Съкровищница на красноречието

[stanev]

Приятели,
в тази тема ще пускаме текстве в помощ на начинаещи прозаици и поети. Темата ще включва както теоретически разработки, така и образци на изящната словесност. Елате тук, за да почерпите дълбоко от извора на добрата литература на всички нации и народи, която не започва с нас, но тече чрез нас.

[stanev]

Започвам със съвети към поетите. Книгата, от която са взети, е от Вълко Червенково време ( предшественикът на Живков, съвременник на Сталин ), но има своите достойнства.

Съвети към поетите
По „Съвременни български поети“ от Пенчо Данчев.

Глаголи в минало време и лишеност от свежи художествени изразни средства изсушават стиха и го правят монотонен.

Нужна е пристрастеност, а не репортажност.

Да се избягват едни и същи любими думи, които са любими на поета, но не носят смисъл за околните. Да се разширява личния словесен имот.

Трябва да се избягват неоправдани приказки – думи, които не са подчинени на общия замисъл, който сресва стихотворението.

Богатство на съдържанието > стихотоврна техника

Да се избягва неестествена реч – саморазобличаване на критикувания, обръщения от сорта на „както на уважаемия читател е известно“ и т.п.

Да се избягва насилие над езика – самоволно словотворчество, неоправдани варваризми, чуждици и т.п. Думи трябва да се измислят само ако смисълът на стихотворението го налага.

Нежелани са твърде далечните рими ( „кажа – лоша“ ) и твърде близките ( примитивни ) рими – „бояджия – бостанджия“.

ВРАГОВЕ НА ИЗЧИСТЕНАТА ПОЕЗИЯ:
• Липса на правдивост
• Претрупаност
• Пресиленост
• Диалектизми
• Архаизми
• Претенциозност
• Баналност
• Повтаряемост
• Излишество
• Неуместни вулгаризми
• Алогичност ( в смисъла, структурата или стиха )
• Липса на оригиналност, клишираност
• Подлизурство
• Политиканщина
• Несвързаност
• Няснота
• Неубедителност
• Безразборност
• Неуместни заемки
• Наивност
• Обида към читателя
• Обида към интелекта му
• Обида към трети лица в груба, просташка форма
• Изкуственост вместо изкуство
• Загуба на фокус - вглъбяване в детайлите, разпростиране във пейзажа
• Излишно словотворчество
• Сгъстяване и разреждане на боите на неуместни места

Залог за успех на едно стихотоврение са правдивостта и силата на лиричното въздействие, идейната осмисленост, хубавата, стегната композиция.

Върви се ПО темата, а не ВСТРАНИ, ОКОЛО, ПОД или НАД нея.

Литература значи познаване на живота.

Пенчо Славейков казва, че литературата се ражда с човека, защото е реакция на светлината – както и първата реакция на човека е към светлината. Този инстинкт предхожда дори глада на новороденото. ( В критическата му студия за Ботев )

Добре да се избягват неуместни прилагателни – светъл вятър, жежък сняг и пр.

Добре е да се работи пестеливо с акламациите и бомбастичността.


Началото и края на всяка проза и поезия е СМИСЛЕНОСТТА.

Добре е да се избягва фалшивият психологизъм. ( Образец за психологизъм е Толстой )

[Trip]

Струва ми се, че съм пускал в този подфорум разни теми, които биха могли да се включат и в тази. Да ги слеем някак?

[stanev]

Пусни ги към моята.

[Кал]

[spoiler]

Струва ми се, че съм пускал в този подфорум разни теми, които биха могли да се включат и в тази. Да ги слеем някак?

Може ли линкове? Аз ще помисля дали стават за сливане.[/spoiler]

[Trip]

Едно кратко есенце, предимно мое

На какви истории се наслаждавам?
За какво чета?
Чета за информация. Ясно, енергично и икономично поднесена, информацията представлява най-голямата ми читателска наслада. Добре ми приляга често цитираната мисъл на Езра Паунд в ABC of Reading, "Фундаменталната прецизност на това, което казваш, е едничкият морален принцип в писането." (Реймънд Карвър я цитира в чудесното си есе "За писането".) Струва си да отбележа, че Паунд говори за морален принцип, не за стойност. В моите очи, встрани от всякакви идеологически предпочитания (например политически/естетически/жанрови пристрастия), това е стремеж, който нито един писател няма моралното право да загърбва.

Поне в художествената литература, най-напред обикновено търся визуална и като цяло сетивна информация. Искам да зная къде съм, как изглежда мястото, как мирише, как звучи и какво е на допир. Ако авторът може да ми даде сетивна представа за обстановката – да ме подмами да го видя/помириша/чуя/усетя ярко (ярката описателност е трик, хитрост, доста по-комплексна от това просто да изложиш на страницата поредица обекти или сетивни усещания), толкова по-добре. В художествената литература, която чета, винаги търся минимума от (поне) една трета описание, просто концентрирано описание на това, което е, встрани от описанията на случки, мисли и блянове.

Друг тип информация, който търся, е тон. Кого представлява авторовият глас? Да му вярвам ли? Тонът му трябва ли да предизвиква подозрения, или напротив? Трябва ли да го харесвам, или не? Да му се възхищавам ли? За равен ли да го приема? Какво е отношението му към разните (други) първостепенни герои? А към второстепенните? А към останалите? А към самата ситуация и обстановка на историята?

При все това, авторът, който се опитва да предизвика у мен реакция чрез тон, обикновено няма да успее, ако пътьом не ми излее в скута и прилично количество неща.

Влезе в стаята и видя седналата Карола. Бе прекрасна. Напомняше му за цветя. За пеперуди. Напомняше му за горски потоци.

Писателят, започнал историята си с тези изречения, навярно има усет за тон – но на мен, като на читател, не ми дава почти нищо друго. (Бих получил още по-малко, ако текстът беше в сегашно време – още повече "тон" и още по-малко авторов глас.) Много по-лесно бих се заинтересувал от следното начало:

Влезе в стаята с измазания в бяло таван и дървените летви, които оформяха груби трегери над трите прозореца. Карола седеше на малката масичка, а едната й ръка бе на слънце от лакътя до китката. Когато погледна ухото й, той си спомни белите и розови цветя в градината за билки на леля си в Нова Зеландия. Покрай загорялата й буза бризът повдигна и разроши няколко платиненоруси кичура и той си спомни как бледожълти пеперуди трепкат от светло в сянка и обратно около голямата каталпа насред сивкаво-зеления пейзаж на провинция Бордо, където живееха вече три летни месеца. Просто докато стоеше там и я наблюдаваше, чувстваше същия приток на удоволствие, както когато преди година бе заобиколил скалите насред петдесетината декара лесове, купени от леля му през онази последна, знойна новозеландска зима, и за пръв път бе видял водопада – колко бе висок, как пълнеше главата му със звуците си, колко прохладен изглеждаше в зимната жега. Карола правеше същото с него.

Макар че няма как да знам, подозирам, че първият писател е искал да опише нещо също толкова интересно и подробно, колкото и втория, но се е побоял или въображението му не е било в състояние да го стори – или пък просто се е разсеял, мислейки повече за тона. Но аз, като читател, намирам вторият пример за много по-интересен. Ще имам повече търпение към него, ще му дам повече пространство да доизгради картината – къде са тези хора, кои са, каква е връзката им и да подскаже как тя ще се развие в хода на историята. Не би ли било интересно, например, ако във втория пример Карола се окаже палестинка, с около десет години по-възрастна от разказвача? Когато косата й започнала да побелява, тя я боядисала платиненоруса. Във Франция, с настоящия си млад новозеландец, който така се прехласва по нея, тя работи върху книга за археологията на родната си страна...

Само че, колкото и обещаващо да намирам второто начало, още в следващите няколко изречения то може да се разпилее в безпорядък от детайли. Първият пример пък, освен ако авторът не се стреми към много конкретен ефект, демонстрира една оскъдица, която е и най-забележимата характеристика на съвременното банално писане.

И най-сетне, искам да получа тази информация – независимо дали под формата на сетивност, или тон, – икономично поднесена. Ако след пет, седем, десет изречения все така не получавам един от тези порядъци информация и/или заедно с това забелязвам излишни думи или фрази, които не ми казват нищо интересно, фрази, които скриват информация, вместо да ми я дават ("в чантата му имаше няколко неща"), тромавост и обща липса на писателско умение, тогава се вкисвам. (Чакат ме огромни количества добре написана литература. Неумелото писане ме отегчава. Лошото писане ме ядосва.) Ако видя, че елементите на изречението могат да бъдат преобразувани и/или пренаредени, така че да получа информацията по-бързо, по-енергично и логично, съм също толкова недоволен. (Не изпитвам особено удовлетворение от това изречение по изречение да пренаписвам, нещата, които чета.) В моя опит, два-три непохватни абзаца са добър показател, че текстът ще бъка от тях. Независимо от евентуални други достойнства, които тази творба може би има, тези абзаци ми дават да разбера, че навярно липсва мисловната енергия, нужна, за да развие дадената идея ясно и да я разгледа в богат детайл. (Както е отбелязала и Емили Дикинсън: "Нищо не остава, освен майсторското изпълнение.")

Горното описва моите приоритети, моя естетически залог в изграждането на процесите, оформящи понятия като "литературно качество".

Колкото по-малко ние се вълнуваме (или героите ни) от работата си, икономическото си състояние, семействата си, социалната си прослойка, хазяи, приятели, съседи, физическа обстановка и въобще как сме свързани с материалния свят около себе си, толкова по-малко материал за литература имаме. Може би затова изолираните и свръхиндивидуализирани герои в жанровата литература – от Конан до Джеймс Бонд, – толкова често изглеждат плоски. Затова, колкото и ярка да би била образността на подобни истории, в главата ми тя често добива формата на повърхностна орнаментика, а в случаите, когато ми въздейства, то е на едно поетическо ниво, нежели на ниво психологическа (да не говорим за социална) достоверност.

[Кал]

Красиво, красиво, красиво...

But perhaps it is time to talk about beds.

Lectrology, the study of the bed and its associated surroundings, can be extremely useful and tell you a great deal about the owner, even if it’s only that they are a very knowing and savvy installations artist.

The bed of Archchancellor Ridcully of Unseen University, for example, is at the very least a bed and a half, being an eight-poster. It encompasses a small library and a bar, and artfully includes a shut-away privy, of mahogany and brass throughout, to save those long cold nocturnal excursions with their concomitant risk of tripping over slippers, empty bottles, shoes and all the other barriers presented to a man in the dark who is praying that the next thing that stubs his toe will be porcelain, or at least easy to clean.

The bed of Trevor Likely is anywhere: a friend’s floor, in the hayloft of any stable that has been left unlocked (which is usually a much more fragrant option), or in a room of an empty house (though there are precious few of those these days); or he sleeps at work (but he is always careful about that, because old man Smeems never seems to sleep at all and might catch him at any time). Trev can sleep anywhere, and does.

Glenda sleeps in an ancient iron bed,* whose springs and mattress have gently and kindly shaped themselves around her over the years, leaving a generous depression. The bottom of this catenary couch is held off the floor by a mulch of very cheap, yellowing romantic novels of the kind to which the word ‘bodice’ comes naturally. She would die if anyone found out, or possibly they will die if she finds out that they have found out. Usually there is, on the pillow, a very elderly teddy bear called Mr Wobble.

Traditionally, in the lexicon of pathos, such a bear should have only one eye, but as the result of a childhood error in Glenda’s sewing, he has three, and is more enlightened than the average bear.

Juliet Stollop’s bed was marketed to her mother as fit for a princess, and is more or less like the Archchancellor’s bed, although almost all less, since it consists of some gauze curtains surrounding a very narrow, very cheap bed. Her mother is now dead. This can be inferred from the fact that when the bed collapsed under the weight of a growing girl, someone raised it up on beer crates. A mother would have made sure that at least they were, like everything else in the room, painted pink with little crowns on.

Mr Nutt was seven years old before he found out that sleeping, for some people, involved a special piece of furniture.

---
* That is to say Glenda officially sleeps in the old iron bedstead; in reality most of her sleeping is done in a huge and ancient armchair in the Night Kitchen, where she has very nearly mastered the art of doing without proper sleep altogether. So many crumbs, spoons, bits of pie dough, books and spilt drinks have gone down the sides of the cushions of that chair that it might well now harbour a small, thriving civilization.

Или: как леглата на героите ни показват героите.

[stanev]

Леглова характеристика... Не бих се сетил.

[stanev]

"Едно време, когато хората ходели по небето върху птици с железни крила, хлябът сам скачал в
устата им и по света още имало чудеса, живеел-бил добрият стар вълшебник Гугльо Всичкознам."