Приятели (:

Декември дойде, задават се светли празници, а при нас тази година те ще минат под знака на Магията. Очаквайте ново, предколедно заглавие в поредицата ни!

„Ех, магесническа му работа“ е дебютният роман на Калоян Захариев, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Сега, след двайсет месеца редакции, сме на финалната права. 🙂

До 20 декември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Ех, магесническа му работа“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от романа.

Усмихващо четене!

– Брей – обади се Лазар. – Царска се е променила.

Григор плъзна поглед по тъмната воняща уличка, по която вървяха. От двете ѝ страни се издигаха някакви мутирали постройки, които биха разплакали дори Колю Каменяшки. Най-солидното в конструкцията им и вероятно единствената причина да се държат в що-годе вертикално положение бе варта по стените им. Някъде към втория и третия етаж те така се извиваха, че къщите от двете страни на улицата почти притискаха покриви едни в други, създавайки усещането, че пешеходците вървят в пещера. Високо над главите им надничаше ивичка синьо небе, но дори тя го правеше плахо и предпазливо. Самата улица приличаше на траншея от Първата световна веднага след артилерийска бомбардировка. Дори в дупките имаше дупки. В дъната им се бе насъбрала тъмна течност, в която май живееше нещо, притежаващо потенциала да изтреби всички живо в Долната земя. Разбира се, имаше го и боклука. Всъщност Григор бе виждал далеч по-спретнати сметища. Едно непредпазливо дълбоко вдишване докара сълзи на очите му и го накара да добави „и по-добре миришещи“.

– Нима преди е била по-зле от това? – попита той.

– Да. Преди години да ни бяха нападнали още преди минута.

– Но преди минута ние влязохме…

– Точно затова. Брей, я виж колко е интересно…

– Простете, господарю, но аз никога не съм намирал разбойниците за интересни.

– Не бе, имах предвид онази купчина боклук ей там, дето мърда. Ако знаеш от колко години се мъча да отгледам нещо такова в лабо… – Лазар млъкна. – Разбойници?

– Да.

Лазар откъсна очи от шаващата купчина боклук, която май бе на път да еволюира в полуразумна форма на живот, и плъзна поглед наоколо. Тъмната уличка пред тях бе блокирана от трима опърпани брадати типове, които май не знаеха как да използват сапун, обаче страшно ги биваше да си поддържат оръжията. Бърз поглед назад увери Григор и Лазар, че пътят им за отстъпление е блокиран от четирима разбойници. Тия явно имаха опит и знаеха, че само малоумник би решил да бяга навътре в Царска, затова предпочитаха да отрежат пътя назад.

– Здравейте, момчета – ухили се един от тримата бандити отпред: висок и як тип, чието тяло там, където не бе покрито с парцали или оръжия, бе обсипано със зловещи татуировки. – Какво ви води по тези места?

– Няма ли да има „парите или живота“? – поинтересува се Лазар, стискайки здраво жезъла.

– О, ще има, обаче предлагаме комплексно обслужване – разговор с клиентите, изслушване на препоръки и предложения… такива неща. Стараем се да сме в крак с времето.

– И… хъм… клиентите доволни ли са?

– Естествено. Всички умряха с усмивка.

– Освен онзи, когото цапардоса с боздугана, шефе – подхвърли един от разбойниците и бандата се разхили.

Главатарят сви рамене.

– Е, ако имаше глава, съм сигурен, че и той щеше да се усмихва. Нали, момчета?

Отвърна му групово подхилване и ръчкане с лакти. Явно споменът будеше положителни емоции.

 

~

 

– Това мухъл ли е? – попита Григор, зяпайки черната мазнотия, покрила стените.

– Съмнявам се. Досега не съм виждал мухъл да мърда, но знае ли човек. Чувал съм да казват, че на Царска могат да се намерят неща, които ги няма никъде другаде.

Григор позяпа плесента, която се стичаше бавно нагоре по стените, явно незапозната с основните гравитационни принципи.

– Е, което си е вярно, си е вярно.

– ПАРИТЕ ИЛИ…

ПРАС!!!

Двамата невъзмутимо прекрачиха неподвижния бандит, който тъкмо прибавяше към разнообразния набор екзотични израстъци по тялото си и една прилична цицина.

– Хубав замах – обади се Григор.

– Като следвах, бях в бейзболния отбор на факултета.

– Брей.

– В интерес на истината…

– ПАРИТЕ…

ПРАС!!!

– … бях единственият член на отбора. Некромантите по принцип не са особено спортно настроени, но даваха допълнителни кредити за участие и затова се записах.

– ПАРИ…

ПРАС!!!

– Между другото, казах ли ти, че съм бил във всеки спортен отбор на факултета?

– Пропуснали сте да го споменете, господарю.

– О, така ли?

– ПА…

ПРАС!!!

– Факултетът имаше всякакви отбори – волейболен, баскетболен, хандбал, джудо, водна топка… каквото се сетиш, но от двадесет години никой от тях не бе имал дори и един член. Затова се записвах във всички…

– …

ПРАС!!!

– … и още втори курс бях натрупал толкова кредити, че можех да се дипломирам. Беше много забавно… е, освен водната топка. Така и не посмях да вляза в басейна. Не можах да разбера какво е онова в него, но знам, че имаше доста пипала.

– Извинете, бихте ли ми казали…

ПРАС!!!

Тишина.

– Ъм, Григоре?

– Да, войнствени?

– Този май не трябваше да го удрям, а?

– Не се винете. Понякога хората, които искат да ги упътим за посоката, са наистина досадни.

– Съжалявам, друже.