усилия в насока адаптиране, защото адаптирането ще
донесе повече перспективи, а корабите и станциите ще са по-лесни за
произвеждане, по-лесни за поддържане и по-сигурни. Като образец ми
служи полуанекдотичната история за създаване на писалка, която да пише
при безтегловност - решението е употреба на банален молив; в този дух
и прахозащитни устройства на Луната и Марс (който е доста назад в
приоритетите за заселване), които да са част от входно-излазните
шлюзове, могат да бъдат спестени, като направим люкове на самите
скафандри - и да скачваме тях с модулите на една база, както е на
картинката: https://infuture.ru/filemanager/rover-p ... 80x435.jpg
пак по същата "минималистична" идея не е нужно корабите да имат
спускаеми апарати за връщане на космонавтите на Земята - нека такива
апарати са прикачени към околоземните орбитални станции; или да са
само аварийни, а завръщането да се осъществява от скачване с апарати
като този - и голям срам е, че този проект вече повече от 20 години,
при все перспективността си, получава жалко финансиране -
https://en.wikipedia.org/wiki/Skylon_(spacecraft) )

знаеш ли, с удоволствие бих се включил пряко във форума, но наистина
страдам от липса на време. По-точно - повече време ми трябва за
концентриране. А ме чакат куп недовършености. Затова отбягвам
ангажиране, за да не се разсейвам и така да губя още време. Надявам
се, разбираш ме.
много ще ме улесниш, като просто цитираш мейла ми - може и изцяло
с поздрави и благодарност към участващите в обсъждането

Те така... гответе се за следващия алманах. :)))

[Кал]

Ето и обзора на чуждестранните публикации на българска фантастика през годините.

Той е страхотно допълнение към темата ни за българска литература в чужбина.

За всеки случай – в Интернет всичко тече... всичко се губи – ще го цитирам и при нас:

След разгорещено обсъждане редколегията на алманаха
реши да сподели (в аванс!) един обзорен материал, чиято инфор-
мация се е разпростряла на разни континенти. Авторът... кхм, авто-
рът се е подписал с псевдоним, което съвсем не означава, че е не-
компетентен, ами – напротив. С негово позволение ще го раз-
крием във втората част на публикацията... И тъй: право напред!


Слави ВАЛЕНТИНОВ

BG ФАНТАСТИКА БЕЗ ГРАНИЦИ

Всички знаем за трудното положение на българските фантасти. Големите издателства публикуват само западни блокбастъри, a нашите писатели се маскират (макар вече не толкова често) с англоезични псевдоними. Онези, които държат на българските си имена, са обречени да битуват в гетото на двете отрицания – „не е част от голямата литература“ и „не разпространяваме българска фантастика от неизвестни издателства“. Тук управлява желязната ръка на книжарските вериги, които отказват да предоставят щандовете си на тези книги или ако все пак го направят, на втория ден ги преместват на „вечно съхранение“ под рафта.
Като частичен изход от тая задънена улица, ДБФ „Тера Фантазия“ вижда преводите на други езици и издаването на български автори зад граница, което едновременно е сериозна проверка за художествената им стойност и създава на нашите творци (заслужена!) репутация на качествена част от световната фантастична литература. И такова признание не закъснява!
През последните години в резултат на енергичната инициатива на Калин М. Ненов беше основана Фантазийска преводаческа школа, която преведе нови и редактира стари преводи на родни фантасти. Тя действа като литературно агентство и успя да продаде десетки творби на наши автори в различни страни.
Но това се отнася предимно за англоезичните преводи. А как стои въпросът с най-близкия до нас език – руския? След гостуването на Атанас П. Славов и Янчо Чолаков на международната среща на славянските литератури в град Владимир през 2018 г. и там нещата се пораздвижиха. Издателство „Вече“ пусна в производство сборник с произведения на писатели от ДБФ, който излезе през март 2020 г. Озаглавен е „Третье пришествие“ и оформен в стила на легендарната поредица „Библиотека научной фантастики и приключений“. В ход са преговори за 500-страничен алманах-дайджест на руски език, екстракт от всички отпечатани досега алманаси, също целящ да възстанови прекъснатия мост между българската и руската фантастична общност.
По-долу представяме преводните публикации на български фантасти предимно през XXI век, като не всички са от членове на ДБФ. Предложеният обзор не претендира за 100% пълнота.

о Този роман излиза два пъти
в „Эксмо“ – през 2004 и 2005 година



Издания на руски език:

Антология Солнце на ладонях (издателство „Фантпросвет“, 2019):
● Агоп Мелконян – „Заговор“ (откъс от романа Смърт в раковината), „Память о мире“ (Спомен за света)
● Весела Люцканова – „Вторая дверь“ (Другата врата), „Посланец“ ( Пратеник)
● Велко Милоев – „Бегство“ (Бягство), „Докуда доходит взгляд“ ( Докъдето се вижда), „Ноль-семь“ (07)
● Петр Кырджилов – „Дом заходящего солнца“ (Петър Кърджилов, Домът на залязващото слънце)
● Орлин Крумов – „Солнце на ладонях“ (Слънце в шепите)
● Тодор Костадинов – „Спаситель“ (Спасител)
● Миглена Николчина – „Холод и пламя“ (Хладно и огнено)
● Димитр Пеев – „На чёрной планете“ (Димитър Пеев, На черната планета)
● Илия Джерекаров – „Поселенцы“ (Заселници)
● Петр Лёчeв – „Чтобы никто, никогда...“ (Петър Льочев, Доброволни изгнаници)
● Светослав Минков – „Малвина“ (Малвина), „Водородный господин и кислородная барышня“ (Водородният господин и кислородното момиче), „Джентельмен, приехавший из Америки“ (Човекът, който дойде от Америка)
● Любомир Пенков – „Кошкин хвост“ (Идея от котешка опашка, или как бе създаден свръхчовекът)
● Любомир Николов – „Лес“ (Гората), „Сто первый закон роботехники“ ( Сто и първият закон на роботиката)
● Агоп Мелконян – „Убийца Благой Вести“ (Убиецът на добрата вест).

Антология Электрические слезы (издателство „Фантпросвет“, 2018):
● Агоп Мелконян – „Мортилия“ (Мортилия), „Плач после боли“ (Плач след болка), Via Dolorosa (Via Dolorosa), „Беспричинно скверный день“ (Безпричинно лош ден), „Ветка спелых черешен“ (Клонче със зрели череши), „Самый красивый мужчина“ (Най-красивият мъж), „Тень в аду“ (Сянка в ада)
● Величка Настрадинова – „Белая бездна“ (Бялата бездна), „Мадемуазель Ведьма“ (Госпожица Вещицата)
● Светослав Николов – „Вергилий и вода“ (Вергилий и водата), „Поверхность Мёбиуса“ (Мьобиусова повърхност)
● Александр Карапанчев (Александър Карапанчев) – „Стапен Кройд“ ( Стапен Кройд), „В эпоху Унимо“ (В епохата на Унимо), „Пустая комната“ (Празната стая), „Братья с Левса“ (Братята от Левса), „Миссия на Землю“ (Екстрасенси за Земята)
● Иван Мариновски – „Электрические слезы“ (Електрически сълзи)
● Велко Милоев – „Все, что мы называем небом“ (Всичко, което наричаме небе)
● Николай Близнаков – „Пожалуйста, повернись ко мне спиной...“ (Обърни се с гръб към мен!)
● Илия Тенев – „Охотник за ржавыми роботами“ (Ловецът на ръждясали роботи)
● Николай Йочев – „Утро твоей печали“ (Утрото на твоята печал)
● Петр Кырджилов – „Зримая человечность“ (Зрима доброта).

Антология Третье пришествие (издателство „Вече“, 2020):
● увод от Атанас Славов – Болгарская „Терра Фантазия“ (Българската „Тера Фантазия“)
● Валентин Д. Иванов и Кирил Добрев – „Сказочник и укрепление нравов“ (Разказвачът на приказки служи на нравите)
● Атанас Славов – „Сны для космодора“ (Сънища за космодора), „Третье пришествие“ (Третото пришествие)
● Мартин Петков – „Помидоры – голубые, телята – с крыльями“ (Доматите сини, телетата с криле)
● Янчо Чолаков – „И спросил солдат: – Кто меня позвал?“ (И попита войникът: – Кой ме повика?)
● Григор Гачев – „Надлежащий уход“ (Подходящата грижа)
● Иоанн Владимир (Йоан Владимир) – „Покушение“ (Атентатът), „Демонофилия“ (Демонофилия)
● Александр Карапанчев – „На кладбище Дампера“ (Стапен Кройд), „Летим к Гиадам“ (Летим към Хиадите), „В эпоху Унимо“ (В епохата на Унимо)
● Николай Теллалов – „Наташа и дракон“ (Момичето и драконът), „Корона муравьев“ (Короната на мравките)
● заключение от Янчо Чолаков – „Краткий обзор новейшей болгарской фантастики – тенденции и развитие жанра“ (Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие на жанра).

Освен в гореспоменатите томове, работи на български писатели фантасти са се появявали и в други издания.

На Александър Карапанчев принадлежат множество публикации на руски език:
● разказът „В эпоху УНИМО“ (В епохата на Унимо) – в антологията Белая бездна, издателство Свят (София, 1990), в сп. ПиФ, № 9 за 1990 г. (Свердловск)
● разказът „Летим к Гиадам“ (Летим към Хиадите) – в сайта Белый мамонт (Новосибирск, 2018)
● разказът „Миссия на Землю“ (Екстрасенси за Земята) – в списание Вокруг света, № 5 за 1991 г. (Москва)
● рецензията „Меч, мощь и магия“ (Меч, мощ и магия, написана в съавторство с Евгений Харитонов) – в бюлетина Planet F, № 2 за 2004 г. (Москва).

Янчо Чолаков също е публикуван многократно на руски език:
● разказът „Усталость сюзерена“ (Умората Сюзерен) се появява в: сп. Реальность фантастики, бр. 8, 2004 г., в сп. Знание – сила, бр. 2–5, 2007 г., и в сп. Дружба народов, бр. 8, 2009 г.
● разказът „Как боги встретились с...“ (Как боговете се срещнаха със...) – в сп. Парадный подъезд, бр. 54, 2012 г., и в сп. Уральский следопыт, бр. 11, 2015 г.
● разказът „Пять плюс два равно чуду“ (5+2=чудо) – в сп. Уральский следопыт, бр. 11, 2015 г.
● разказът „Золотой демон“ (Златният демон) – в сп. Фанданго, бр. 26, 2015 г.
● разказът „Обезлюдевший“ (Обезлюденият) – в сп. Второй Петербург, бр. 35, 2017 г.

И Христо Пощаков е превеждан много пъти на руски:
● разказът „Купите Вечность!“ (Закупена вечност) – в сп. Юный техник, бр. 4, 2000 г.; превод Евгений Харитонов
● разказът „Кто ходит в гости по утрам...“ (Да отидем на гости) – в сп. Гном, бр. 7, 2000 г., и в сп. Юный техник, бр. 3, 2004 г.; превод Евгений Харитонов
● разказът „Так будет справедливо“ (Така е справедливо, Боткин!) – сп. Если, бр. 5, 2001 г.; превод Евгений Харитонов
● дилогия от фентъзи романите Меч, магия и челюсти (Меч, магия и челюсти; издателство „Альфа-книга“, 2005 г.) и Гаси Америку! (Завладяването на Америка; издателство „Альфа-книга“, 2009 г.); превод Андрей Белянин; втората книга е и в съавторство с А. Белянин
● разказът „Трансформация“ (Трансформация) – в сп. Фантакрим-MEGA, бр. 4, 1993 г., превод С. Дощинская
● пет разказа („Кто ходит в гости по утрам...“, „Купите вечность!“, „Шоу должно продолжаться“, „Смерть, которая успокаивает“ и „Так будет справедливо, Боткин!“; съответно: (Да отидем на гости, Закупена вечност, Шоуто трябва да продължава, Успокоителна смърт и Така е справедливо, Боткин!) – в сборникa Казачьи сказки (издателство „Армада“, 2006), преведени от Евгений Харитонов. В същия сборник е включен и разказът „Без имени“ (Без име), преведен от Елеонора Мезенцева.



о През 2013 година списанието е отличено с наградата „Еврокон“

Любомир Николов също има няколко публикации на руски:
● разказът „Лес“ (Гората) – в сп. Если, бр. 1, 2002 г.; превод Евгений Харитонов
● романите Десятый праведник (Десетият праведник) и Червь на осеннем ветру (Червей под есенен вятър) – в издателство „Эксмо“, 2004 г.; преводите на двата романа са дело на колектива Елеонора Мезенцева и Евгений Харитонов. „Червей...“ има и по-ранно издание на руски от 1989 г., чийто превод е на Сергей Бару.

Гоголь-фэнтези (Херсон, 2013 г.) е петият сборник с наградени творби от ежегодния украински конкурс за фентъзи разкази. В него е включен разказът „Помидоры – голубые, телята – с крыльями“ (Доматите сини, телетата с криле) от Мартин Петков, а предговорът е дело на Атанас П. Славов. В сборника присъства и неговият публицистичен материал „Новая роль фантастики в начале третьего тысячелетия“ (Новата роля на фантастиката в началото на третото хилядолетие).

Фанданго е тримесечно списание на кримските фантасти. Редактирано и издавано е от големите приятели на България Валерий Гаевски и Юлияна Орлова. През 2015 г. тук бяха публикувани статията на Атанас П. Славов „Всходы будущего“ (Изгревът на следващото), разказът на Величка Настрадинова „Мадемуазель Ведьма“ (Госпожица Вещицата) и споменатият по-горе разказ на Янчо Чолаков „Золотой демон“ (Златният демон). От друга страна, кориците на броеве 29, 30, 31, 32, 33 и 34 на „Фанданго“ представят картини на Атанас П. Славов. Последният от тези броеве съдържа есето на Славов „Герои Ефремова и сиюминутность выживания“ (Проблемът с героите на Ефремов).

о Продължението следва!

[Кал]

Втора част на горния обзор:

Слави ВАЛЕНТИНОВ

BG ФАНТАСТИКА БЕЗ ГРАНИЦИ [2]

Издания на немски език:

Sternmetall: Neue Phantastik aus Bulgarien (Vеrlag Torsten Low, 2018)
Съставители са Ерик Симон и Юрий Илков. Антологията съдържа:
● Georgi Malinov – Magie für Rayed (Георги Малинов, Магия за Райед)
● Svetla Damjanowska – Die Lampe (Светла Дамяновска, Светлината)
● Velko Miloew – Paris Paris Kairo (Велко Милоев, Париж, Париж, Кайро)
● Elena Pawlowa – Elfenlied (Елена Павлова, Елфическа песен)
● Val Todorov – Jenes Etwas das mit den Vögeln davonflog: ih habe gesehen, wusste aber nicht, was es ist (Вал Тодоров, Онова нещо, отлетяло с птиците)
● Maria Spirova – Halbmyth ische, urale Dinge (Мария Спирова, Полумитични, вехти неща)
● Andon Staikow – Jeder einzelne Umgläubige (Андон Стайков, Всеки един неверник)
● Nikolai Todorow – Und nur die Erinnerung wird bleiben (Николай Тодоров, И щеше да остане само споменът)
● Iwailo P. Iwanow – Die Sängerin, der Schmied und der Märchenerzähler (Ивайло П. Иванов, Певецът, ковачът и разказвачът на приказки).



Phantastisch! (Atlantis Verlag, Щолберг) е тримесечно списание, което излиза в Германия от 2001 г. В броя му за април 2019 г. бе публикуван разказът Kielwasser от Walentin D. Iwanow (Стъпки в небето от Валентин Д. Иванов). Преводът е дело на Ерик Симон.

Изданията на испански език са доминирани от Христо Пощаков:

● роман, фентъзи, Industria, luz y magia (Меч, мощ и магия; издателство Bibliopolis, 2006 г.)
● роман, хумористична научна фантастика, La invasión de los Grujilos (Нашествието на грухилите; издателство Neverland Ediciones, 2010 г.)
● сборник разкази La transformacion (Трансформацията); издателство Neverland Ediciones, 2006 г.)
● Тук можем да споменем още романа на Николай Светлев La Gran Gloria Del Mal (Всичкият блясък на Злото; издателство „Светра“, България, 1993 г.) и стихотворението в проза на Александър Карапанчев Libelulas y planetas (Водни кончета и планети; списание Fanternet Еurocon – Barcelona, ДБФ „Тера Фантазия“, 2016 г.).

Издания на английски език
в „класически“ хартиени списания и антологии:

● Agop Melkonian – Just the Two (Агоп Мелконян, Само двама) – в сп. Words Without Borders, броя от май 2015 г.
● Aleksandar Karapanchev – The Empty Room (Александър Карапанчев, Празната стая) – в антологията Electric Sheep, издателство Skrev Press (Великобритания, 2004 г.)
● Elena Pavlova – Love in the Time of Con Crud (Елена Павлова, Да ни намеря и да ни спася) – в сп. Future Science Fiction Digest, бр. 3, 2019 г.
● Genoveva Detelinova – The Dragon and the Orange Juice (Геновева Детелинова, Драконът и портокаловият сок) – в сп. Aliterate, брой пролет, 2017 г.
● Ivan Popov – The Keresztury TVirs (Иван Попов, История на телевизионните вируси) – в сп. Sci Phi Journal, бр. 5 от 2015 г., и в антологията Up and Coming: Stories by the 2016 Campbell-Eligible Authors
● Kalin M. Nenov – The Film-thin Bound (Калин М. Ненов, Тънката граница) – в списание Pulp Spirit, бр. 19 от 2013 г.
● Khristo Poshtakov – The Swamp (Христо Пощаков, Блатото) – в антологията Over the Brink: Tales of Environmental Disaster (издателство Third Flatiron Publishing, 2012) от поредицата Third Flatiron Anthologies Vol. 1. Превод Калин М. Ненов, редактор Джулиана Рю
● Khristo Poshtakov – The Most Terrible Beast (Христо Пощаков, Най-страшният звяр) – в антологията Essence of Humour: Stories to Make You Smile (издателство Alfie Dog Fiction)
● Lyubomir P. Nikolov – Three Tales of a Very Windy Town (Любомир П. Николов, Три истории за град с много вятър) – в антологията Unstuck #2. Превод Калин М. Ненов, редактор Мат Уилямсън
● Valentin D. Ivanov – разказът-писмо Dear Zora (Валентин Д. Иванов, Скъпа Зора) – в антологията Letters to Tiptree (издателство Twelfth Planet Press, август 2015), редактори Александра Пиърс и Алиса Красностайн; антологията е лауреат на наградите Локус и Ауреалис и беше номинирана за наградата на BSFA
● Valentin D. Ivanov – Job Interview (Валентин Д. Иванов, Интервю за работа) – в Around the World in More than 80 SF Stories (2016), редактор Майкъл К. Иволейт
● Yancho Cholakov – Asked the Soldier ‘Who Called me?’ (Янчо Чолаков, И попита войникът: – Кой ме повика?) – в брой 3 от 2013 г. на Nameless Digest – списание за хорър, страховита и езотерична литература. Превод Калин М. Ненов. Благодарение на тази публикация разказът бе включен в номинационния списък на наградата Кембъл за дебют, където никога до момента не беше се появявало име от Източна Европа.

Публикации на английски език в електронни издания и сайтове:

● Е-списание Muse Apprentice Guild (САЩ), бр. 8, 2004 г. – разказът The Empty Room (Празната стая) от Александър Карапанчев
● Е-списание Oceans of the Mind, брой 18, 2005 г.: East European Writers – разказите Beating the Air (Вятър работа) от Велко Милоев, Father (Татко) от Ивайло Г. Иванов, Ten Thousand Dollars More (Десет хиляди долара повече) от Христо Пощаков и новелата The Assassination (Атентатът) от Йоан Владимир
● Е-списание Phantasm (Копенхаген, Дания), бр. 4, 2006 г. – разказът The Last Story (Последният разказ) от Александър Карапанчев, Matrix: Resolutions (Матрицата 4: Резолюции) от Атанас П. Славов и The Glow of the River (Сиянието на реката) от Атанас П. Славов и Георги Арнаудов
● Е-списание Alfie Dog – разказите The Most Terrible Beast (Най-страшният звяр) и Causality (Инвазия) от Христо Пощаков и Father (Татко) от Ивайло Г. Иванов
● Е-списание Tor (2015) – разказът The Language of Knives (Езикът на ножовете) от Хараламби Марков; през следващата година списанието публикува и десет негови ревюта на книги
● Е-списание Strange Horizons – публицистичната статия A Statistical Study of Locus Online‘s ’Notable Books’ (Статистическо изследване на рубриката ’Забележителни книги' в Локус Онлайн; 6 юли 2009 г.) от Валентин Д. Иванов
● Е-антология Diamonds in the Sky (2009) с образователна „астрономическа“ фантастика, редактирана от Майкъл Брадъртън – разказът How I Saved the World (Как спасих света) от Валентин Д. Иванов
● Е-списание Internova, англоезична притурка на немското списание за фантастика Nova, публикува през 2008 г. разказа Job Interview (Интервю за работа) от Валентин Д. Иванов
● Англоезичният сайт за българска култура Public Republic пусна през 2012 г. разказа Crossroads (Военен астроном) от Валентин Д. Иванов
● Англоезичен сайт за европейска научна фантастика Europa SF – около дузина ревюта и есета от Валентин Д. Иванов, посветени най-вече на произведения от български и европейски автори
● Сайт за ревюта на къси фантастични форми SFF-Portal – четири обзорни статии от Валентин Д. Иванов, поместени през периода 2010–2011 г., които представят предимно нашата фантастика



● Е-списание Marginal Boundaries, бр. 1/2010 г. – The Glow of the River (Сиянието на реката) от Атанас П. Славов и Георги Арнаудов.

Особено място заемат и публикациите на наши автори в българоезични издания в чужбина, защото те поддържат родната езикова традиция сред отдалечени общности.
В чикагския вестник България нееднократно са се появявали материали от български фантасти. От Янчо Чолаков бяха публикувани миниатюрите: 49 фрагмента (2015), Когато силуетите не свирят на тромпет (2016), Изцеления (2016), Той (2017), 49 изречения (2018), 65 заглавия (2018), Захвърлени изречения (2019), Книга на живите (2019), Улица (2019) и Прояснение (откъси от повест, 2020). В бр. 11 за 2019 г. излезе притчата Как инженер Ганев направи България велика от Валентин Д. Иванов. Във вестника са се появявали и творби – наистина, не фантастични – и от други български автори, сред които Кънчо Кожухаров и Андрея Илиев.
Нашето фантастично изобразително изкуство също намира своя аудитория по света. Освен във Фанданго, произведения на родни художници са излизали и в сп. Clarkesworld. Кориците му винаги представляват цялостни картини от ярки фантасти, две от които на талантливия ни творец Георги Марков (представен в алманаха ФантАstika/2014–15). *
____________________________

* Вчера обещахме да разкрием кой стои зад псевдонима Слави Валентинов. И така: той е колективен псевдоним и с него в случая са се подписали добре известните автори Атанас П. СЛАВОВ и Валентин Д. ИВАНОВ. Тези имена говорят предостатъчно за компетентността на техните притежатели. – Б. ред.

[радина666]

Ларп културата: между и отвъд

Ангелина ИЛИЕВА

Ларп културата: между и отвъд

● София: Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН, 2018, 372 с. ISBN 978-954-8458-52-8

КНИГАТА Е монографично изследване на ролевите игри на живото действие (или ларп игрите), форма на игра, изигравана на живо, във физическото пространство, и при непосредствено, активно взаимодействие между играчите. Изследването е разгърнато в две посоки, разработени в двете му части: в първата част фокусът е играта в културата, а във втората – играта като култура.

В ПЪРВАТА ЧАСТ ролевите игри са поставени в обхвата на антропологията и изследвани през класическата за културната антропология сравнителна перспектива. От теоретично-философска гледна точка са изведени и аргументирани шест функции на ролевите игри на живото действие. Проследени са развитието и разновидностите на жанровата ларп игра, така както е възприемана и осъществявана на различни регионални игрови сцени – в Северна Америка, Великобритания, Франция, Германия, Скандинавските страни. Изследвани са принципите на авангардния нордически ларп като специфична дизайнерска идеология. Представени са основните черти на различните източноевропейски ларп сцени, с акцент върху своеобразната руска ларп култура.

ВЪВ ВТОРАТА ЧАСТ е предложен разгърнат анализ на една локална игрова култура, българската, през конституиращите я аспекти на формата (играта), процесите (играенето) и активните субекти (играчите). Най-напред е анализирана играта като съвместно създавана реалност, съставена от различни пластове и равнища: на предметно-материалната среда и езика за нея, на индивидуалното възприемане и изпълнение на ролята, на социалните структури и взаимоотношения. Следващото ниво на анализа засяга играенето като комуникативен процес: играта със смисъла, културните „езици“ на взаимодействието и субективните интерпретации на участниците за случващото се в играта, изразявани чрез разкази. Накрая е представено социалното структуриране на българската ларп сцена като общност от кланове и е анализиран уникалният социален свят на ларп играчите.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕТО са изведени някои значими социо-културни тенденции на съвременния свят, отразени в културата на ролевите игри: склонността на съвременните хора за „игра“ с реалността, за създаване и обитаване на алтернативни светове; все по-засилената потребност от активно ангажиране със света и от пълноценното му преживяване, все по-голямото значение на прекия личен опит; особеното отношение към художествените съдържания и към изкуството изобщо, всекидневната нужда от художествена експресия. *



* Авторката на тази книга е добре известна и под псевдонима си Йоан Владимир. – Б. ред.

Ради

[frog]

Здравейте, другарчета!

Юбилейният десети алманах „ФантAstika“ вече излезе на електрони и хартия:
https://choveshkata.net/blog/?p=8308

Хартиеният долу-горе свърши . Молим който не си е обслужил предварителната поръчка, да се заеме веднага (пратила съм писмо – бел. хрстн), за да си разлиства алманаха на спокойствие и да си открива находки*.
Ако още някой търси бройка, кажете, за да видим дали ще се намери - 25 лв. е. Ако няма, предварителни поръчки за допечатка приемаме само с предплащане и актуален телефонен номер – пишете ни. И събирайте сигурни поръчки + средства и от приятели, за да попълним тиража по-лесно. С първия много се измъчихме.

Добрата новина (напомняме) е, че имаме електронни алманаси: https://choveshkata.net/blog/?p=7160

* Примерно нямам представа защо Eddie the Head се мъдри вътре – чуденка на хрстн.

Можем да осигурим и от предишните хартиени алманаси: 2007, 2008, 2014-15, 2016, 2017. Само да разполагате с време за четене ^_^

Да изтъкна, че тукашният червен цвят важи и за хората от ЧоБи - Cliff, Ради, Ели Павлова.

Spoiler

Другите сигурно цяло лято ще се точат...

[радина666]

Форумът Иван Ефремов

■ Из книжовното море, което плиска вълни в новия алманах "]
„ПОДЗЕМНИ ОБЛАЦИ“ от Мàри Паскалев

Излезе третата книга от поредицата на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ –
СЪЗВЕЗДИЕ BG. Даваме думата на водещия редактор:

В ръцете си държите втората книга от Сошанския цикъл на Мàри. В първата хроника историите на сошанци и смисълът на живота им са представени от гледната точка на Гаврил Ангелов, архангел вестител и съдник. А в новото произведение се описват Събитията в Северозапада отпреди година и три месеца. Как да наречем този роман, в който добре известни достоверни факти са примесени с художествена измислица? Повлияни от уводното стихотворение, което лирично и ретрокласически обобщава сюжета, ние в редакцията го наричаме „Арна в Инферналния свят“. Но това е само наше обозначение и сполучливо хрумване на Преслава от отдела за испаноезична литература, а не същинското заглавие. Заглавието – обикновено първите думи, с които започва един ръкопис – е „Подземни облаци“. Само че какво е самият роман? Романът е „Делириум“. Това става ясно за внимателния читател от песента, която водачът в парижките подземия Али Луристани пее на един пластичен хирург и група младежи, пушещи хашиш, а именно: „Делириум бе последната страна, която тя съгледа ясно!“.

Повествованието следва приключенията на Арна Превалска, дъщерята на известния анархист Ясен Превалски – Ястреба, която е нападната вкъщи през кухненския прозорец, избягва през гори и планини и противно на всички очаквания, достига укрепената порта жива. По пътя ѝ се случват различни ужасяващи премеждия. Тя безстрашно спасява малкия Мони и на свой ред е спасена от други смелчаги. Понякога случайността ѝ помага, но тя се справя най-вече с неподозираната сила на характера си и неочаквано добрите си умения в източните бойни изкуства.

о Корица: Атанас П. Славов



Малцината оцелели след атаките на неживите в Сошана намират укрепено място и повеждат разговори за живолешите – какво са те и какво може да помогне срещу тях, което за съжаление е много малко. Една теория е, че глянгурите, както ги наричат в Северозапада, са продукт на необузданата жажда за продукти за консумация, които за нещастие съдържат pulvis lunae или лунен прах, съставка, която прави пластмасите и силикона гъвкави, но уврежда участъци в мозъка, отговорни за някои невъзстановими видове дълговременна памет. Този прах, предполагаме, е някаква метафизическа метафора на автора, че светът е краен, несигурен, илюзорен, че е създаден от прах и в прах ще се превърне. Друг събеседник смята, че деформацията на хората и преобразяването им в живолеши се дължи на масивните количества радиация, причинена от чернобилската катастрофа и радиоактивното наследство на комунистическото минало като цяло. Или може би такава е човешката природа и човекът винаги е бил просто едно изчадие под тънкото лустро на цивилизацията? Междувременно неживите потайно достигат лагера на оцелелите и изненадващо атакуват.

След драматичната битка се установява дежурство, като половината защитници спят, а другите стоят на стража. За да не заспят, те започват да си разказват истории, които естествено гравитират около темата за метаморфозите.

(Мненията на читателите за ролята на разказите, включени в основното повествование, остро се разделят. Ето два примера на читателски реакции от разширеното издание с анотации на романа в еКниги:

**** Отлична история за зомбита, подплатена с разсейващи разказчета на Флора Автоматката

Много яка зомбарска история, увлича те в действието и не те пуска докрай. Всичко си има – и мозъци, и съспенс, и героика. Зомбитата са различни от всичко, което сте чели досега – носят феерични костюми и си имат ценностна система! Само нещо не разбирам нуждата от вмъкнатите разкази. Те са просто за развлечение и са включени сигурно само за да докарат размера на книгата до роман. Защото иначе едва щеше да се получи една новела – някакво недохранено литературно седмаче. Направо можете да ги прескочите, само и само да разберете по-бързо какви супер армагедони стават накрая.

**** Ръкопис, намерен в Стара Огоста на Viscount deVagabond

Каквото и да пишат тук невежите коментатори, тази книга си остава един прекрасен пикарескен роман, като тези на Потоцки (става дума за „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ от Ян Потоцки – б. ред.) и Сервантес. Трудно е да се разбере напълно главната повествователна нишка в тази книга, какво точно се случва в Сошана и света, без проследяването на събитията в разказите. Те са нанизани като матрьошки, проядени от термити, където герои потайно се промъкват от една история в друга, а времето е гъвкаво и неопределено. Действието в някои разкази се развива преди главната история, в други – по време, а в трети – след нея. Аз лично повече харесвам тези разкази, които ни пренасят в далечни страни, а по-малко ценя обрамчващия трилър с глянгурите. Какво толкова умение е необходимо да опишеш едни реални, общоизвестни български събития и трагедии, пък дори като попреувеличиш и преиначиш леко някои факти? За Събитията е писано достатъчно, макар много канибалски случки да са прикрити и недоизяснени. Така, разбира се, стана и със сходни схватки между граждани и мутри в предишни години, като Битката за Морската градина във Варна и още по-рано битките в Катуница, Троян и Криводол.

Българска реалност е, че когато заговорят двама, ще се чуят две противоречиви мнения. Нека това не ви смущава, читателите на разширеното издание също така критикуват ползата от излагането на теорията за властта на Хобс и противопоставените ѝ анархистични принципи на утопичната Петра. Те често питат какво в повествованието е сън, а понякога какво ли всъщност не е. Преценете за себе си дали желаете да четете разказите.)

След едно низко предателство шансовете на оцелелите са сведени до минимум. В тези драматични и агонизиращи последни моменти истинската същност, силата или слабостта на характера на всеки от героите се разголват като рана пред очите ни до неочаквания и спиращ дъха финал на тази поразителна история. Във фабулата настъпват изумителни и неочаквани обрати и се правят обобщения с космическа валидност, но редакторът няма да ги описва, особено докато не го назначат на пълен щат и не получи справедливо възнаграждение за труда си. Само ще провокира съобразителните читатели да си обяснят какво точно свързва Арна, Илона и Серурие. Той има своя теория, но няма да я издаде. За толкова пари – толкова сирене, както се казва по нашия край. В края на краищата той е единственият жив литературен редактор в град Сошана и дори в целия Северозапад.

о Написа: Вихрен МAНОВ

охохохохохохохохохохохохохохохохохохохо

В а Ж н О! Тoзи роман на Мàри Паскалев може да се купи от Атанас П. Славов ([email protected]) или от книжарница „Български книжици“. – Б. ред.

Ради

[Кал]

Отзив от Drake (който НЕ е нашият Вик ) в Shadowdance

Понеже днес ми е чоглаво, ще маркирам само най-неориентирания пасаж:

Останах с впечатление за леко хаотичен подбор и липса на ясна визия какво трябва да съдържа изданието. Наясно съм, че съставянето на такъв сборник е нелеко начинание, но има нужда от повече редакция и по-строг подбор, за да може да разгърне потенциала си и да представлява интерес за широката публика.

Наистина?

Не съм съгласен и с някои други виждания на автора... но важното е, че има виждания. И забелязване.