[spoiler]/последен офф за Старкрафт 2
http://www.gdcvault.com/play/1014488/Th ... -STARCRAFT
Лекция прецентация за неща от кухнята на главния дизайнер. Няма нищо случайно - много (всички) от нещата от които се оплаквате са обмислени от Близард и приведени в настоящия си вид напълно умишлено и с цели които са постигнати. Забелязвам из нета мнозина геймъри които не са чак толкова навътре в нещата са останали някак подлъгани и разочаровани че са очаквали нещо (което никога не е било обещавано) а то не се е сбъднало. Казано накратко - тази игра е спорт предназначен за гледане. Покрай гледането и играта има допълнително съдържание под формата на история, графика, музика, мисии, разни точки но всичко това са просто допълнения към спорта и са замислени и реализирани с единствената цел да подкрепят основния акцент. Нещо повече - аз ще защитя Близард - това сигурно първата игра от такъв мащаб която е абсолютно безплатна в кампанията си без пиратстване. Достатъчно е някой притежаващ играта да активира само веднъж Батъл.нет акаунта си на кой да е компютър инсталирал играта и човека получава достъп като гост за игра на кампанията колкото му душа сака без да плати един лев. А системата че в играта се влиза чрез батъл нет акаунт доказа че пиратството може да се пребори.
Българските разпространители е лесно да ги оплюваме но реално нищо не зависи от тях - в страна в която всичко се пиратства няма добри продажби на софтуер и дистрибуторите не бръснат за слива бг търговците. Говоря го това като човек работил в бизнеса с продажби на софтуер (Майкрософт но положението е същото като с игрите).
С Вещера 2 много че поляците не са доставяли до българия - НИКОЙ не доставя до България игри. Всичко минава през посредници. За 5 бройки (реална бройка) никой голям разпространител няма тръгне да внася.
/Окончателен край на офа[/spoiler]
Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ...
-
- Posts: 64
- Joined: Sun Jul 04, 2010 3:08 am
- Has thanked: 7 times
- Been thanked: 33 times
- Contact:
Re: Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ...
[spoiler]
Разбира се, а мога ли да въпросна дали се дразниш от офтопика или от самата тема?[/spoiler]
По темата:
Мога да дам пример с Бриджит Джоунс. Една напълно нормална и чудесно описана жена. Страшно ми харесва като героиня. Защо мисля така? Ами образът има и положителни и отрицателни черти. Далеч е от перфекната героиня, не е нито най-красива, нито най-умна или добра. И има напълно естествени женски и човешки проблеми - с родителите, с липсата на партньор в живота, с дупката, в професионалното й развитие, с космите, килограмите, цигарите и алкохола... В сюжета на книгата не и се случват чудеса, а простички житейски обрати, които се случват на всички ни. И все пак има интересна и много приятна история. С цялата си обикновеност и простота Бриджит все пак ме разсмива и натъжава, изненадва ме с реакциите си, но също така ги намирам за логични, в контекста на характера й. Доста се дразня, когато авторите създават уж естествен женски образ, но му вкарват нелогични за жена реакции, емоции. Честно казано за мен достоверността е най-важна, за да харесам един женски образ - бил той положителен или отрицателен.
Ако говорим за филма - ами относително добра екранизация е, макар да ми липсваха някои моменти. Харесах Рене Зелуегър в ролята. Смятам, че я изигра перфектно. И шапка й свалям за еквилибристиките с качването и свалянето на тегло покрай двата филма, едно е да го направи Марлон Брандо, съвсем друго - красива и млада екстриса.
Радо wrote:/офтопик/Ще мога ли да помоля да няма повече коментари за Старкрафт и издателската политика на големите фирми.
Разбира се, а мога ли да въпросна дали се дразниш от офтопика или от самата тема?[/spoiler]
По темата:
Мога да дам пример с Бриджит Джоунс. Една напълно нормална и чудесно описана жена. Страшно ми харесва като героиня. Защо мисля така? Ами образът има и положителни и отрицателни черти. Далеч е от перфекната героиня, не е нито най-красива, нито най-умна или добра. И има напълно естествени женски и човешки проблеми - с родителите, с липсата на партньор в живота, с дупката, в професионалното й развитие, с космите, килограмите, цигарите и алкохола... В сюжета на книгата не и се случват чудеса, а простички житейски обрати, които се случват на всички ни. И все пак има интересна и много приятна история. С цялата си обикновеност и простота Бриджит все пак ме разсмива и натъжава, изненадва ме с реакциите си, но също така ги намирам за логични, в контекста на характера й. Доста се дразня, когато авторите създават уж естествен женски образ, но му вкарват нелогични за жена реакции, емоции. Честно казано за мен достоверността е най-важна, за да харесам един женски образ - бил той положителен или отрицателен.
Ако говорим за филма - ами относително добра екранизация е, макар да ми липсваха някои моменти. Харесах Рене Зелуегър в ролята. Смятам, че я изигра перфектно. И шапка й свалям за еквилибристиките с качването и свалянето на тегло покрай двата филма, едно е да го направи Марлон Брандо, съвсем друго - красива и млада екстриса.
Re: Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ...
[spoiler]/от самата тема - защото това сме го бистрили по специализирани форуми на теми с по десетина хиляди поста. И регулярно по форумите изниква някой който е просто недоволен геймър играещ за забавление и не се е интересувал от подробности. Аз също съм недоволен от сюжета и някои решения които са взети но като съпоставя всички факти се вижда че тези неща не са допуснати поради претупване или некадърност а обратно - търсени са.[/spoiler]
По темата - нещо което щях да разправям (но отсега правя уговорката че за филми от всякъкъв вид се чуствам неподготвен да говоря - много рядко гледам филми и бързо ги забравям)
За мен лично , убедителен образ в игра е така реализиран образ който да ме накара да повярвам че съществува (на вътрешно емоционално ниво това - естествено че всеки играч осъзнава че играе игра). За бъде образ убедителен според мен не е достатъчно да е представен само с графика - ако прости виждам персонаж нарисуван качествено , но без реплики, особености и поведение за мен това си остава един празен манекен. Някои това го постигат, други не го постигат трети не се и опитват.
Пример който си припомних - Аликс Ванс от Халф Лайф 2.
Насред поредната мисия трябваше да премина през населена със гадини изоставена фабрика а вярната Аликс ме прикриваше със снайпера от едно високо място. Известно време се движех по тунели и когато най-сетне излязох на светло на едно клаустрофобично дворче, с удоволствие забелелязах синия лазер маркиращ безпогрепните изстрели, с които партньорката ми разчисти пътя. "А ето те и теб" провикна се от високото купчината графика и програмен код, персонажът госпожица Ванс, както си беше по сценарий . В отговор спонтанно играчът Радо вдигна фенерчето и почна да мига за да и покаже че е добре. После се почуствах леко глуповато, но факта си остава - игра която да забравиш че е игра. Игра в която персонажа срещу теб е толкова убедителен че почваш да разчиташ на него, да се радваш като стане нещо хубаво и да стискаш зъби от яд когато нещо я заплашва. Да се улавяш че отговаряш на компютъра с глас на поредната реплика на героинята.
По темата - нещо което щях да разправям (но отсега правя уговорката че за филми от всякъкъв вид се чуствам неподготвен да говоря - много рядко гледам филми и бързо ги забравям)
За мен лично , убедителен образ в игра е така реализиран образ който да ме накара да повярвам че съществува (на вътрешно емоционално ниво това - естествено че всеки играч осъзнава че играе игра). За бъде образ убедителен според мен не е достатъчно да е представен само с графика - ако прости виждам персонаж нарисуван качествено , но без реплики, особености и поведение за мен това си остава един празен манекен. Някои това го постигат, други не го постигат трети не се и опитват.
Пример който си припомних - Аликс Ванс от Халф Лайф 2.
Насред поредната мисия трябваше да премина през населена със гадини изоставена фабрика а вярната Аликс ме прикриваше със снайпера от едно високо място. Известно време се движех по тунели и когато най-сетне излязох на светло на едно клаустрофобично дворче, с удоволствие забелелязах синия лазер маркиращ безпогрепните изстрели, с които партньорката ми разчисти пътя. "А ето те и теб" провикна се от високото купчината графика и програмен код, персонажът госпожица Ванс, както си беше по сценарий . В отговор спонтанно играчът Радо вдигна фенерчето и почна да мига за да и покаже че е добре. После се почуствах леко глуповато, но факта си остава - игра която да забравиш че е игра. Игра в която персонажа срещу теб е толкова убедителен че почваш да разчиташ на него, да се радваш като стане нещо хубаво и да стискаш зъби от яд когато нещо я заплашва. Да се улавяш че отговаряш на компютъра с глас на поредната реплика на героинята.
-
- Posts: 64
- Joined: Sun Jul 04, 2010 3:08 am
- Has thanked: 7 times
- Been thanked: 33 times
- Contact:
Re: Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ...
[spoiler]Е, съжалявам, но не приемам доводите ти за темата за игрите, фирмите и т.н. Това, че някой някога някъде го е обсъждал, по никакъв начин не значи, че аз не мога и не трябва да го обсъждам тук. Сигурна съм, че и всички героини, които споменаваме също са били все някъде обсъждани надълго и нашироко. Та ако има с кого смятам да си продълба раговора. Но естествено в друга тема. Ако на теб не ти харесва, никой не те кара да се включваш в дискутирането точно по този въпрос...[/spoiler]
Съгласна съм с мнението ти за убедителността на персонажите в игрите. Като се замисля, цялата идея на повечето игри е да могат да успеят да те пренесат някъде и да забравиш, че само играеш.
И аз съм имала такъв "идиотски" случай в игра. В Neverwinter Nights имаше едно NPC, забравила съм му вече името. Някакъв шпионин беше, мургав симпатяга. Та той ти даваше куестовете, след падането на Арибет. Но можеше да си говориш с него, да ти разказва за себе си и евентулално да станете по-близки. И то уж игра, но някак ми беше криво да не следвам точно пътя, по който да се сближим. Почнах често да ходя да си говорим, да подбирам "правилните" реплики, дори да са ми в разрез с характера. И в един момент се усещам, че "свалям" NPC. Шашава история. Но има такива случаи и са едни от най-приятните за мен моменти в една игра. Най-малкото ги запомняш за дълго...
Но пък в игрите помага много и цялостната атмосфера, музиката... Има медии, в които си по-ограничен от изразни средства.
Съгласна съм с мнението ти за убедителността на персонажите в игрите. Като се замисля, цялата идея на повечето игри е да могат да успеят да те пренесат някъде и да забравиш, че само играеш.
И аз съм имала такъв "идиотски" случай в игра. В Neverwinter Nights имаше едно NPC, забравила съм му вече името. Някакъв шпионин беше, мургав симпатяга. Та той ти даваше куестовете, след падането на Арибет. Но можеше да си говориш с него, да ти разказва за себе си и евентулално да станете по-близки. И то уж игра, но някак ми беше криво да не следвам точно пътя, по който да се сближим. Почнах често да ходя да си говорим, да подбирам "правилните" реплики, дори да са ми в разрез с характера. И в един момент се усещам, че "свалям" NPC. Шашава история. Но има такива случаи и са едни от най-приятните за мен моменти в една игра. Най-малкото ги запомняш за дълго...
Но пък в игрите помага много и цялостната атмосфера, музиката... Има медии, в които си по-ограничен от изразни средства.
Re: Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ...
[spoiler]/Не ме разбра - нямам довод че нещо щом е обсъждано на друго място , не би трябвало да се обсъжда тук. Исках да кажа че издателската политика и техническите решения на Близард нямат нищо общо с тема кръстена Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ....
Иначе ми е все тая - а тематиката е толкова интересна а който отговаря за форума няма нищо против - нека се обсъжда.[/spoiler]
И да си продължа - прави ми впечатление че в повечето случаи са ми убедителни неигрови персонажи или второстепенни героини от литературата, пред главни героини. Не знам защо се получава така поне при мен е факт.
Пoнеже четох някъде нагоре че Lanchadan че не можел да играе с женски персонажи - аз нямам никакви проблеми да играя женски персонаж. С уговорката че като играя каквато и да е игра с вече изграден персонаж никога не се вживявам. Вживяването като цяло ми се получава ако персонажа който управлявам е безличен поначало, без изграден и показан характер и без минало за да може да го оформяш като глина според това какво правиш играта. Като си управлявам паладинката Монца или разбойника Родриго на Neverwinter Nights никога не се вживявам че аз съм, а просто следя историята им както без проблеми както никога не ми е хрумвало че съм Коруин принца на Амбър докато четях Амбър въпреки че повествованието се води от първо лице. Прави ми впечатление и с други хора играещи онлайн игри - почти всеки казва - Магьосничката ми, воина ми, шамана ми - вместо да говори в първо лице.
b.t.w. За шпионина от NWN се сещам ама забравих как се казва Мен Арибет повече ме впечатляваше там - не ми се нравеше мисълта да я нападам.
Иначе ми е все тая - а тематиката е толкова интересна а който отговаря за форума няма нищо против - нека се обсъжда.[/spoiler]
И да си продължа - прави ми впечатление че в повечето случаи са ми убедителни неигрови персонажи или второстепенни героини от литературата, пред главни героини. Не знам защо се получава така поне при мен е факт.
Пoнеже четох някъде нагоре че Lanchadan че не можел да играе с женски персонажи - аз нямам никакви проблеми да играя женски персонаж. С уговорката че като играя каквато и да е игра с вече изграден персонаж никога не се вживявам. Вживяването като цяло ми се получава ако персонажа който управлявам е безличен поначало, без изграден и показан характер и без минало за да може да го оформяш като глина според това какво правиш играта. Като си управлявам паладинката Монца или разбойника Родриго на Neverwinter Nights никога не се вживявам че аз съм, а просто следя историята им както без проблеми както никога не ми е хрумвало че съм Коруин принца на Амбър докато четях Амбър въпреки че повествованието се води от първо лице. Прави ми впечатление и с други хора играещи онлайн игри - почти всеки казва - Магьосничката ми, воина ми, шамана ми - вместо да говори в първо лице.
b.t.w. За шпионина от NWN се сещам ама забравих как се казва Мен Арибет повече ме впечатляваше там - не ми се нравеше мисълта да я нападам.
-
- Posts: 64
- Joined: Sun Jul 04, 2010 3:08 am
- Has thanked: 7 times
- Been thanked: 33 times
- Contact:
Re: Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ...
Тру, тру...
Определено подкрепям, че Арибет е може би най-добре развитият, интересен и многопластов герой в играта. Но пък мен винаги са ме впечатлявали падналите паладини (ангели, божии служители, корумпирани политици...). Шпионина - той беше за да разкажа забавна случка.
И аз се забелязвам, че напоследък харесвам все повече второстепенните герои, антагонистите. Не знам защо, може би защото в един момент с цел да се накара читателите да харесват главния герой, авторът го позахаросва. Отделно, последният често е толкова преекспониран, че почва да омръзва, свиквам с него/нея и почвам да не му обръщам внимание, докато второстепенните блестят като малки бисерчета в епизодичните си появи.
За героите от разните игри - прав си, доста хора не се асоциират достатъчно с героите си, за да говорят за тях в първо лице. От една страна самата игра не предполага достатъчно развитие като характер и отношения със света. От друга за много играчи тези герои са един вид състезателни коне - екипират ги, обличат, ъпгрейдват, често и с комерсиална цел. По този начин се налага ролята на героя като макенен на скилове и предмети, а не като средство за вживяване в по-различен свят.
Определено подкрепям, че Арибет е може би най-добре развитият, интересен и многопластов герой в играта. Но пък мен винаги са ме впечатлявали падналите паладини (ангели, божии служители, корумпирани политици...). Шпионина - той беше за да разкажа забавна случка.
И аз се забелязвам, че напоследък харесвам все повече второстепенните герои, антагонистите. Не знам защо, може би защото в един момент с цел да се накара читателите да харесват главния герой, авторът го позахаросва. Отделно, последният често е толкова преекспониран, че почва да омръзва, свиквам с него/нея и почвам да не му обръщам внимание, докато второстепенните блестят като малки бисерчета в епизодичните си появи.
За героите от разните игри - прав си, доста хора не се асоциират достатъчно с героите си, за да говорят за тях в първо лице. От една страна самата игра не предполага достатъчно развитие като характер и отношения със света. От друга за много играчи тези герои са един вид състезателни коне - екипират ги, обличат, ъпгрейдват, често и с комерсиална цел. По този начин се налага ролята на героя като макенен на скилове и предмети, а не като средство за вживяване в по-различен свят.
-
- Posts: 64
- Joined: Sun Jul 04, 2010 3:08 am
- Has thanked: 7 times
- Been thanked: 33 times
- Contact:
Re: Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ...
[spoiler]
офф-отговор последно:
/За СК на мен проблем ми беше, че гостът няма същия статут и възможности като нормалния акаунт. И е нормално, когато човек даде пари за нещо да се чувства прецакан, когато му кажат, че може да играе само като гост. Много хора имаха този проблем по един или друг начин. И също като човек работил достатъчно в ИТ сектора - ами повечето фирми напоследък мислят разни и разнообразни лицензингови стратегии, предлагат дистрибуции с различен набор от регистрации/акаунти/права и се опитват да бъдат по-гъвкави, особено при лоялни клиенти. От тази гледна точка е иненедващо и разочароващо случилото се със СК. За мен - като клиент.
За Вещерът не съм съгласна. Не съм аз отишла при Пулсар да им кажа - абе що не ми внесете един спешъл едишън. Те са казали - предлагам следната услуга, дайте си парите, ще ви доставим стоката. Но проблемът е, че когато дадеш един куп пари предварително, а после месеци след излизането на играта не получиш нищо, освен голи приказки, това се нарича злоупотреба и измама. Не е приятно и не е законно. Отделно как, защо и кой внася игри и т.н. е тема на съвсем друг разговор/ Айде и аз спирам и се извинявам още веднъж за офа.[/spoiler]
Радо wrote:/последен офф за Старкрафт 2
http://www.gdcvault.com/play/1014488/Th ... -STARCRAFT
Лекция прецентация за неща от кухнята на главния дизайнер. Няма нищо случайно - много (всички) от нещата от които се оплаквате са обмислени от Близард и приведени в настоящия си вид напълно умишлено и с цели които са постигнати. Забелязвам из нета мнозина геймъри които не са чак толкова навътре в нещата са останали някак подлъгани и разочаровани че са очаквали нещо (което никога не е било обещавано) а то не се е сбъднало. Казано накратко - тази игра е спорт предназначен за гледане. Покрай гледането и играта има допълнително съдържание под формата на история, графика, музика, мисии, разни точки но всичко това са просто допълнения към спорта и са замислени и реализирани с единствената цел да подкрепят основния акцент. Нещо повече - аз ще защитя Близард - това сигурно първата игра от такъв мащаб която е абсолютно безплатна в кампанията си без пиратстване. Достатъчно е някой притежаващ играта да активира само веднъж Батъл.нет акаунта си на кой да е компютър инсталирал играта и човека получава достъп като гост за игра на кампанията колкото му душа сака без да плати един лев. А системата че в играта се влиза чрез батъл нет акаунт доказа че пиратството може да се пребори.
Българските разпространители е лесно да ги оплюваме но реално нищо не зависи от тях - в страна в която всичко се пиратства няма добри продажби на софтуер и дистрибуторите не бръснат за слива бг търговците. Говоря го това като човек работил в бизнеса с продажби на софтуер (Майкрософт но положението е същото като с игрите).
С Вещера 2 много че поляците не са доставяли до българия - НИКОЙ не доставя до България игри. Всичко минава през посредници. За 5 бройки (реална бройка) никой голям разпространител няма тръгне да внася.
/Окончателен край на офа
офф-отговор последно:
/За СК на мен проблем ми беше, че гостът няма същия статут и възможности като нормалния акаунт. И е нормално, когато човек даде пари за нещо да се чувства прецакан, когато му кажат, че може да играе само като гост. Много хора имаха този проблем по един или друг начин. И също като човек работил достатъчно в ИТ сектора - ами повечето фирми напоследък мислят разни и разнообразни лицензингови стратегии, предлагат дистрибуции с различен набор от регистрации/акаунти/права и се опитват да бъдат по-гъвкави, особено при лоялни клиенти. От тази гледна точка е иненедващо и разочароващо случилото се със СК. За мен - като клиент.
За Вещерът не съм съгласна. Не съм аз отишла при Пулсар да им кажа - абе що не ми внесете един спешъл едишън. Те са казали - предлагам следната услуга, дайте си парите, ще ви доставим стоката. Но проблемът е, че когато дадеш един куп пари предварително, а после месеци след излизането на играта не получиш нищо, освен голи приказки, това се нарича злоупотреба и измама. Не е приятно и не е законно. Отделно как, защо и кой внася игри и т.н. е тема на съвсем друг разговор/ Айде и аз спирам и се извинявам още веднъж за офа.[/spoiler]
- Тарикат ХХ ранг
- Posts: 76
- Joined: Fri Aug 26, 2011 8:08 pm
- Location: София
- Has thanked: 10 times
- Been thanked: 44 times
- Contact:
Re: Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ...
Щеше ми се да цитирам нещо свое, надявам се да не ви се види неподходящо:
http://bgtolkienforum.org/index.php?showtopic=1313&st=0
http://bgtolkienforum.org/index.php?showtopic=1313&st=0
Продължавам с още една от темите. Без позовавания е, надявам се това да не е недостатък.
Ако изобщо е нужно, ползваната литература се състои от споменатите в текста произведения на Толкин и от "Снегът зеленина сънува", антология на провансалската лирика и монографията "Светът на трубадурите". Последните две книги са на проф. Симеон Хаджикосев, преподавател по западноевропейска литература в Софийския Университет и преводач на избрани текстове от провансалската лирика. Разбира се, българските издания на "Феята Мелюзина"от Жан д`Арас и "Смъртта на Артур" от Томас Малори, както и на уелския "Мабиногион" също ми бяха полезни. За онези, които биха се заинтересували, препоръчвам да си намерят някоя версия на ирландската легенда за Дърмат О`Дина (или Дярмюид с Блестящото лице) и принцеса Грания. Там ще намерят интересни детайли за волята на жената и властта й над мъжа.
Днес пък ми беше обърнато внимание за верността и "куртоазността" на поведението на герои от византийския епос "Дигенис Акрит", но не смятам, че Толкин се е влиял в писането си от източноевропейски средновековни текстове. Още повече, "Дигенис" е създадена вероятно под влиянието на ирански, а не на западни образци на любовна литература, пък и изобщо любовта в тази поема не е движеща сила на сюжета (поне според мен).
Сексуалност, любов и куртоазия в Средната земя на Толкин:
ритуали, жестове, поведенчески модели
В епоса на Дж. Р. Р. Толкин много критично настроени читатели установяват липсата на любовен мотив. Ако не се лъжа, Уилям Оудън нарича героите на "Властелина..." "...момченца, които не знаят нищо за жените". Наистина, на пръв поглед в “Хобита” и във “Властелина на Пръстените” сякаш няма нито любовна история, нито намек за сексуалност, нито дори женските персонажи са толкова многобройни и характерни като мъжките. Доколкото “Хобитът” следва типа на класическа приказка за намиране на съкровище, при това писана определено за деца, липсата на сексуален или любовен мотив не изненадва.
Във “Властелина...” нещата може би не стоят точно така. Най-малкото, в този обемист роман по думите на Любомир Николов "нахлува стихията" на “Силмарилион”, който е и митологическият заден план на Третата епоха, в която се разиграва Войната за Пръстена. А корпусът митове и легенди за Древните дни (както сам Толкин нарича епохите, разположени хилядолетия преди действието на “Хобита” и “Властелина...” в имагинерната Средна земя) включва поне два текста, които разказват любовна история. Става дума за главите “ За Тингол и Мелиан” и “За Берен и Лутиен”. Първата описва срещата между елфическия предводител Тингол и полубогинята Мелиан в горите. Мелиан омагьосва Тингол и двамата години наред остават неподвижни, така че Тингол не успява да замине със своя народ отвъд морето и в крайна сметка се възцарява заедно с Мелиан над онези елфи, които са избрали да останат в Средната земя вместо да заминат в страната на боговете. Още тук се наблюдават характерни за любовните истории на Толкин черти – жената в двойката е по-високопоставена или по-властна от мъжа, а той случайно я открива на необитаемо място и попада под магията й. По подобен начин започва и историята на Берен и Лутиен. Берен, човек и беглец от преследване, се изгубва в кралството на Тингол и Мелиан и отново случайно попада на дъщерята на царствената двойка – елфическата девойка Лутиен. Той е напълно омаян от танца й в горите и месеци наред я търси, за да я види отново (тъй като при първата им неочаквана среща тя е избягала от него). Когато най-сетне я открива, тя се опитва отново да избяга, но той я вика обратно, наричайки я с елфическата дума за “славей” и така двамата остават заедно. Тинувиел остава постоянно прозвище на героинята, което напомня провансалския сенял или ласкателно име, давано от трубадура на неговата дама; някои дами са останали известни по-скоро със сеняла отколкото с истинското си име. По подобен начин героини на Толкин като Лутиен Тинувиел (Лутиен Славея), Галадриел Утринната звезда (на елфическия род) или Арвен Ундомиел (Вечерницата) се доближават до образа на провансалската благородна дама, известна за ухажващия я поет (а често пъти и не само за него) като Най-прекрасната, Ескларамонда (Просветляващата) или, в крайна сметка, La Belle Dame sans merci.
Впоследствие историята на влюбените се развива драматично. Крал Тингол забранява на Берен, който е простосмъртен, да доближава дъщеря му освен ако не донесе Силмарил (безценен кристал, светещ със собствена светлина) от короната на злия владетел на Севера Моргот. Това неизпълнимо изискване само по себе си е равносилно на смъртна присъда, а реакцията на Берен пред краля е типична по-скоро за поведението на герой от рицарски роман или балада отколкото от мит, защото в мита условията са аргумент сами по себе си, sine qua non. “За дребни украшения продават елфическите крале дъщерите си”, казва с горчив присмех Берен и потегля на отчаяния си поход. Лутиен е затворена в къща, изградена в клоните на огромен дъб, за да не последва любимия си. С магия тя успява да приспи стражите, да се спусне от високото дърво и да открие Берен. Двамата преживяват редица повече или по-малко зловещи приключения, срещат се с неочаквани съюзници и с предатели и в крайна сметка успяват да откъснат Силмарил от короната на страховития Моргот, но Берен загива в бой с огромен вълк пред портите на Тингол едва ли не броени часове след като кралят се е смилил и му е дал дъщеря си за жена. Историята има и послеслов – как Берен и Лутиен се срещат след смъртта и –парадоксално – след това слагат началото на потомство, в което тече кръвта на божествената Мелиан и от което произлиза потеклото на човешките крале в следващите епохи. Действително, в този случай amor vincit omnia и срещата след смъртта, типична за някои от келтските митове (и перифразирана в мотива за сплитането на двете дървета над гробовете на Тристан и Изолда) повлиява на събития в смъртния свят. Това е може би приносът на Толкин към приказната съкровищница – детайлът за потомството на персонажи, които би трябвало да са мъртви, но временно се връщат от отвъдното царство, за да поставят началото на свещена династия от герои и владетели, която никога няма да прекъсне.
В “Силмарилион” има и още една история за връзка между смъртен и елфическа принцеса – това са Туор и Идрил, родители на героя Еарендил, който се превръща в спасител на човешкия и елфическия род и носител на – ни повече, ни по-малко – Утринната звезда като светилник на своя плаващ из небесата кораб. Тази история няма централното значение и не е така детайлно разказана като любовните премеждия на Тингол и Мелиан или Берен и Лутиен. Но и тук имаме устойчиво общо място – Идрил със сигурност е по-високопоставена от Туор и нейният баща първоначално не е особено склонен да я отстъпи на смъртния.
Историята на Берен и Лутиен има наистина централно значение както за митологията на Средната земя, създадена от Толкин, така и него като личност. Романтичният заряд на легендата, която той сам нарежда сред най-значимите си произведения (и чиято дълга версия в стихове така и не публикува приживе), вероятно е вдъхновен от любовта му към неговата съпруга – Идит Мери Толкин. Писателят неведнъж нарича жена си “моята Лутиен” и дори заръчва на общия им гроб да бъдат изсечени имената на влюбените от легендата. Като романтичен влюбен и доста консервативен мъж, Толкин, разбира се, пише за любовните истории на своите герои по начин, който самият той намира за единствено възможен и подходящ.
И Мелиан, и Лутиен са, както беше споменато, по-високопоставени от своите възлюбени – първата е един вид божество, което взима за себе си елф, а втората е безсмъртна кралска дъщеря, която избира човешката участ заради чувствата си към един изгнаник. У Толкин често мъжът е този, който първоначално бива очарован, омаян и понякога в прав текст омагьосан, а жената е тази, която прави избора – да приеме или не предложеното й сърце, както и да го чака или да се втурне в събитията на епохата като негова спътница и понякога водачка. Така в историята на Турин (още една от водещите глави в “Силмарилион” и предание за Древните дни) елфическата девойка е ухажвана от свой сънародник, но сама предпочита смъртен герой. Разбира се, легендата за Турин е едно от най-мрачните произведения на Толкин; тук нямаме любовна история, а само безкрайното нещастие и обреченост на всички участници в трагическото действие, но остава фактът на избора. Жената прави своя избор и той е да обича по-нископоставен от нея мъж. А в “Легенда за Арагорн и Арвен” от Приложенията към “Властелина...” проличава, че жената може да бъде благосклонна към влюбения в нея, но да чака мига на неговото издигане, за да го потърси. Арвен и баща й Елронд се отнасят с умерена благосклонност към ухажването на Арагорн, но самият герой знае, че няма да получи ръката на любимата си, докато не стане крал. Тук мотивът за избора на жената се преплита с този за издигането на мъжа заради нея, както става и в романа за феята Мелюзина от края на ХІV в., за който ще споменем и по-нататък.
Това пряко ни отвежда към законите на куртоазната любов, възникнала като норми и набор от поведенчески правила в земите на днешна Южна Франция през ХІІ в. Толкин неведнъж е отричал преклонението на романтиците към “Рицарската епоха” като фалшив идеал, но героите му (особено, но не само в любовните си истории) се държат като образцови рицари според канона на провансалската, а и на севернофренската куртоазна литература, запазена в романи, балади и хроники.
Трубадури като Рембо дьо Вакейрас, Гийом ІХ, граф на Поатие и дук на Аквитания или Бертран дьо Борн, както и авторите на първите рицарски романи като Кретиен дьо Троа, Томас и Берюл говорят неизменно за “службата” на влюбения към неговата дама. Като “дама” не е синоним на “жена”, нито дори просто на “благородничка”, а идва пряко от къснолатинското “domna”, т.е. “господарка”. Така например Жофроа Рюдел дьо Блайа (ср. ХІІ в.) възпява любовта си “отдалече” към графинята на Триполи, която никога лично не е виждал, но на чието име и чест е готов да служи само заради разказите за нейните добродетели (и красота), които е чувал от поклонници, завърнали се от Светите земи. Доколкото Мелиан, любима на Тингол, е божествена фигура, може би тук е уместно да припомни, че според някои изследователи култът към дамата на сърцето идва от крайни форми на култа към св. Богородица. Действително, някои рицари и трубадури в молитвите си преди битка или друго изпитание са добавяли и името на своите любими като един вид същества, на чиято помощ разчитат. Също така част от кодекса на куртоазната любов е искането на талисман или любовен знак от дамата – това обикновено е определен аксесоар от облеклото на жената (декоративен ръкав, ръкавица, воал, кърпичка, шарф) или кичур от косите й. Към това също ще се върнем по-късно. В Средните векове, когато вярата в чудотворни икони и мощи от светци е изключително разпространена, любовният знак понякога замества или поне допълва “вълшебното” снаряжение на рицаря, което трябва да го опази от злощастие. Все пак, доколкото в битка носенето на нагръдна икона, малко ковчеже със свети мощи или просто кръст има за цел запазването на живота на носителя, дамските знаци на внимание се появяват върху доспехите най-често по време на турнири, които са par excellence светски събития. Тук те отново имат своята “защитна” функция, но са и донякъде показни. Може би най-типичният знак на куртоазната любов е рицарят по риза – това е мотив от ХV в., разглеждан в “любовните съдилища” на бургундския дук. Рицар е задължен от своята дама да се яви на турнир без доспехи, само по нейна риза. Той се сражава и спечелва турнира, макар че целият е покрит с кръв, прах и рани. Мотивът пряко напомня покрова на Света Богородица, който тя замята (по подобие на античната нимфа, спасила Одисей от удар в скалите с пояса си) над ония, които се намират под нейна закрила. Може би най-популярният предмет, даден от дама на мъж, е ножницата на меча Екскалибур (Каледфулх или Калибурн в по-стари уелски източници), която Езерната владетелка дава на крал Артур и която е по-ценна от самия меч, защото предпазва оня, който я носи, от загуба на кръв, колкото и дълбоки да са раните му.
Подобен мотив намираме и у Толкин, макар и не толкова експлицитен. На първо място тежките черни коси на Лутиен могат да покрият нея или любимия й в случай на опасност или да разпръснат тежко ухание, което да приспи врага им. Нейните магьоснически умения също така могат да придадат и на самата нея, и на Берен формата и свойствата на други същества, така че те незабелязани да преминат през вражеска стража. Също така и Арвен във “Властелина на Пръстените” ушива и извезва с герб знамето, под чиято закрила любимият й Арагорн ще препуска към победа в битката на Пеленорското поле. А владетелката на Лориен Галадриел облича своите гости в елфически плащове, които ги предпазват по едва ли не вълшебен начин от очите на врагове. В този смисъл властните и царствени героини на Толкин приличат на много от средновековните куртоазни дами, които невидимо бдят над своите верни рицари. Самата Галадриел може би напомня най-много на феята Мелюзина от романа на Жан д’Арас, която сама създава владение и царува в него за своя прослава и за изгода на своя съпруг Реймонден, когото е издигнала от изгнаник до родоначалник на могъщата династия Люзинян.
Темата за куртоазното ухажване във “Властелина...” може да бъде подета още в началото на романа, в момента, в който Фродо и другарите му са отведени в дома на горския Стопанин Том Бомбадил. Доколкото куртоазията е изискано поведение, подходящо за “cour”, т.е. за аристократичен двор, то Фродо се държи куртоазно при срещата си със Златоронка, любима на Бомбадил. Щом я вижда, той се стъписва и известно време не успява да проговори. Тук отново се проявява типичният за Толкин (и за рицарската литература на Средновековието) мотив на омайващата дама. Когато си връща дар-слово, Фродо заговаря направо в стихове, с които възхвалява прелестта на домакинята си. На няколко места в текста Фродо нарича Златоронка “прекрасна моя дама” и неговите любезности развеселяват Том (към това ще се върнем по-нататък) и очароват Златоронка, разбира се, в рамките на изключително, бих казал Толкиновско, благоприличие. На раздяла Златоронка се обръща към него с думите: “Сбогом, Приятелю на елфите! Щастлива бе нашата среща!” (1.) Тяхната среща може да бъде сравнена с тази на Персевал от романа на Кретиен или на прототипа му, уелския див рицар Передур, с прекрасната дама в шатрата, която по-късно се оказва кралска дъщеря и стопанка на Замъка на Граала. Както хобитите са “недодялани пътници”, така и Передур е див човек от планините, който остава лишен от дар-слово при първата си среща с прекрасната дама, на която подарява пръстена, даден му от собствената му майка.
Може би най-куртоазните страници във “Властелина...” са тези, на които са описани отношенията между джуджето Гимли и владетелката Галадриел. Гимли принадлежи към народ, който не се слави с умението си в песните, словата и изобщо в изискаността. Толкиновите джуджета (а оттам и джуджетата на други автори на приказна фантастика) като правило са грубовати по поведение, а уменията и се простират в миньорството, ковашкия занаят и пехотния бой с оръжия като секира или боздуган. Песните им (а песните на различните народи у Толкин са от огромно значение за атмосферата на книгите му (2.)) са посветени преди всичко на техните подземни дворци, на кралете им и на техните несметни богатства(3.). Галадриел, от друга страна, е безкрайно древна, самата тя е митологическа фигура. Родена е в отвъдморското царство на боговете. Познавала е героите от древните дни, участвала е в техните действия. Тя, разбира се, е безсмъртна и не остарява, така че красотата й с вековете само е придобивала нови качества. Нейната царствена щедрост и мъдрост са качества, които авторът заявява в прав текст – така, както това се прави в мит или приказка. Надали може да има две по-далечни същества от Гимли джуджето и владетелката на Лориен. И все пак Толкин е отделил няколко забележителни страници от романа си на неща, които двамата си казват и които казват един за друг.
Когато Гимли се изправя пред Галадриел, той се намира в дома й в качеството на донякъде неочакван и може би нежелан гост. Според Толкин между елфи и джуджета цари ако не вражда, то поне недоверие. Владетелката обаче се обръща към Гимли с любезни думи и най-впечатляващото е, че тя го заговаря, използвайки за места, които той смята за люлка на своя род, имена от собствения му език. За консервативния до архаизъм свят на Толкин това е повече от любезност – това е милост. Гимли, разбира се, е трогнат. Нещо повече, когато поглежда владетелката в очите, той сякаш вижда в тях любов, както пише авторът. Разбира се, на други места Толкин влага в устата на свои персонажи думи в смисъл, че владетелката на Лориен е опасна магьосница и че никой не може да премине пред нея без да се оплете в мрежите й. Така че и тук вероятно е налице мотивът за омайващата жена.
На раздяла с гостите си Галадриел подарява на всекиго по нещо за спомен. За Гимли тя не е подготвила дар, а направо му задава въпрос: какво би желало джудже от елфите. Съвсем нетипично за не особено красноречивия си род, Гимли заявява, че не му е нужно нищо повече от това, че я е видял и че е чул любезните й слова. На това реакцията на Галадриел е да възхвали изискаността на госта си и отново да настои, че не бива точно той от всички, дошли при нея, да тръгва без дар. Тогава Гимли назовава (не поисква, а именно смирено назовава по текста на романа) един-единствен косъм от блестящите златни коси на владетелката. Това е изумителна дързост. Такъв дар се прави между лица в доста по-недистанцирано положение. А и хилядолетия преди събитията от романа, в епохата на “Силмарилион” един от най-блестящите сънародници на владетелката е поискал същия безценен дар и е получил отказ. Съпругът на Галадриел, който присъства на мястото, се вглежда с удивление в джуджето, но не реагира. Последвалите действия на самата владетелка може би донякъде обясняват неговото въздържание. Тя първо казва, че молбата е едновременно дръзка (и тя е), но и любезна (Гимли всъщност не моли, той назовава и то едва след като е изрично накаран да пожелае нещо; освен това всъщност не изрича нищо обидно или позорно в духа на куртоазните норми на поведение). След това владетелката действително разпуска една от плитките си, отрязва три дълги златни косъма и ги подава на джуджето с благословия. То отвръща на тази щедрост с обещание да ги вложи в кристал (джуджетата са майстори и на скъпоценни украшения) като залог за доброжелателство между двата народа. Така действията на двамата придобиват освен емоционално и определено политическо значение, а честта им по никакъв начин не е накърнена. В Средните векове куртоазното ухажване на високопоставена дама също може да има определено политическо значение, доколкото васалите на даден сеньор не биха изменили на съпругата му. Тук вече опираме във въпроса за сексуалните измерения на подобно поведение. У Толкин за сексуалност на героите трудно може да се говори. Привличането помежду им не е обяснено или дори загатнато по друг начин освен чрез чиста емоционалност. Само в най-старите варианти на легендата за Лутиен тя танцува гола пред Моргот (облечена единствено в косата си, която, както беше споменато, може да бъде непроницаемо покривало), но в публикувания вариант на “Силмарилион” и във “Властелина...” подобни подробности са спестени на читателя вероятно заради все по-засилващия се консерватизъм на автора. Само на още две места в текста може да се открие намек за сексуалност – когато вълшебникът Гандалф обвинява кралския съветник Грима, че следи “стъпките на жената, която желае”, именно принцеса Еовин, а братът на принцесата заплашва Грима, че би го заклал за това и още веднъж, в Приложенията, където се споменава, че майката на Арвен е била в плен на безобразните орки, където е претърпяла “рани и мъчения”, които нейните синове не могат да забравят и заради които е загубила всяка радост. В легендата за Турин от “Силмарилион” също се говори за (неволно) кръвосмешение между брат и сестра като самата дума никъде не се споменава в пряк текст. В наръчниците по любовно изкуство (версии на Овидий) на провансалските и френските трубадури и трувери могат да се открият препоръки както за “чиста” любов, така и за отношения, включващи една или друга “позволена” нежност или просто допускащи, че любовта винаги води до прелюбодеяние. При куртоазната любов у провансалци и французи ухажването почти изключително е спрямо вече омъжена жена, а не спрямо девойка и съществува схващането, че “няма любов в брака”. Толкин, разбира се, не приема и не представя подобна менталност в творбите си. Неговите герои се държат по-скоро като Жофроа Рюдел (влюбен, както казахме, отдалеч), а не като, да речем, Сервери дьо Жирон (ХІІІ в.), който в своята “Попътна песен” приканва любимата си да пренебрегва своя съпруг и да покани поета в леглото си.
Когато отпътува от Лориен, Гимли плаче за онова, което е намерил, само за да го изгуби толкова скоро. Тази негова благородна скръб кара елфа Леголас да се сближи с Гимли, така че в края на романа двамата вече са неразделни приятели – своего рода Лаурел и Харди на Средната земя. Скръбта по любимата на раздяла е общо място в много от произведенията на провансалските трубадури. Когато по-късно Гимли научава, че владетелката е пратила устни послания до своите някогашни гости, той настоява да чуе думите, предназначени за него на всяка цена – дори да му вещаят смърт. Когато посланието се оказва далеч по-безобидно (и неизменно любезно), Гимли изпада във възторг. Когато пък на два пъти чува прибързани думи за Галадриел като опасна магьосница, той реагира агресивно. Рицарското задължение да се брани честта и името на любимата дама е съвсем естествено за Носителя на къдрицата (както ласкателно го нарича самата владетелка). Всъщност Гимли кани на дуел роханския принц Еомер (по-късно крал) и Еомер се шегува, че явно ще трябва да се учи да “възхвалявам една прекрасна дама под любящите удари на джуджешка секира”. При по-късна среща между двамата, Гимли прощава неволното “оскърбление” на Еомер, когато научава, че и той самият е попаднал под очарованието на Арвен. Впрочем Арвен освен внучка на Галадриел към този момент в действието вече е и кралица на Гондор, съпруга на Арагорн. Доколкото Рохан е в нещо като федеративни отношения с Гондор (в духа на отношенията между късната Римска империя и варварските федератски народи), то Арвен несъмнено е по-високопоставена от Еомер, така че той отново се вписва в традицията на преклонение пред знатна дама, при това, в случая, съпруга на владетеля-суверен, какъвто е Арагорн спрямо Рохан. Любопитно в случая е, че Еомер, възхитен от хубостта на своята – можем ли да го кажем – сеньора, на свой ред взима за жена гондорска благородничка, която му е равна по ранг.
Нещо подобно се случва с още двама от героите на “Властелина...” Еовин, принцеса на Рохан, се влюбва в Арагорн още преди той да стане крал. Когато разбира, че той не може да отвърне на чувствата й, тя пожелава да загине на бойното поле, предрешва се като мъж и заминава с конниците на война. Жената-воин е стар мотив в германската литература, която Толкин познава професионално. Валкюриите на Один или Брунхилда, несломимата исландската принцеса от “Песен за нибелунгите” са само примери в това богатство от образи. Самата Еовин е наречена в текста на романа “Дивата дева-воин от севера”. Но от воин тя се превръща отново в жена, когато, след битката, се озовава в един и същи дом с последния гондорски Наместник – Фарамир. А като персонаж в романа тя има реплика, която я поставя в по-"земно" и по-"модерно" положение спрямо героини като Арвен. Когато Арагорн настоява, че тя трябва да остане в безопасност и да управлява народа в отсъствието на чичо си, Еовин недоволно и рязко отвръща: "Всичките ти слова казват само едно: жена си и мястото ти е в къщата!"
Като жена, както е типично за Толкиновото творчество, Еовин всъщност избира. Тя избира Арагорн и при невъзможността да изиграе за него ролята на омайващата дама (тя е много по-млада от него, а и той е от по-благороден род от нейния, което в понятията на куртоазията прави връзката им невъзможна; да не говорим за обвързаността му с Арвен като негова дама), избира смъртта. Когато и този избор й е отнет, защото тя оцелява в битката, Еовин се намира в пълно равновесие. Тя не притежава нищо. Нейният стар сродник и крал е мъртъв. Брат й, който вече е крал, е далеч с конницата. Мъжът, когото е смятала, че обича – също. И двамата могат всеки миг да загинат. Собствената й смърт обаче, която тя е потърсила доброволно, я е отминала. Пред Еовин, във вакуума на нейното положение, се изправя нова възможност за избор. Фарамир й предлага себе си. Двамата са относително равнопоставени. Загубили са близки. Тя е от кралско семейство, а той – от династия без титла, но с несъмнено по-древен произход. Думите на Фарамир към Еовин са, от една страна, несъмнено куртоазни в духа на почит към високопоставената дама (“Дори да бе блажена кралица на Гондор, пак щях да те обичам”), а от друга – просто думите на мъж към жена, без условности (“Не ме ли обичаш или просто не искаш?”).
Доколкото Толкин изповядва творческото кредо за eucatastrophe, сиреч за щастлива развръзка, достигната след перипетии, изборът на Еовин е предопределен. Тя избира Фарамир, става негова жена и получава благословията на Арагорн за този съюз. Така около трона на Арагорн и Арвен се събират влюбените в кралицата васали – Еомер, който взима за жена дъщерята на амротския принц (но вече е заявил, че смята Арвен за най-красивата дама в двора) и Наместникът Фарамир, чиято съпруга е Еовин, а нея той би обичал, дори ако тя “бе блажена кралица на Гондор”. Картината напомня двора на мъдрия и победоносен крал Артур (по “Рицаря на каруцата” на Кретиен дьо Троа или по “Смъртта на Артур” от Томас Малори) с неговото благодатно царуване и с Ланселот, най-верния рицар, влюбен в Гуиневир. Разликата е там, че любовта у Толкин не води до престъпления от страст – прелюбодеяние или раздор. Героите на Толкин се владеят до съвършенство и са куртоазни до нереалност. Те, в крайна сметка, са приказни и митични герои, точно както и персонажите от средновековните рицарски романи. Затова Фарамир може да каже своите думи, а Гимли да ухажва Галадриел с любезни слова пред съпруга й.
------
Добавки
- (1.) Тези думи може би отговарят отчасти на любимия за феновете въпрос кои са Том и Златоронка. Кой е Том и какво е мястото му в Средната земя, придполагам, ще остане загадка (което е прекрасно), но Златоронка вероятно е от елфически произход. Фродо е наречен "Приятел на елфите" още при срещата си с Гилдор в Горски край. Това явно е нещо като почетна титла, давана на избрани смъртни. Златоронка с радост разпознава Фродо като такъв Приятел, тоест за нея това му качество има определено значение. За мен това е аргумент в полза на елфическия й произход. Освен това тя в пряк текст е разточително описана като "прекрасна млада елфическа принцеса в премяна от живи цветя" в очите на уморените и разтревожени хобити. Това, че Златоронка е наречена "Щерка на Реката" може би означава, че тя е дъщеря на горската река Върбоструйка, което с оглед на Толкиновата митология вероятно я прави дъщеря на Маяр от народа на водния бог Улмо, заселил се конкретно в тази река. Това не пречи другият й родител да е елф, какъвто е случаят, например, с Лутиен. Разбира се, Толкин невинаги оставя достатъчно следи за проследяването на един или друг интересен детайл в книгите си и точно случаят с Том и Златоронка е такъв. Самият Стопанин Том по всяка вероятност е "пришит" на късен етап към Средната земя.
- (2.) В текста съм пропуснал да отбележа песента на Дървобрад пред Мери и Пипин в ентическия дом. Това е елфическа песен, в която се сменят гласовете (и текстовете) на ент и ентруга, в която всеки неуспешно приканва другия да напусне своята страна, за да дойде при любимия напролет, през лятото или наесен. Песента завършва с обща строфа, в която ентът и ентругата заедно пеят как в мрака и отчаянието на зимата ще бъдат заедно. Текстът е съставен в изключителна прилика с класическите любовни тенсони на провансалските трубадури. Тенсоната е полушеговит любовен спор между трубадур и неговата дама от редуващи се строфи на единия и другия, в който обикновено дамата обвинява поета в грубост или той нея - в жестокост. Последната строфа обикновено завършва с помирение или шеговита поука.
- (3.) Тери Пратчет с блестяща ирония довежда тежката сериозност на джуджетата до абсурд, карайки ги да пеят безконечно: "Злато, злато, злато...", заради епигонството на не един и двама други автори спрямо Толкиновия образ.
- На много места в текста твърдя, че у Толкин жената е тази, която прави избор. Пример за "слаба" жена може би е само лориенската девойка Нимродел, баладата за която Леголас изпява пред Задругата в покрайнините на Лориен. Нейната "слабост" обаче може би се състои само в това, че тя напуска покрайнините на родната си гора, за да се засели на по-безопасно място. Всъщност Нимродел предприема дълго и рисковано пътешествие от Лориен към Дол Амрот в Гондор, откъдето трябва да замине с любимия си Амрот (първоначално крал на Лориен преди идването на Галадриел, която поема властта, но не и титлата) към отвъдморското царство. Амрот, който е принуден от другарите си да се качи на последния кораб, който напуска пристанището тъкмо преди началото на лошия сезон, вижда закъснялата Нимродел на брега и се хвърля във водата, за да се върне при нея, но, разбира се, драматично се удавя. Самата Нимродел или (по-вероятно) някоя от нейните елфически спътнички става съпруга на местен простосмъртен (sic!) и поставя началото на династията на принцовете на Дол Амрот (още веднъж безсмъртна жена и смъртен мъж основават владетелски род, както в легендата за феята Мелюзина и в толкова други европейски митове. И още веднъж високопоставена жена оказва благоволение на нископоставен мъж като в провансалската лирика).
- Кал
- Първопроходец
- Posts: 12506
- Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
- Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
- Has thanked: 3103 times
- Been thanked: 2531 times
- Contact:
Re: Жените, книгите-игри, игрите, книгите, ...
Да разширим обсега на темата още:
Women Destroy Science Fiction! — Destructive Essays
Ако се впечатлите от нещо - цитирайте тук. Аз ще, като ми позволи Богът на хилядата изпитания.
Women Destroy Science Fiction! — Destructive Essays
Ако се впечатлите от нещо - цитирайте тук. Аз ще, като ми позволи Богът на хилядата изпитания.
- Кал
- Първопроходец
- Posts: 12506
- Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
- Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
- Has thanked: 3103 times
- Been thanked: 2531 times
- Contact: