Откъс от „Непоискано добро“, следващия роман в поредица „Човешката библиотека“. Предишната част е тук.

~~~

Леона отиде на училище, за да види Марко. Искаше да се самоизпита. Да го сравни с Етиен. Когато дългокосото момче влезе в класната стая и отметна русата си грива, за да я потърси с поглед, тя разбра, че все още иска да го целуне. Лицето ùпламна и тя сведе глава. Преди седмица си беше избрала прическа от миналото. „Френската черта“ ùспечели доста закачки. Сега тази черта се изсипа напред и скри от Марко руменината по бузите ù. Въздухът наоколо остана горещ.

Леона си спомни, че докато говореше с Етиен, лицето ùне пламтеше. Не ùбеше трудно да гледа в очите му. Дишаше спокойно.

„Толкова е хубаво!“

Етиен сякаш не беше момче. Беше нещо повече.

„Като идея… мечта, която да следваш, когато другите и всичко тук… не са достатъчни. Те никога не са били достатъчни!“

– Леона!

– Иси? – Тя стреснато се обърна към съученичката си. Класната стая сякаш притъмня.

„Нямаш много за казване, но е… Забележка?! Изрядните винаги имат забележки.“

– Не дойде вчера… Класната мисли, че много често боледуваш…

– Ей, зубър! – Марко бутна с рамо Иси и я измести зад себе си.

– Кретен! – Момичето се върна на мястото си.

– Благодаря! – Леона му направи път да седне на чина. Полъхът от косата му докосна лицето ù.

Звънецът би. Холоекраните на чиновете светнаха в зелено. Спокойствието се разля на едри вълни в гърдите на Леона и усмири сърцетоù.

Имаха час по „Общество и личност“. Лицето на остроносата учителка вече сивееше в екраните им. Тя заговори нещо за отговорността. Май свързваше това понятие с „Алианс Сикрет“. Леона усети слаба тръпка в стомаха си.

„Етиен и отговорността!“

Виждаше жълтите листа на дърветата, белите облаци в небето и очите му, които сякаш бяха къс от всичко навън. Парченца свобода.

– …практиката, която е много важна при аварийна ситуация или инцидент с бунтовници…

Леона остави равния глас на учителката като фон на полета си. Често сънуваше, че лети. Понякога си го представяше и наяве. Стои на ръба на висока канара и се готви да скочи. Нещо в нея ùказва, че няма опасност. Скача. Въздухът я поема и ръцете ùстават криле.

– …ще помоля да спазвате реда в колоната…

Леона се стресна. Всички от класа се бяха изправили. Марко я приближи.

– Учебна тревога! – прошепна той. – Ще ни пуснат близо до второ ниво. Оттам е най-лесно да се промъкне бунтовник.

„Протягаш ръка и докосваш тавана. Нали сме в капсула… Всяко ниво е капсула, защо не го наричаме така? Шупличка в опашатата поничка, просто…“

– Изходът… за навън – тихо отвърна Леона.

– А ти къде беше? – Марко се подсмихна. – При кого?

– Би ли предал бунтовник? – попита Леона.

„Как ли бихме живели, ако не се преследвахме непрекъснато? Ако не се деляхме на врагове… противници. Защо всеки пречи на някого?“

Тръгнаха към изхода от стаята последни. Когато задаваше трудни въпроси, Леона имаше усещането, че светът около нея се сгъва. Ето сега: подът се вдига, вратата ще я захлупи всеки момент…

– Разбира се! Знаеш каква е наградата – каза Марко. – Пък и могат да те вземат за сътрудник на „Алианс Сикрет“. Представи си само!

Леона изстина.

– Какво?! – Марко я гледаше с кръглите си сини очи.

– Не искам да работя при баща си – отрони тя.

– Е, и аз не бих – махна с ръка той.

– Сектор „Е“ освободен за учебна тревога! Движението преминава по сектори „Г“ и „Д“ – гърмеше уредбата. Коридорът, по който вървеше класът, вече се бе изпразнил от минувачи и превозни средства. Леона откри, че така изглежда зловещо голям. Тунелите-магистрали зееха самотни, без пъстрите шейни, летящи като бръмбари по тях.

Знаеше къде са изходите за навън. Нямаше да ги използват. Учебната тревога не включваше излизане на открито.

– Бунтовниците са болни! Те са терористи-самоубийци! – нареждаше учителката през уредбата. – Не бива да говорите с тях, нито да ги слушате, ако те ви говорят…

Последва тирада за психологията на бунтовника. За това, как проблемът започвал в ранна възраст, за психическата нестабилност, агресията, масовите убийства…

Леона не слушаше, но чуваше. Всеки първи час във вторник имаха „учебна тревога“. Все по-често разиграваха „среща с бунтовник“, все по-рядко „авария“.

– Този път са група! – Марко хвана лакътя ù, но го пусна, когато тя го погледна. – Хайде, концентрирай се! Добра си в тактиката. Можем да пипнем някого. И тук наградата е добра.

– Екип?! – Леона се усмихна дяволито. Реши, че е по-добре да играе по правилата. Проличи ли ù, че е на страната на бунтовниците, можеше да застраши Етиен.

„Награда за учебна тревога. Толкова ли ги е страх от теб, Етиен?“

Холо учителката се поклащаше в пространството пред тях и разпределяше отборите. Марко вдигна ръка и посочи себе си и Леона. Гривните на ръцете им светнаха във виолетово.

– Ха! – Усмивката на Леона се изкриви. Спомни си лещите на Мила. – Любимият ми цвят.

– Значи ще хванем някой! – обяви Марко.

– Щеше да е по-лесно, ако са истински – прошепна Леона. – Ако са психопати, ще им пипна психологията на мига.

Марко се разсмя гърлено. После сключи вежди и се направи на страшен.

– Падаш си по психопати?!

– Марко Делил, Леона Дим, получавате жълти точки за нарушаване на дисциплината! Леона Дим – три жълти точки правят една червена!

Марко замръзна на мястото си. Леона погледна към холо учителката и се постара да изиграе разкаяние.

– Ученици, пригответе се за старта!

– Ще ги пипнем! – прошепна Леона.

– Три, две, едно…

Сирената запищя.

– Старт!

Шестте двойки се пръснаха в коридора като роботи-чистачи. Всички знаеха правилата. Забележеха ли бунтовник, трябваше да отцепят отсека със силиконовите мрежи и да включат алармата.

Леона поведе Марко, представяйки си Етиен, хванат зад прозрачните решетки. Почти видя недоумението в очите му.

– Ох!

– Какво има?

– Стъпих накриво. Кракът ме боли от вчера. – Леона беше усетила спазъма в стомаха си по-силно от болката в глезена.

„Искам свобода, значи ми трябват кредити. Много кредити и слава на най-добрия ловец на бунтовници!“

– Да слезем откъм лентата на магистралата – каза тя на Марко. – Как разсъждава госпожа Круше? Бунтовникът е психопат. Той е самоубиец и целта му е да прави щети, защото е сбъркан по рождение… Круше смята, че бунтовниците не ценят живота. Дори собствения си.

– Точно така.

– Нейните ботове са хипер предсказуеми. Ще влязат през шахтите…

„Въпреки, че е много по-лесно да хакнат кода на някой полицай.“

– Ще бъдат облечени с маскировъчни униформи…

„Толкова им се умира, че ще напишат на челата си “Бунтовник!“… Тая Круше не може да ни научи на нищо, за щастие.“

– Ще вървят от външната страна на лентата, там няма платно и по-лесно се умира. Нали затова са дошли?

„Етиен носеше в очите си повече живот, отколкото тази планета може да побере.“

– Ха! Толкова е тъпо!

– Кое? – Марко отметна косата си.

– Защо им е на бунтовниците да се жертват, за да правят щети?

– Защото са болни, луди, знам ли какво още им е – вдигна рамене момчето.

– Пипнах те! Алармата! – Леона се хвърли към стената и отпечата дланта си върху оранжевата лента, която беше достатъчно широка и чувствителна за да реагира и на по-слабо докосване. Отцепващата мрежа падна пред тях и някъде от другата страна на бота. Той изрева гротескно. После се тръшна на земята, стискайки с ръце главата си. Виеше като животно.

Леона стисна ръката на Марко, оглушала от алармата. Виолетовите им гривни премигваха в мрака.

„Хората са най-гадните животни на планетата. Затова само те ще оцелеят.“

~~~

Помогнете ни, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.