Кога отлагането е оправдано

[Кал]

Началото е във форума към Ефремов. (И още по-преди това – в Шадоуданс.)

В един момент стигаме до:

Аз бих искал да разбера повече за причините - конкретните причини във всеки конкретен случай на отлагане, - преди да мога да преценя.

Защото ето ви обратния казус:

Стивън Кинг си пише "Тъмната кула" тогава и само тогава, когато е усетил, че следващата книга е "узряла".

Стивън Кинг го прегазва камион.

С.К. се уплашва, че може да не му остава много - и хуква да си довърши магнум опуса.

Резултатите от хукването - особено антиклимактичният завършек - не са приятни. Можеше ли да станат по-добри, ако Кинг не бе бързал толкова?

А последният "Хари Потър"?

А новите Малазани?

...Не бих искал да правя обобщения, без да зная какво се случва в живота на авторите. Достатъчна част от него.

И още нещо: Ако една поредица продава ОСНОВНО защото предната книга е още прясна в паметта на хората... сори, аз не я искам. Моля някой да ме предупреди предварително, да не я хващам въобще.

Аз, като читател, искам поредици, в която всяка книга ще ме стисне за гърлото все едно от кой край ще разгърна. И кога. И нека е проклет авторът, който даде за издаване книга, защото са го натиснали хора или външни съображения. Проклинам го от името на похабените дървета, на похабеното мое време, на похабения потенциал на самата книга.

(Така съм проклинал Зиндел за претупания финал на "Реквиема". Кой редактор те пришпори, приятелю? А ти защо го послуша? ((

...Някой ден ще се престраша да го питам как би написал тоя финал сега.)

Ъм, последният Хари Потър е великолепен финал с едни излишни 200 страници по средата, които не са резултат от ръшване така или иначе. Иначе съм съгласен с това за причините. Когато Стивън Линч се бави, щото бори лични психологически проблеми, това е напълно ок. Когато Мартин се бави, щото е твърде зает да си пие бирата по конове, това не е ок.

Моят въпрос, Симо, е:

А това ли е съществената причина Мартин да се бави?

(Нали и двамата знаем, че пиенето на бира по конове и борбата с онова, което яде вътрето ни, не са взаимоизключващи се процеси?)

Заинатил съм се, понеже ми е трудно да си представя, че един автор до такава степен ще се отврати от чедото си, та да го бави само щото така му е щукнало...

Но признавам, че не познавам личния живот на Мартин. В безкрая от възможности не е изключено той просто да се лигави. За мен това би било маловероятна причина - и затова бих ровичкал повече...

(Някой ден ще публикуваме творческата история на Бийгъл, да видим там как се убива нетърпеливата читателска маса. :/)

[Кал]

Един възможен сублимирал отговор е:

Отлагането е оправдано, когато авторът още не е пораснал достатъчно за следващата част от текста си. И усеща, че с напън и прикоткване на музата не предизвиква онзи текст, който ще е най-близо до мечтано-мисленото.

(Иначе текст може да се предизвика, както подсказва Трип в темата-допълнение. Въпросът в случая е дали ще бъде този, който търсите наистина. Говорим за важните ни текстове; не за упражненията.)

[Trip]

А как разбираме въобще кой е този, който търсим наистина? Заслужава ли си отлагането, за да чакаме текста, който търсим, а жертваме, да кажем, 5-10 текста, които почти търсим?

[Кал]

Случай по случай.

Айде де, Емо... ти самият нямаш ли вътрешно усещане кога си натрупал достатъчно за новия си чупещ-лейки-и-бордюри разказ или онова основополагащо есе, което сублимира в акъла ти вече месец-два? Пак казвам: не говорим за упражнения и писане от типа „Да видим сега с какво мога сам да се изненадам“. Говорим за теми и идеи, които са ни жизнено важни. (Това „жизнено важни“ също е въпрос на вътрешно усещане.)

Един пример, който винаги ми изскача, е „Догма“ на Кевин Смит. Смит е бил що-годе готов със сценария 10+ години, преди да се заеме със снимането на самия филм. Но ясно е усещал, че още му липсва опит/зрялост/чалъмопознание, за да направи филм, който да подобава на текста-скелет. И е изчакал. И добре е направил.

Мога да дам и доста такива примери в писането.

П.П. Нещо от личен опит с писането: Изключително неприятно ми е да установя, че текстът, който съм написал, е прибързан. Написал съм нещо „почти-готово“, което ми утрепва желанието да напиша „съвсем-готовото“ някой ден.

Не говоря за разлики, които се оправят с едно полиране – говоря за кривване в посока „познати плитчини“, неспособност да обзра достатъчно отвисоко/отвътре темите, които съм подхванал, и т.н. Т.е. проблеми, които изискват да скъсаме предната версия, да я забравим, да почнем пак на чисто. Е... на мен ми е страшно трудно да карам на чисто, след като веднъж вече съм „проправял пъртина“. Затова ми е толкова важен факторът „узряване на автора“.

Тия дни например ще се тествам дали съм узрял за най-сериозната си Приказка за Юнаци до момента... И ако не съм - ако резултатите ме дразнят, вместо да ме вдъхновяват, – кеф, не кеф, ще я отложа още.

[Trip]

Мисълта ми е, как се различава това усещане от простото... отлагане под претекст, че не сме готови за текста? И колко често това усещане, че сме готови, не ни подтиква да творим неща, които в крайна сметка просто... не се получават? А то натрупването се случва и с писане. Даже за определен тип хора, тия, дето мислят най-добре, пишейки, най-вече така се случва натрупването.

[Кал]

Добавих едно П.П. горе.

[Trip]

Еми, ти малко искаш да запечаташ музиката на сферите (твоите си сфери), всеки път като пишеш, струва ми се

Не е моят подход. Аз се радвам на препъванията си, на плитчините си, дори осъзнавайки, че трябва да ги надрасна със следващото, което опитвам. Харесвам процеса. Резултатът и бездруго е извън силите ми, когато попадне в нечия друга глава.

[Кал]

Еми, ти малко искаш да запечаташ музиката на сферите (твоите си сфери), всеки път като пишеш, струва ми се

Има нещо такова. Нали все си повтарям: „Има толкова много вече изписано на тоя свят. Като сядаш да напишеш нещо – нека да е ново, нека е наситено, нека им накърти...“

[Trip]

Да, това за чий го правим, е един много фундаментален и често обезкуражаващ въпрос...