Станало време царкинята под венчило да мине. Идвали от цялата земя принцове и богаташки синове ръката и да искат, но злата царкиня-магьосница тропала с ботушче и казвала на всеки:
- Който иска жених да ми стане, трябва по-голям магьосник и от мене да е! Всеки, който иска ръката ми, нека съумее да се скрие от мене за един ден и една нощ! Ако се укрие и не го намеря, ще се оженя за него, ако ли обаче не – живота ще му взема и костите му ще оглозгам!
Красива като слънцето била царкинята, устата и – роза, зъбите и – дребен бисер, снагата и – като топола! Страхували се принцовете и богаташките синове от страшната и закана, но не спирали да идват. Идвали с шапка-невидимка, с конче-вихрогонче, с кърпичка-рекичка, но никой не съумял да се укрие.
Един жених се покрил с шапката-невидимка и се скрил на най-високата планина, но на – злата царкиня-магьосница се обърнала на орлица, целия свят прелетяла, намерила го и очите ми изкълвала. Не станал неин мъж!
Друг жених своето конче-вихрогонче яхнал, накрай света допрепускал, стигнал до дървото, което е межда на този свят и другия, и с шумата се покрил. Всуе! На тигрица се обърнала царкинята, цялата земя като хала пробягала, намерила го, разкъсала го! – само тук-таме костичка оставила. Не станал и той неин мъж!
Трети жених постлал своята кърпичка-рекичка и тя станала на ручей, който тече по тайни пътища до най-тайното и най-дълбоко море. Обърнал се женихът на риба, плувал в ручея, до морето стигнал, спуснал се вътре до най-дълбокото, и под мидена черупка се покрил. Но уви! На щука се обърнала царкинята, по потоци и ручеи плувала, до тайното море доплувала, гмурнала се в дълбокото, лапнала го на един залък – хам!, нищо не останало от него. И от тоя не излязал мъж за злата царкиня-магьосница.
А то ставало така, понеже злата царкиня имала едно вълшебно огледало. Колчем му каже: „Огледалце, покажи!“ – и виждала в него всичко, което е на небето, на земята, че и под-земята – във водата. Нищо не могло да и убегне.
И си живяла така царкинята без мъж и ставала от зла по-зла, и колкото зла, толкуз хубава. С вилите дружи, с таласъмите се съветва, до вещиците се допитва. А царството на зле отива.
Не щеш ли, веднъж по царския друм към нейния замък се задал най-малкият син на един човек с трима сина. Баща му така имота си раздал: на най-големия син – нивите и къщите, на средния – сандъците със златни пари, а на най-малкия дал една прокъсана дрешка и крива тояжка и го пратил късмета си по широкия свят да търси.
Много вървял, много видял малкият син, и сам станал добър магьосник. Чул за злата царкиня и решил да си опита късмета. Отишъл до замъка, гледа: вратите от елмаз и желязо, затворени, отпреде вардят двама пазачи – призраци-палачи! Стражите забаламосал, като вятър през ключалката се промушил, вътре влязал.
Застанал той пред царкинята. Тя, като го видяла какъв е дрипав и смешен, пляснала с ръце, мигнала с вежди-пеперуди, та му се присмяла:
- Ти ли мъж ще ми ставаш, дрипльо?
А той:
- И мъж ще ти стана, и царството ти зестра ще взема! Нека така се обзаложим: търси ме не един, а три дни, не една, а три нощи! Но не ме ли намериш, не само под венчило ще минем, а и злия си път ще обърнеш!
Почудила се злата царкиня на нахалството на момъка, но каквато била зла, засмяла се хитро-хитро и се съгласила. А малкият син излязал на прага на стаята и казал: „На прага ти ще спя!“. Царкинята разбрала, че е глупак, пак се засмяла и спокойна си легнала в леглото си. Леглото и от пух, над него балдахин от златна коприна, спи царкинята сладко-сладко и насън се облизва.
Станала тя на следващата сутрин, омила се, вчесала си черната коса и веднага тича до прага, да вземе живота на момъка. А него го няма, ни пух, ни пера. Отишла тя при огледалото и пита:
- Огледалце! Къде е дрипавият фукльо? Огледалце, кажи!
Скърцало огледалото, пуфкало, скрибуцало, накрая избоботило:
- Не знам, господарке!
Разярила се злата царкиня, на орлица се обърнала, до слънцето долетяла, идва и го пита:
- Слънце, златно слънчице, виждали ли си ми дрипавия фукльо?
- Не съм, сестрице! – отговорило то. – Всичко виждам, светя на човек, на звяр и над цялата земя, но него не видях!
Литнала царкинята цял ден малкия син да търси, летяла, търсила, нищо не намерила. Върнала се в замъка с пребити от умора крила. „Нищо, утре ще го намеря!“- рекла си, и легнала да спи. Леглото и от пух, балдахинът и от златна коприна, сънят и – ту добър, ту лош.
Станала тя на следващия ден, омила се – н еумила, и веднага при огледалцето тича.
- Огледалце! Къде е момъкът-късметлия? Един ден го търсих, очите му исках да изкълва, а него го няма! Огледалце, кажи!
Дваж по-силно скърцало огледалото, два пъти по-високо пуфкало, накрая казало простичко:
- Не знам, господарке!
Разярила се царкинята, на тигрица се обърнала, бягала, търчала, стигнала до Самодивската планина и като се провикнала, заръмжала!
- Сестрици вили, сестрици вещици! Долетете, кажете: чували ли сте за момъка-късметлия?
Долетели вили, долетели вещици – коя на стол, коя на шопар, коя на дявол. Идват и викат:
- Във ведро магия капахме, от камък корен ровихме, от риба дъх ловихме – не знаем къде е момъкът-късметлия!
Бягала цял ден царкинята малкия син да търси, бягала, търчала, но нищо не намерила. Върнала се в замъка с пребити от умора лапи, с изтъпели нокти. „Нищо, утре ще ми падне!“- казала си и легнала да спи.
Леглото и от пух, балдахинът и – златен, а сънят и – лош!
Станала царкинята на третия ден, бясна-зла, още не се е умила, при огледалцето тича:
- Огледалце! Къде е момъкът – магьосник? Един ден го търсих, втори ден го търсих, костите му исках да оглозгам, гладна си останах! Огледалце, кажи!
Съвсем силно скръцнало огледалото, пушек пуснало, натрошило се съвсем, едва говори, едва мълви:
- Не знам, клета господарке!
Уплашила се, разярила се злата царкиня, хукнала, до потока стигнала, на щука се обърнала, плувала, плувала, бързала, стигнала до рибата-кит, която държи света да не падне, вълните прави и земята тресе.
- Риба-цар, риба-кит, риба-господар! Виждала ли си, чувала ли си момъка-магьосник?
А рибата-кит нищо не казала, зер – с царкинята ли ще се занимава, тя, дето света крепи – само с око премигнала, с опашка пляснала, царкинята-риба се намерила на другия край на реката-океан. Цял ден плувала, цял ден търсила, въртяла се, нищо не намерила. Едвам в замъка се прибрала, и седнала на столче дъх да си поеме. Гледа : замакът – порутен, огледалото – натрошено, в леглото – дървеници се гонят.
Разбрала царкинята-магьосница, че я е победил хитрият момък. Разбрала, та станала и казала:
- Юначе, ти победи! Само ми се разкрий и ми кажи как успя да ме надхитриш.
И ето, дочуло се едно тънко-тънко, като на мишле гласче:
- Три пъти света обиколи, с три дни остаря, бял косъм ти излезе!
Огледал царкинята косата си, и гледа – наистина, един косъм побелял. Откъснала го, хвърлила го - зер млада мома с бял косъм бива ли! А косъмът, още преди да падне на земята, се завъртял като пумпал, подскочил и станал на младия юнак!
Удивила се царкинята, а момъкът казал:
- Когато ти ме изпъди, аз се престорих, че спя на прага ти, но тайно се промъкнах като вятър докато решеше косата си и станах ей-този бял косъм в нея. На орлица се обърна – перо станах; на тигрица се обърна – косъм останах; на щука се обърна – люспа бях. Дай си сега ръката!
Нямало какво да се прави, оженили се. Вдигнали сватба за чудо и приказ. Царкинята от зла станала добра, старите си приятели нито поканила, нито повече погледнала, а с момъка живели докрай щастливо и много добри чародейства и славни вълшебства заедно сътворили.
И аз бях там, и аз сватба празнувах: три дни патици със сметана ядох, в устата ми не влезе; три дни вино с мед пих, по брадата ми течеше. Шук, мук, сук – и приказката дотук!