Разказ за Гледните Точки

[Nameless]

Тези дни чувам доста истории, доста гледни точки за уж едни и същи неща, които се оказват крайно различни, неверни или пък погрешно разбрани информации. Това ми даде добър повод да надраскам няколко реда от един отдавна замислен проект за гледане през различни гледни точки. "Разказът" е нищо повече от просто една пародия на хората, техния начин на възприемане не само на околните, ами и на самите себе си. За да успеете да разбере донякъде как се е случило нещо, трябва да се направи синтез на малкото обективни факти, които се намират в хорските разкази. Иначе накрая става като разказа на гарвана за случилото се, а той е най-обективният като че ли. Ето го и "разказа" със заглавие "Истината за Това, Което Стана Онзи Ден в Късния Следобед".

Истината за Това, Което Стана Онзи Ден в Късния Следобед

Значи сега казвам ви истината за това, дето взе, че се случи оня ден малко преди привечер. Значи вървях си аз по пътя към столицата, а до мен вървеше моето най-читаво магаре за стока. Значи това магаре се казваше Белоушко и то бе много читаво магаре наистина, най-вече си го бях купил много евтино значи, та то ми вършеше чудесна работа. Отивах си аз към столицата значи, за да продам малко платове, щото аз съм търговец, така да знаете значи. И както си пътуваме така, полеката, ами и бързаме, да не изтървем пазара на другия ден, а и да не вземе някой да се настани в някой от по-евтините ханове и да няма стаи, та значи бързаме, ама така полека, и изведнъж на пътя от гората се появяват два коня в див галоп значи и се спират. Единият кон беше бял на кафеви петна, веднага му познах породата, беше северняшки кон, охранен, очевидно много добре, скъп кон значи. Другият кон бе чисто черен, отдалеч се виждаше как му лъщи кожата като най-фино кадифе, пак господарски кон. На белия кон имаше значи някакъв мъж, на черния - някаква жена. Гледам и на жената дрехите - не са кой знае какво, хубава кройка, прилични дрехи, хубави, ама чак като да отговарят на коня, не мисля. Обиците й обаче бяха едни такива значи безкрайно хубави, с малки камъчета смарагд. Викам си значи - нещо ме съмнява тази, я да го видиме младежа малко. Гледам го значи аз младежа - е тва вече са качествени дрехи, каквито и аз продавам. Много хубави, златотъкани даже, прекрасни дрехи, много скъпи. Значи си мисля - явно тоя младеж тая девойка опа. Докато съм се спрял малко за почивка, щото не бързам нали, така край тях се спрях, и докато изчислявах цената на конете в злато и теглото им в кайма колко може да им взема, тия двамата взеха, че взеха да спорят. Аз тъкмо се бях и загледал как черният кон си е леко повдигнал крака и се вижда каква хубава подкова има, та ги чувам значи, съвсем случайно. Тоя на белия кон вика нещо ей такова префърцунено:
- Къде бягаш и защо, жено?
А тя жената му вика:
- Тоя баща ти нема да ме земе за жена, що не вземеш да го разбереш.
Викам си - работата ясна, тая ще е някоя продавачка на зеле, тоя ще е некъв наследник, дето обича да яде зеле, и работата се опекла. Обаче те нещо си викат, тоя продължава:
- Ще му кажа да те земе, що пък да не те земе.
Слезе тоя значи от коня си, падна в прахта, унищожи си панталоните, което ей така тука в сърце ми ме заболя, и почна да нарежда некви лигави простотии тип: "Обичам те бе!", "Ще се метна, ако не ме любиш.", всекви едни такива значи. Тя пък се разциври и си метна и тя хубави накити значи в пръстта. Хора ненормални. Като ги гледам тия двамата безделници, вземам мервам, че не само аз ги гледам значи. На съседното дърво има един гарван, дебел такъв, охранен гарван, като за няколко супи, та тоя гарван и той ги гледа. Тоя ще е само някой гарван на чародей, си викам, проклетите му с проклети кръвопийци и те, дето за една нищо и никаква магия искат копринени роби. Викам си, е са да набарам един камък, взема да му строша тиквата, да ми го сготвят в хана, вземат да ядат и другите гости и да не го плащам. Гледам го, той ме гледа значи, страшна работа. Чародеят му и той ни е гледал отнякъде, сигурно, ама де да го знам къде е, вещерът му с вещер проскубан. Усещам се така значи, че ония двамата значи млъкнаха - гледам ги - те също гледат гарвана значи и той гледа тях. И докато ги гледа и са тихи, се усещам така значи, че всъщност виждам и един чифт човешки очи в гората и докато съм се осъзнал, изскача оттам един бард значи.
- Е, аз съм бард, велик певец, безделник и със съмнителна ориентация, особено по кръчмите вечер, искате ли да ви изпея една глупава песен!
Така каза бардът, честни бримки на хубавите ми платове. То се виждаше значи, че е облечен като пълен селянин без грам хубава материя, нехранимайко някакъв.
- Ей, ти, изпей ми една песен на селянката да ме залюби. - рече така значи оня, принцът ли, графът ли, оня с една дума. Личеше си, че нещо на барда работата му не е чиста, явно беше поставено лице. И оня запя ето това:
Царкиня горда ти не си, само селянка, ама от сой
Стани ти моята жена сега, аз пък ще се наричам твой
Баща ми ти го забрави тоя дъртия, бъди със мен
Ще те любя вечно, теб и нашите деца, ден след ден.
Начи по-лоша песен може и да съм чувал, ама тоя какъв лигав глас значи извади... Гледам му обаче мандолината, круша ми се стори, хубава мандолина, да я продадеш на някой наследник да си я закачи над камината, а като му омръзне - в камината. Много хубави неща имаше за набавяне покрай тея тримата и гарвана, ама нищо не ми се даваше в замяна значи.
- О, каква хубава песен, о, колко ми е хубаво и лигаво, о, нека ме земеш и айде да вървим! - взе да нарежда жената.
Онзи я хвана, качи я на белия си кон и двамата потеглиха в галоп, а бардът, безделникът, се скри обратно в гората. И си седя аз на пътя и се чудя - за кво ми беше да я гледам тая сцена изобщо... Все едно можеше да е различна. И си тръгнах значи полеката бързо по пътя, като гласно псувах, че й черният кон си беше отишъл, а и гарванът беше излетял, че и обиците ги няма... Само загуба на време стана значи ей!

Сега ще ви разкажа с нежни, любовни слова истината за това, как спечелих сърцето на своята дама онзи ден в горската дъбрава, под омайните песни на пойните птички, окрилен от най-мили и любовни чувства. Двамата с нея галопирахме най-прекрасно из местността, аз бях вперил поглед изпиващо и чаровно в нейните веещи се, ефирни руси къдрици. Бялата й шия едва се виждаше от гъстата й, мека коса, но аз все пак не можех да не забележа колко е нежна. Беше облечена така красиво, подхождаше ми, въпреки че не бе аристократка. С нея се познавахме от толкова години, всяка нощ я бленувах и й пишех любовни песни, а наскоро й бях признал своята любов. Моето прекрасно цвете беше така омаяна от очарованието и чара ми, че припадна в моите силни ръце, които с лекота поеха тялото й, нежно и леко като перце. Преди да притвори клепки, съвсем останала без дъх от радост, видях своето кристално красиво отражение в бистрите й, сини очи, които ми бяха изпили душата от любовна мъка... О, горкият аз, толкова години без любов... Всичките богатства на баща ми не можеха да се сравнят с моето лично златно съкровище - нейните прелестни коси. Докато галопирахме, аз й признах, че я искам за своя вечна съпруга и й подарих прекрасни изумрудени обици, които са лично от пещера на дракон. Тя избяга, примряла, бледа, толкова красива и топла към мен, аз я последвах със своя верен кон с името Гладиолиус, смелия боен кон на моята фамилия. Излезе моята прекрасна богиня от гората и се озова на пътя, където слънцето озари нейната прекрасност и аз сякаш за първи път загубих дъха си по нейната снага и прекрасно, мило, оформено от ръце на фея лице.
- О, мила моя, прекрасна любима, защо се опитваш да ме избягваш така? - казах аз с патетичен и пълен с болка стон.
- Баща ти не ме желае за част от семейството, о, любими мой невероятно красиви принце, защо отказваш да разбереш моите думи от най-дълбока загриженост за теб? - ми отговори тя с очевидно треперещ от мъка глас и блясък на напиращи сълзи в очите, като в треска от най-силна любов по моята красота и невероятна личност.
- Аз ще се застъпя за теб, любима, и баща ми ще те приеме, няма как да не приеме този дар, който си ти - дар за мен от самите благосклонни богове на щастието.
След това, покосен от самите богове и тяхната воля, аз се проснах на пътя, в нейните крака, оставен изцяло на нейната милост, защото тя ми бе отнела и сърце, и живот, и смисъл, и само нейната любов можеше да ми подаде ръка и да ме спаси от вечното страдание.
- Обичам те, ти си единственото, което ме интересува. Ще се откажа от всичко, само за да мога да те виждам всеки ден, да виждам твоята ефирна и чудна, неземна красота, на теб равни не са дори самодивите, дори валкириите, няма нито една жена на този свят, която да засенчва така и слънцето, и луната, това си ти любов моя, ти си истината за мен, ти си целта и смисълът.
Моята дама се разплака с нежните си, мили сълзи, свали обиците, явно неспособна да държи това бреме на себе си, да държи толкова много любов в душата си, тя ги пусна на земята, показа ми как ме обича въпреки всичко, как никакви богатства не са важни за нея. Двамата се загледахме, поразени едновременно от чувството за съдба, видяхме прекрасния гарван, син на нощта и вестител на звездите, видяхме този гарван, дете и помощник на някой могъщ магьосник или орисница, които очевидно подкрепяха угнетената ми от болки и блянове душа. Това беше знак съдбовен, че ние двамата с Корнелия трябва вечно да делим един живот и едно съществуване, защото двамата бяхме призвани да живеем заедно. И изведнъж нашият добър орисник ни изпрати един младеж блестящ. Той беше облян в светлината, блестеше в своите дрехи, направени от злато, държеше в ръка инструмента на своя смисъл - своята лира от планински скъпоценни камъни. Той промълви скромен за своето величие тези думи:
- Аз съм великият бард на този лес, тук птичките и зверовете биват омаяни от моите прекрасни песни и стихове! Аз пея в царски дворци, но този път, за вас двойка влюбени сладки славейчета ще изпълня специална мелодия, ако господарят прекрасен позволи!
Казах му, с напевен и разчувствен глас следното:
- О, приятелю по душа, мой мили кръснико на съдбата, ти, който си тук, за да ме поведеш по пътя на щастието, о, сроднико по дух, изпълни една песен на моята любима в знак на моята любов, чиста и свещена като слънчевите лъчи сутрин.
И странникът, изпратен от боговете на добруването, запя със своя ангелски глас най-милите стонове, които съм чувал.
Принцесо моя скъпа, негорделива и добра
Бъди ти моята любима мила, аз съм твоята съдба
Строгата дума на баща ми не ще ни раздели
Аз вече те обичам вечно, и теб, и нашите бъднини.
Усетих сълзите в очите си. Този магически и вълшебен мъж беше уцелил най-точно и фино нашата трагична история. Моята любима, трепереща от радостни и влюбени сълзи, ме погледна изразително и скръбно и ми каза тези думи на върховно щастие:
- О, колко дълбоко тази песен ме порази в сърцето като стрела от твоите тетива, любими, о, колко по-добре и възвисена не съм се чувствала никога, храбри ми принце, качи ме на своя горест жребец Гладиолиус и нека отпътуваме към залеза, за да започне изгревът на нашия нов приказен живот!
Подадох й ръка и се качих с нея на Гладиолиус. Косата й се вееше до мен, двамата потеглихме, махайки назад към магическия бард, който сигурно беше някой горски дух или просто е бил гениален майстор. Ароматът на моята любима ме изпълваше изцяло, душата ми ликуваше, мислех хиляди слова, които да й посветя, хиляди нежни любовни слова... А гарванът на щастливия случай кръжеше, озарен от меденото слънце, благосклонен към нас и даващ ни святата си благословия.

Сега ще споделя какво ми се случи онзи ден в късния следобед, докато угаждах на един разглезен местен аристократ и ходих на галоп с него. Не че съм лоша или нещо такова, той просто всяка седмица имаше нова върховна любов или друга някаква такава глупост, та тази седмица бях аз. Не знам сега, по жребий ли ги избираше, по какво, ама все тая де, разни такива неща. Облякох си всеки случай най-хубавите дрехи, стегнах си кестенявата коса на кок, опитвах се да изтрия спомена как ми се беше врекъл в любов и беше паднал на земята, тресящ се като болен от треска или нещо такова, и пояздих малко с него. Конят ми хареса, беше много мил кон, разбирам от животни, особено от коне. Прекарвам много време в грижи за тях, с това се занимавам всъщност, та можех да оценя един силен здрав кон и подобните му неща. Неговият кон се казваше Гатиолус или нещо такова, как да го запомня, аз моя нарекох Гарван. Та принцът ми подари някакви накити, които изобщо не ми харесаха, но си ги сложих от любезност. Мина ми през акъла, докато ми се вричаше във вечни любови, че може малко да се погавря с него, поне и аз този ден да съм се забавлявала. Тръгнах в галоп, той едва ме настигна, по-запъхтян и от коня, и излязохме на главния път към столицата. Веднага забелязах един мъж недалеч от нас, със старо, проскубано магаре, който ни изгледа щателно и уж случайно се спря отстрани на пътя и взе да слухти и да ни гледа сякаш се чудеше дали просто да не ни ограби. Това нещо ме обезпокои, затова реших още по-настървено да играя ролята си.
- О, любовницеее, мояяя, що така бързо се отдалечаваш от моята душааа?
Направо гласът му значи ме режеше в сърцето, как можеше някой да говори така, просто не ми е ясно...
- Ами... Смисъл... Баща ти сигурно няма да ме иска... Нали разбираш, ъъъ, няма как...
- Няма значение баща ми, ти си моята любов, аз ще го убедяяя, ти си моята съдбааа...
Грачи нашият, грачи, куп глупости приказва, усещам как ми иде да се смея. Мисля си, ако взема да се смея, ще се развали всичко, обаче смехът направо избива като сълзи и всякакви такива работи, а и той като се пльосна в пръстта и съвсем не можех да се сдъжам повече. Взех да плача уж и да се превивам от смях, махнах обаче обиците, че ми стана виновно, а той седи и ще заплаче и той с мене. Седи и ми нарежда някакви си глупости и други такива неща, просто не го слушах, че се чувствах достатъчно увредена. Гледам го търговеца, че гледа нещо на дървото - гледам и аз - гарван. Седя и го гледам този гарван, беше наистина красива птица. Беше черен като коня, който кръстих на всички такива птици и подобни, любувах се на блестящите му пера. Погледнах пак към търговеца, докато принцът нещо си въздишаше, та търговецът гледаше едно такова хищно, май се оглеждаше с какво да замери гарвана. Направо взех да се притеснявам, че в тази ситуация трудно можеше да се избяга. Най-много да се метна на коня и да се разкарам оттам, друго нямаше какво да се стори. Междувременно от гората изскочи един такъв певец. Беше симпатично момче, намигна ми такъв. Намигнах му и аз, той май схвана, че всъщност се хиля.
- Аз съм бард от този лес и съм дошъл тук днес да ви попея - искате ли?
Принцът се хвана за сърцето и заплака, чак и мене ме заболя сърцето от такива превъзнасяния. Той и бардът беше един такъв нахилен, беше му хрумнала някаква идея.
- Изпей една песен на моята любимааа женицааа, за да ме обича вечнооо.
Бардът ми намигна пак, задрънка на странния си инструмент и изпя следното май:
Прекрасна горда царкине с коси като луна
Стани моята жена и ще отпътуваме към залеза
Баща ми не ще ни сломи, имаме силата на любовта
В името на нашите деца, ти ще си моята жена.
Беше се постарал сега човекът, не му го отричам, само дето песента не беше особено песен или нещо такова, по-скоро беше някакво изтерзано грачене на несвързан текст.
- Много хубава песен! Браво, прекрасно! Хайде, принце, хващай ме на белия кон и да се доразходим. - издекламирах аз, докато продължавах да си хвърлям погледи с барда.
Докато принцът ме качваше на коня, певецът извади от панталоните си един лист, на който пишеше "Млад, ерген, певец, свиря в "Кривата Подкова" и сигурно и разни други такива. Кимнах му припряно преди онзи да отгалопира най-несръчно, и успях само прошепна "Мара съм аз". Видях го как се загуби в гората, подплашвайки гарвана, който отлетя и скоро се загуби от поглед и от други подобни.

Ще ви изпея истината за това, което се случи онзи ден, докато се лутах из гората и се чудих къде по демоните съм се загубил този път след здравия запой в "Кривата Подкова" на предния ден. Аз свиря в "Кривата Подкова" всяка вечер в замяна на вечеря и подслон. Много е важно да се има вечеря и подслон, а може и по чашка, стига да има кой да почерпи сега, няма пък да връщам. Конректно предната вечер пък един братовчед от село имаше рожден ден и като беше помъкнал едни жълтици да пръска по кръчми... Ами... И аз не знам какво стана, като беше помъкнал тея жълтици да пръска по кръчми. Не ми е това мисълта де, каква ми беше мисълта. Та ходя си аз из гората и какво да видя - някакъв музикален инструмент има на земята. Чувам един отнякъде хърка - бях подценил въздействието на жълтиците на братовчеда явно, щом силата на снощния запой беше покосила и този невинен бард в гората. Мисля си аз, ако този бард спи, може някоя катерица да дойде и да му отмъкне... А... Там какъвто е този инструмент. И аз вземам да си се представям как изглеждам отстрани и дали приличам поне малко на катерица и някак прецених, че може и да мина за катерица в краен случай, и грабнах инструмента. Имах едно листче в себе си, с което да се представям на важни особи, ама реших, че ако го оставя, ще се издам, че не съм катерица. Та взех го аз и тръгвам в някаква посока, надявам се да уцеля пътя към столицата. И чувам гласове следните:
- Накъде си се разбързала такава? - рече мъжки глас на висок тон. Притесних се дали не е някоя девица в беда - или по-хубаво - някоя недевица в беда - и хукнах по посока гласа, с надеждата и да намеря пътя.
- Баща ти ме е отхвърлил, няма начин, разбери.
Бях вече в периферията на дърветата и ги съгледах тези двамата. Бяха на едни хубави коне, мъж и жена, някакъв изтупан перко и едно красиво и най-обикновено селско девойче. Веднага измислих план за действие - той я притиска още повече, а аз отивам и му надявам тая сопа със струни в главата, а после с момичето крадем конете и да ни няма. Добре звучеше.
- Ще говоря със стария си баща, ще видиш, че ще стане, само да не стане.
И се метна в пръстта. Реших, че нещо се е спънал, ама явно просто искаше сам да открадне подковите на коня или пък нещо спазми имаше, не можах да разбера. Момичето взе да се хили, та се залива, и метна някакви обици на земята. Може би обиците бяха негови, съвсем се обърках вече от тази крайно странна сцена. Момичето май в беда не беше, но пък за сметка на това можех да я измъкна от онзи лудия с обиците по някакъв начин. Да го халосам със сопата още беше вариант, докато не видях един дрънгалест, як, мъж с магаре, който седеше и ги гледаше отдалеч. Тоя сигурно е бащата, мисля си, щом така ги следи какви ги вършат. Или може би е нейният баща и чака удобен момент да насъска магарето срещу младежа, да го претрепе и да го закара в гората. Той изведнъж погледна към мен и аз рязко се напрегнах. Стиснах по-здраво сопата на барда и вече мисля планове как най-ловко да го ударя на тичане без да изглежда позорно. Бащата обаче гледаше някъде над мен. Погледнах и аз - гарга. Гледам я гаргата как някак диша странно и си мисля откъде пък се взе сега пък тази гарга. Не че не харесвам гарги, ама те имат навикът да са зли и подчинени на вещици и магове. Аз с вещици и магове да се занимавам не искам, затова реших да не се закачам с гаргата. Изведнъж така по вътрешни подбуди леко осъзнах, че предпочитам да ме утрепят на пътя или да ми откраднат подковите, ама не и да ме изяде вещица или маг. Излизам аз, ама всички ме погледнаха и мен ме присви. Намигнах на момичето, да разсея напрежението и тя взе, че ми се зарадва. Мисля си - ако изляза жив от тази ситуация, ще я черпя пиво. Ау, ами ако чакат барда? Е, тука вече я бях здраво оплескал.
- Аз съм този бе... А... От кръчмата... Тоест... Барда... Аз съм бард! Да ви попея?
- Изпей ми на дамата стихове, велики барде!
Така ми рече онзи нагласеният, очевидно е, че вид и аура на бард си имах, ама те са си по рождение, семейна черта е, явно. Аз съм всеизвестен да мисля стихове в движение, не че знаех как се свири на сопата, но викам си - колко му е, пея за живота си.
На принцеса си прилична, моя мила и най-лична
Стани моята кралица на нощта, моя свещ в живота
Баща ми май иска те за себе си, но аз ще те спася
Бъди моята градина тучна, окичи ме със деца, обичам те така.
Мисля, че е моят вроден гений и талант за музициране е пределно ясен макар и на непознат инструмент.
- По-хубава песен никога не съм чувала, прекрасни барде, по-щастлива никой не ме е правил. Принце, вземи ме на коня си и да вървим.
Така каза принцесата, но ме гледаше тайно и влюбено и си намигахме зад гърба на принца. Показах й своите лични данни, а тя ми прошепна, че се казва Сара. Какво хубаво име има тази Сара! Ще измисля хиляди епопеи за нея, стига да се докарам до "Кривата Подкова". Докато те се отдалечаваха в галоп, а аз вече мечтаех по Сара, черният кон тръгна след тях, а междувременно гарванът се спуна от клоните и грабна обиците от пръстта. Проследих с очи полета му, скрил се пак в гората, да изчакам бащата да премине, че после да му мисля де да я продавам новата си сопа, че аз на такова нещо да свиря не мога. Ама хубав рожден ден имаше този братовчед де!


Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак. Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак. Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак. Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак:
- Гра-гра-гра-гра-грак?!
- Гра-гра-гра-грак-грак-грак.
Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак.
- Гра-гра-гра-гра-ГРАК-ГРАК!!! Гра-гра-гра-грак-грак-грак.... - гра-гра-грак, грак-грак-грак...
Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак. Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак. Гра-гра-гра-грак-грак! Грак-грак. Грак-гра-гра!
Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак. Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак:
- Грак-грак-гра-гра-гра-гра-гра! Гра-гра-гра-гра.
- Гра-гра-гра-гра-гра-гра-гра-грак-грак-грак-гра!
Гра-гра-гра-гра-гра-гра-гра-гра:
Гра-гра-гра-грак-грак, гра-гра-гра-грак-гра
Гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак, грак-грак-гра
Гра-гра-гра-грак-грак, гра-гра-гра-грак-гра
Гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак, грак-грак-гра.
Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак. Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра:
- Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра, грак-гра.
Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-грак-гра-грак-гра-гра-гра, гра-гра-гра-гра-гра-гра, грак-грак-грак. Гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-грак-гра-гра, гра-грак-гра-гра. Гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-гра-гра-грак-гра-гра-грак-гра-гра, гра-гра-гра-грак-гра. Гра-гра-гра-грак!

[Radiant Dragon]

Мисля, че в тази тема е много подходящ следния цитат:

"Физикът Лео Силард съобщил веднъж на приятеля си
Ханс Бетхе, че възнамерява да си води дневник:
– Нямам намерение да публикувам. Само ще записвам
фактите за информация на Господа.
– Не мислиш ли, че Господ знае фактите? – попитал
Бетхе.
– Да – казал Силард. – Знае фактите, но Той не знае
тази версия на фактите."

Ханс Кристиян фон Байер,
Укротяване на атома

[Кал]

Потърси Rashomon, филм на Акира Куросава. Сигурно ще ти хареса.

(Китайският „Герой“ е вдъхновен като структура от него.)

А „Песента на ханджията“ определено ще ти хареса.