Приятели (:
Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „Непоискано добро“ на клуб „Светлини сред сенките“.
По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:
– гласувате за предпочитана корица – тук
– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж
– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси. 🙂
Започваме!
~ ~ ~
– Тревата мирише… като спомен… Ако спомените имат мирис.
Леона разпери ръце с усещането, че се издига. Лежеше по гръб, почти по средата на поляната, а белите облаци в небето се плъзгаха нанякъде. Те ли я лъжеха, че се носи към тях?
– Татко се страхува от външния свят… „Само бунтовниците излизат горе, но те вече са се прежалили… Там няма въздух! Няма живот!“
Тя се усмихна. Въздухът беше хладен и свеж. В клоните на дърветата цвърчаха птици.
Беше чувала, че бунтовниците имали лагери в горите. По новините тръбяха, че полицаите намирали мъртви тела доста често.
– Полицаите не умират, защото са ваксинирани… Срещу всичко!
Леона се надигна, скочи на крака и подплаши нещо малко, което изшумоля в храстите.
– Нека да си заек! – Тя се втурна натам. От седмици се мъчеше да зърне нещо по-различно от птица или катерица.
Животинката се стрелна в съседния храст и се втурна към дерето. Леона не можа да я види добре. Катерица или заек? Ако беше катерица, щеше да се покатери по дървото. Момичето се затича нататък.
– Аах… – Косата ù се заплете в една висока къпина. – Ти ли… ще ме спреш?
Леона отчупи кривите бодли, освободи кичурите си от плена им и се спусна по шумата към дерето.
– Ако си заек, няма да ти го простя! – закани се тя на животинчето. – Исках само да те видя… Ааа… Ох!
Този път болката се взриви в главата ù. Леона падна като простреляна. Трябваха ù няколко секунди да осъзнае, че ръцете ù стискат глезена.
– Оох! – Очите ù прокапаха. Кракът я болеше като отсечен. Не можеше да стъпи на него. Извърна се нагоре. Беше почти на дъното на дерето.
– Не… не, не, не… – Тя заплака. Свлече се в шумата и я сграбчи в ръце, но усещаше само болката.
„Трябва да пълзя… Трябва да вляза. Ще ме…“
– Нужда от помощ? – извика ведър глас отгоре. – Слизам! Не се движи… Остани така!
Леона извърна очи нагоре, хлипайки на пресекулки. Младежът, който се спускаше към нея, имаше коса като тъмен облак и блестящи очи.
– Не се страхувай!
Беше облечен в зелен анорак и кафяв панталон. Тя изхленчи.
– Бунтовник ли си?
– Скаут – отговори той. Вече беше до нея. Повдигна я да седне и внимателно опипа крака ù.
– Скаутите са бунтовници… Баща ми… Ох!
– Само изкълчване. Мога да го оправя. – Младежът се усмихна и очите му отново заблестяха. Бяха толкова пъстри, че отразяваха зеленото на анорака и кафяво-жълтото на шумата покрай тях еднакво ярко.
– Ще се качим горе и ще го оправя. – Той избърса сълзите ù с топлата си ръка. – Няма да те нараня! Нали разбра?
– Да. – Леона го остави да я понесе, вкопчила пръсти в ръката му. – Татко казва, че бунтовниците умират в гората… от въздуха… водата…
– Така говорят полицаите и журналистите.
Той я положи на тревата и се усмихна.
– Каза го, все едно не ги харесваш. – Леона не знаеше защо се заяжда. Беше объркана. Скаутът изглеждаше жизнен и уверен, като човек, за когото няма невъзможни неща.
– Не ги харесвам – отговори той. – Едните убиват с оръжия, другите – с устата си.
– Никой не убива с уст… ааа… не…
– Готово! – Младежът пак се усмихна и взе малката ù ръка в шепата си. – Болката ще отшуми бързо.
– Откъде знаеш? – изхленчи Леона.
– Не го правя за първи път.
– Полицаите ли убиват бунтовниците?
– Щом питаш, значи знаеш. – Младежът смръщи вежди за момент. – На колко години си?
– На дванайсет… Ще стана на тринайсет. Скоро!
– Малка си, но си навън.
Леона прибра коленете си под брадичката.
– Излизам от известно време. Знам пътя… Вън съм, но съм жива.
Той повдигна вежди.
– Баща ми е полицай… Офицер от „Алианс Сикрет“.
– Оу!
– Няма да те предам! – Леона протегна ръце и сграбчи неговите. – Ще бъде тайна!
– Ти си дете. – Той въздъхна, а очите му потъмняха.
– Как се казваш?
Усмихна се криво.
– Не… не е това. Аз наистина няма да те предам. Тайна срещу тайна! Искаш ли?
– Не ми е за тайната. – Той стисна ръцете ù и я погледна строго. – Казвам се Етиен Мюзи. Това, което искам, е да се прибереш у дома и да се пазиш. Няма да помня, че съм те срещнал тук, ако искаш… Най-добре е и ти да ме забравиш… ааа…
– Леона… Леона Дим. – Тя изтръгна ръцете си от неговите. – Но не мога да те забравя.
– Защо, Леона?
– Чуй ме! – извика тя. – Не искам! Не искам да забравям нищо! Това ми остана от мама. – Гласът ù стана тих и трептящ. – Тя искаше да помня всичко… Лошото и хубавото… Най-вече хубавото.
– Починала е?
– Да… Всъщност знам, че я убиха. – Зениците му се уголемиха: два тъмни кладенеца сред зелено-кафявото. Сега очите му приличаха на скъпоценни камъни. – Мама беше бунтовник, като теб… Не ходеше в горите. Тя можеше да… Да говори в главата ти.
– Телепат! – Етиен трепна. – Кой е посмял да убие телепат?
– Татко и хората му – прошепна Леона. – Знам, че съм ужасна, но така мисля… Почти го усещам. Той се страхуваше… Аз съм като мама.
Етиен стисна раменете ù и се взря в нея.
– Тайна срещу тайна! Сега вярваш ли, че няма да те предам? – твърдо каза Леона. – Ако го направя, ти ще им кажеш за мен… За моята тайна.
– Предателството е липса на почтеност, Леона. Хората не бива да се предават.
– Ти виждал ли си почтен човек? – попита тя.
– Хей! Нали каза, че си на дванайсет? Такъв въпрос пò би отивал на някой на четирсет…
Гледаха се известно време, после Леона сведе глава.
– Не се сърди, но мисля, че е малко лекомислено да споделяш тези неща с непознати. – Етиен повдигна брадичката ù. – Опасно е!
– Никога нищо не споделям, Етиен! – Очите ù пареха. – На теб… прииска ми се да ти кажа. Толкова време мълчах.
– Добре. – Той я прегърна и погали главата ù. – Не се тревожи. Аз няма да ти сторя зло.
– Знам – отговори тя. – Нещото от мама… Това, което тя ми остави, го усеща.
– Можеш ли да ме повикаш мислено?
„Да.“
– Ако съм по-надалеч?
„Виках мама, когато беше в клиниката…“
– Затвориха я в клиника за луди – довърши тя.
– Ако си тук, навън, и пострадаш пак, повикай ме! – каза Етиен. – Ще запомниш ли? Само ако си навън!
– На дванайсет съм, не съм бебе! – сопна се Леона. – Няма да те издъня, ноо… не е ли лекомислено да даваш толкова много в ръцете на едно дете? Опасно е!
– Не… – Той се разсмя. – Не съм го казвал на други деца. Дълго време не съм помагал на някого за нещо толкова просто. Без да рискувам живота си. Действа… освежаващо.
Той замълча. Тя го гледаше. Етиен откъсна стрък трева и я замери с него. Закачаше я, все едно беше малка, но това не я обиди. „Даже ми харесва… Ох, колко е часът?“
– Трябва да вървя. – Леона стана и се огледа. Етиен също се изправи.
– Пази се!
Тя го прегърна, притисна се в него, а после се втурна през поляната. Знаеше, че обърне ли се назад, няма да успее да избяга.
Информационният блок вървеше по две от стените на кухнята, когато Леона нахълта вътре.
– Добър вечер! – Баща ù протегна длан към едната стена и я изключи. После намали звука на другата. Леона видя това с периферното си зрение. Очите ù бяха приковани в млада жена. Светлината в стаята се нажежи до тъмнооранжево. Подът се наклони, сякаш непознатата надвисваше отгоре ù.
„Стига, Леона! Тя е… пука ти за нея!“
– Добре дошла, сладуранке! – хилна се жената. Носеше виолетови лещи. Роклята ù също беше виолетова. Леона усети, че я мрази.
„Осквернява любимия ми цвят!“
Спомни си очите на Етиен. Тюркоаз на слънчева светлина и есенна шума на сянка. Светлината избледня, а подът се върна на мястото си.
– Леона! – учудено я погледна баща ù. – Закъсняваш и не се сещаш да поздравиш.
– О, остави дететоо… – глезено погали ръката му непознатата.
– Ела, седни, искам да те запозная с Мила – каза баща ù.
Леона направи няколко крачки до свободния стол, като под вода. Почти беше овладяла сетивата си. Не усети нищо, докато стискаше ръката на Мила. Седна. Месото в чинията ù изглеждаше сурово. Цялата кухня сякаш бе станала по-мрачна, по-студена.
„Черно-бяла и само лилавото…“
– Какво има, Леона? Не си ли гладна? – попита баща ù.
– Остави я, де! – изкиска се Мила. – Ще ти се карам, да знаеш! Един ден може да ми е дъщеря.
Леона стана рязко от масата. Не виждаше под, не го усещаше под краката си. Побягна. Стигна до стаята си слепешком, гмурна се под завивките на неоправеното легло и замря.
„Баща ми и тъпата му любовница.“ – Сърцето ù биеше бясно в гърдите, но не от гняв, нито от обида. – „Сега ще съм свободна, Етиен! Мила прекали и татко го разбра… Ще мине време, докато „реша да му простя“. Може да се срещнем още утре!“
А някъде в периферията на съзнанието ù гневът си направи тайна стая и се заключи в нея заедно с обидата.
Обещаващо е.