Утринта ме вдига с ласка на копита.
Промърморвам-цвилвам… вече съм готов!
Към екрана свързващ устремно политам.
Днес, говорят всички, бил ден за любов.
Оттогава мина точно една година. Пълна година, славна година, година на меко чаткащи копита, рогове, отъркващи се в нови рогове, съграждащи се библиотеки…
Ето я. Човешката ни библиотека.
Приятели еднорогови, побратими и посестрими, стари и нови, млади и зрели, хубави и прекрасни,
По някое време се отказах да пожелавам, на другите и на мене си, пожелания. Реших, че ми е по-пълно и славно, и еднорогово, и Човешко, просто да разтворя очи (аха… точно така, Рохе, Габе, Але :D) и да се взра в това, което Космосът ми поднася, с всеки дъх и стъпка.
Затова и сега няма да ни пожелавам нищо. Само ще си помечтая:
За още – още герои, принцеси, магьосници, еднорози, Човеци.
Още побратими и посестрими, които ще срещнем в търсенето на изгубения си род.
Още чудеса, на хартия, или тук, или в срещите ни на живо, живи.
Още.
(Точно така, да.)
…Тия, що обичат, нямат частен празник;
нямаме си даже и почивен ден.
Да му мислят влюбените разни…
Космоса обичам! Тяй обича мен!