корица на „Сивият път: Наследникът“
Представя: Григор Гачев

Наскоро си го препрочетох наново. И просто не мога да се сдържа да не пусна някои цитати. Стихове, весели или важни моменти, все ключови точки на вълшебството, което пропива истински добрата книга…

Надявам се Любомир Николов да ми прости. Просто такова нещо не може и не бива да стои само на книга, въпреки всички обещания и задължения към издатели – трябва поне частичка от него да я има и в Нета! Любо, виновен съм, ама не мога иначе!

~

Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.

Бездната го обгърна.
Тя се простираше във всички посоки – безкрайна, надхвърляща способностите на разума, хладна, величествена и безучастна. Отляво грееше ослепителната огнена топка на слънцето, която въпреки убийствения си блясък не разсейваше вселенския мрак на междузвездните простори. Отдясно висеше Тера, обвита в мекото синкаво сияние на животворния въздух; малко по-нататък бе нейната сестра Селена – също тъй синкава и прошарена с бели облаци, между които прозираха зелено-кафявите очертания на континенти и тъмносините петна на морета. Отвъд тях като второ слънце блестеше Дневната звезда.
И сред всичко това висеше една нищожна прашинка – малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.

… Тази вечер, докато плавахме край Фамагуста, отец Амвросиас заговори за ίσιο δρόμο. Казах му, че това е само легенда, но той се закле, че е истина и обеща да ми покаже доказателства. Финеган го подкрепи. И двамата твърдо вярват в Правия път…

От първата тера
до седмата тера
не тръгвай, човече, навън,
че цял ще се схванеш
и там ще останеш
студен и вдървен като пън.

От гърдите на канцлера се отрони въздишка на облекчение. Бяха прекрачили в сферата на пазарлъка и той се почувства в свои води. Усмихна се леко и отговори:
– Ще обсъдим това насаме. Но гарантирам, че става дума за нещо, което няма да те затрудни. – Той помълча и добави: – Впрочем, как би желал да те наричам? В старите документи не се споменава името ти.
– Все едно – отвърна безразлично Неживия. – Авитус не е зле. А ако толкова държиш на точността, някога ме наричаха Файтроб Осемнайсети.
– Файтроб… – повтори Берилиус с леко недоумение. – Това династия ли е?

– Как изобщо ще хвърчи три дни от Тера до Селена? Между тях няма въздух, чух го от дядо Зарк! Какво ще диша?
– Чакай сега! Става дума за три терански дни, значи само три тери.
– Абе, опитай ти да не дишаш три тери, пък да те видя после.
– А какво нахалство само! Уж се прави на много скромен: туй било за хората голям скок, пък за него само някаква си малка крачка.
– Измислица, чиста измислица от начало до край! Дори за името лъжат. Какво означава това Нийл Силната ръка? Човеците си имат фамилия, а не второ име като неандите.
– Ами ако е бил неанд?

– Пръстенът сочи, че си развълнуван и вдъхновен – поясни магистърът. – Но това, драги ми принце, е наистина нищожна дреболия в сравнение с вълшебното могъщество на Древните. Разказват, че те са умеели да летят тъй бързо, че за по-малко от ден – терански ден, тук го наричате тера – да обиколят целия свят. Създавали кораби, способни да прекосяват мъртвите пространства между световете. Можели да разговарят помежду си на невъобразими разстояния. Чрез магия, наречена „гемо“, се научили да променят същината на растенията и животните. Научили машините да мислят и да помагат на хората. Ала цялото това могъщество не им донесло нищо друго, освен гибел. Всичко завършило с Армагедон…

– И тъй, чада мои – говореше отец Алмазар, – миналия път стигнахме до силите, властващи над вселената. Много имена имат те: черно и бяло, Ин и Ян, Бог и Сатана… Ала най-често ги наричаме Великия изравнител и Вечния градинар.
– Да се възславят имената им – вметна ратник Гозамбо.
– Скудоумните люде ги смятат за врагове – продължи Алмазар след кратка почтителна пауза. – Въобразяват си, че навсякъде тече вечна битка между тях. А не е тъй. Нима може да има сянка без светлина или светлина без сянка? Или… представете си как ковачът бие с чука по нажеженото острие, а сетне го потапя в кацата със студена вода. Кипва облак пара и изглежда, че студът и горещината са се вкопчили в люта битка. Ала те всъщност са се съюзили, за да закалят стоманата…

Харо Мечастъпка пълзеше бавно и предпазливо по гредите на покрива. Съдбата най-сетне му бе предложила шанс и трябваше да го използва на всяка цена.
От две години чакаше за зелено перо. Ако беше човек, отдавна щеше да го е получил. Спазваше най-усърдно местните обичаи, взимаше участие в племенните ритуали, работеше усърдно и скромно. Но черокийците – свестни момчета по принцип – проявяваха странна подозрителност към неандите. Чиста глупост, разбира се. Неандите бяха далеч по-близки с местните племена, отколкото европейските пришълци. Дори личните си имена избираха по подобен начин, а и неведнъж бяха доказвали, че с лекота се приспособяват към черокийския начин на живот. Харо дори знаеше сред кое племе би искал да се засели – древните анасази, които го възхищаваха със своето миролюбие, удивителната си пустинна архитектура и твърдата вярност към прастарите традиции.

Името му беше Абдул ал Хакими, но никой не знаеше това. В мизерните бордеи на древното гробище го наричаха Нусафер Елхаджиб – Половин вежда, защото над лявото му око имаше дълбок белег от изгаряне. Най-често му викаха просто Хаджиб. Беше дребен за своите четиринайсет години, но жилав и с удивително силни ръце, на чиято тренировка посвещаваше всяка свободна минута. Просяците, крадците и дори убийците се бояха от него, както човек инстинктивно се бои от скорпион или кобра. Наоколо му се носеше мрачният ореол на безнадеждна свирепост, готова всеки момент да го тласне към самоубийствено и хладнокръвно насилие.

Ермелинда тичешком влезе в стаята си, заключи вратата и спря задъхана. Озърна се, сякаш очакваше някой да дебне всяко нейно движение. Но разбира се, в стаята нямаше никого. Беше съвсем сама.
Тя измъкна от корсажа си стария бележник с кожена подвързия, разгърна пожълтелите страници, спря мимоходом поглед върху рисунката на прокълнатото дърво и стигна до последните редове, изписани уж със същия, но и съвсем различен почерк – забързан и разкривен, като че оставен от трепереща ръка.
Ego Magister Aramian confirmo in veritate Regem Zygwartem non a mollitione cordis sed venenum mortuus esse. Hoc in casu interficionis meae notum sit.
Бе проверила три пъти превода на всяка дума и страшният смисъл на надписа оставаше запечатан с ледени букви в сърцето ѝ:
Аз, доктор Арамян, потвърждавам, че крал Зигварт е умрял не от сърдечен удар, а от отрова. Записвам това за в случай, че умра.

– Ама, мамо, то беше само едно малко мамутче! – жално надигна глас Айдо. – Викаме му Душко, щото много обича да души…
Ланс усети гафа и взе да отстъпва към стълбището, но закъсня. Здравата ръка на Пипа го сграбчи за яката.
– И ти ли си замесен, непрокопсанико? Марш веднага да донесеш другата табуретка! Ще ми хрантутите вие мамутите! В гроба ще ида от вас двамата, тъй да знаете!

– Откъде е това?
– От една древна пиеса – отговори възпитателят. – Казват, че била най-великата драма на всички времена, ала оригиналният текст не е надживял Армагедон и времената на хаос след него. Ентусиасти са го възстановили по памет и при това е загубено много. Не се знае дори нито името на автора, нито какво е било оригиналното название на драмата. Някои изследователи твърдят, че е било „Селцето“ – подигравателен намек за замъка, където се развива действието. Повечето обаче смятат, че пиесата се нарича „Шекспир, принц английски“.

(Не мога да се удържа да не поясня – на английски селце е hamlet. 🙂 – Григор)

– Откъде се е появил?
– А ти как мислиш, глупаво момиче? – изхлипа възмутено госпожица Леверие. – Да не си въобразяваш, че с моята мижава гувернантска заплата мога да си позволя да купувам терански пурети? Ектор ми ги праща, естествено. Ектор Буска от Хавана. Той е сложил пръстена вътре, няма кой друг.
Ермелинда изобщо не се обиди. Такава си беше Ивон – често даваше воля на езика, но никога със зла умисъл.
– Онзи Ектор Буска ли? Дето си ми разправяла за него? И сега ти праща пръстен с диамант? – Тя пак се загледа в камъка. – Ама… не е ли неприлично голям?
Госпожица Леверие подсмръкна, избърса очи и явно се поободри.
– Глупости, млада госпожице! От мен запомни: нито един диамант не е прекалено голям. Както казваме ние в Лютеция, диамантите са най-добрите приятели на жената. Пък и Ектор си е такъв. Обича всичко да прави с размах.

Нощта падаше над града, мракът прииждаше и улиците притихваха. Ала през огромната арка на портала, надвиснала над залива, нахлуваха снопове ослепителна дневна светлина, чиито лъчи обливаха със злато водите на пристанището, швартованите край кея кораби и дългите редици пристанищни складове. Точно в момента под арката минаваше фрегата с издути платна от топлия терански вятър и графът изпита старата тръпка на страхопочитание пред могъществото на Древните. Само за миг този кораб бе изминал разстояние, за което биха му трябвали поне две години плаване – разбира се, ако изобщо имаше воден път между двата свята.
Днес действащите портали се брояха на пръсти, но Алекс знаеше, че някога са били стотици. Повечето бяха престанали да работят и стърчаха насред равнините или по морските брегове като безполезни паметници на някогашното величие. Други може би все още действаха, укрити под водите на моретата.

– А кой е Немият брат? – запита момчето с жив интерес.
Ратник Гозамбо помълча, търсейки най-простичките думи.
– Виждаш ли, Ланс, във всеки от нас има две същества, а не едно. Първото – това е нашето „аз“, онова, за което се смятаме и което виждат околните. Но има и друго „аз“, скрито дълбоко в нас като сръчен и мълчалив слуга, готов винаги да свърши работата наместо нас. Не ти ли се е случвало многократно да вършиш по две неща наведнъж? Например да ядеш и да разговаряш? Или да работиш нещо, а да си мислиш за съвсем друго?
Ланс бързо кимна.
– Точно това е Немият брат – продължи Гозамбо. – Онзи, който поднася лъжицата към устата ти, докато си се увлякъл в разговора. Или който работи, докато ти се унасяш в мисли. Скромен и работлив, той е винаги нащрек, винаги се грижи нещата да бъдат наред, докато ние се разсейваме. Но и той си има чепат характер. Не си ли забелязвал как понякога вършиш съвсем необясними неща – особено на сегашната си възраст? Как нещо те тласка към пакости, дори когато знаеш, че ще си изпатиш?

Както повеляваше церемониалът, принц Ламборгин пръв получи своя подарък. Макар че се стараеше да сдържа нетърпението, той бързо разкъса опаковката, отвори кутията от позлатено дърво и измъкна отвътре кристална топка върху кръгла поставка от странен материал – нито дърво, нито кост, нито камък. Топката изглеждаше съвършено черна, но щом се разтръскаше, из нея започваха да танцуват стотици златни искрици, между които вихрено летеше блестящо метално вретено с тесни, издължени назад криле. Върху поставката бе изписано с архаични ъгловати букви: КОСМИЧЕСКА ЯХТА ЛАМБОРГИНИ.
Очите на младия принц грейнаха от възторг. Не знаеше какво точно означава „космическа яхта“, но се досещаше, че става дума за онези вълшебни машини, с които Древните са летели между световете. И че е получил в дар една безценна реликва отпреди петнайсет века, носеща като по чудо неговото име.

Отпред, право по курса, бързо нарастваше силуетът на грамаден черен галеон. Нито една човешка фигура не се мяркаше по пустите палуби, платната бяха скатани, ала откъм зловещия кораб лъхаше тъй гибелна и скверна заплаха, че ако можеше, монахът тутакси би насочил шхуната по обратния курс. Ала нямаше нито време, нито възможности за това. Нямаше как да поддържа курс байдевинд – не и сам, не и в този тесен коридор от сияеща вода. Оставаше му само да стиска руля и да отправя към Бога несвързани, страстни молби за помощ.
И Всевишния навярно го чу, защото се случи истинско чудо. Платната изведнъж промениха цвета си от сребрист на черен, черен стана и плащът върху плещите на самотния мореплавател. Финеган нахлупи качулката почти до носа си и разтреперан зачака кога ще отмине черният кораб.

~

Дано ви е запалило да прочетете книгата, както споделените от Любо при писането откъсчета запалиха мен.

И както прочитането на цялата книга ме запали да ръчкам при всяка възможност автора да бърза с продължението!

Още любими откъси – във форума ни.

Книгата е подходяща за читатели на: 10+ години

Препоръчват ви я и: Калин Ненов, Елена Павлова, Елка Парушева

Освен в добрите книжарници „Сивият път: Наследникът“, заедно със сборника „Забравени сказания“, може да закупите и от сайта на издателство „Изток-Запад“. Ако я искате директно от офиса на издателството, минете в делничен ден преди 17:30.

А на 16 декември от 18:30 в клуб „Максим“ към театър „Българска армия“ (ул. „Раковски“ 98) Любомир Николов – Нарви и издателство „Изток-Запад“ ви канят на живо представяне на двете книги. Там ще ви чакат и изложбата Parma Eldalieva I на Цветелина Крумова – Elmenel… и ние. Ще се видим ли? 🙂