Малкото четене

– Днес гледах чуден залез.

– Прекрасно.

Алванд не усети какво означава празната по същност фраза, защото твърде бързаше да зададе някакъв свой въпрос.

– Край мен минаваха много хора. Наблюдавах и тях.

Иван вдигна глава. Събратът му искаше внимание не просто така.

– И никой не се спря, не се загледа в чудните цветове, никой не се сбогува със Слънцето до сутринта – продължаваше Алванд.

Иван се опита да отгатне въпроса и с интерес зачака да разбере дали е познал.

– Не са слепи очите им – развиваше мисълта си змеят, предпазливо избирайки думи, заслушан в това, как звучат от устата му. – Различават само два основни тона по-малко от шарканите. Не са слепи умовете им, поне и такива имаше сред тях. Не им хрумва, че винаги е възможно да не доживеят до зората. Чувстваха се заети. Плитки са сетивата им, бързо им се пресищат и уморяват, затова и съзнанието им заспива. Трябват им нови впечатления, нови дразнители, за да ги държат будни. Живеят по навик. Аз си отговорих сам, Иван. Благодаря, че ми помогна.

Иван се усмихна.

– Ти знаеше ли какво ще попитам? – блесна с очи Алванд.

– Не. Сега знам.

– Те не ценят нищо, което им се дава даром. Дали понеже нямат стойност в собствените си очи? Как чудато и странно това се преплита със себичността им… Но трябва да има нещо положително, не става само с „негативизъм“ да се живее.

– Затова превръщат Хаоса в подобие на ред. Вместо да потърсят Равновесието.

– Никой не ги е научил… – въздъхна Алванд.

– Те сами не желаят да се научат. Силен сблъсък на два противоположни Потока…

– Тъжно ми е за тях, Иван.

А Иван седеше с каменно лице и мълчеше.

Обади се чак когато Алванд пусна видеото и понечи да си надене слушалките, за да не пречи на събрата си. Беше донесъл нови касети – предимно фантастика, Иван мярна „Видове“ и „Видове –2“.

– Алванд, какво друго научи за хората?

– Че песните им са тъжни. Особено тези на народа, който те е отгледал. Хубавите песни винаги са тъжни – настоя той. – Нима хората ценят повече тъгата и не държат на радостта? Как успяват да пораснат и да помъдреят в такива условия?

– Само тъга ли съзря?

– Присъща е.

– Присъща е на всички хора, не само на българите.

Алванд докосна с пръст челото си и притвори очи.

– Срещнах чужденци – съобщи той. – И не видях толкова тъга у тях. Видях самодоволство.

– Живеят по-добре.

– По-добре са облечени, по-хубава храна ядат, имат удобства… сетих се за друго. „Едно ферари с цвят червен“. От ТОВА ли се живее по-добре? Наистина ли това му трябва на човека?

– На повечето.

– Хма! – възкликна змеят. От ирисите му плисна топазен блясък и той завъртя глава в недоверчив кръг.

Замълчаха. Алванд гледаше два филма на два екрана, прелистваше и страниците на тълковния речник. Иван се мръщеше над вестниците. Статиите говореха за издевателства на монополиста при плащането на сметките за парното, а зимата тепърва предстоеше… полицай застрелял непълнолетна ученичка… пожар в дискотека на морски град, почти всички пострадали са момичета… правителството взе решение да намали ДДС, но вече щяло да начислява данъка върху хляба и млечните продукти.

Журналистите с право биеха тъпана, но истеричният тон на техните писания правеше проблемите да изглеждат лековати, дори и трагичните. Защо е тази кресливост?…

Едната слушалка изпадна от ухото на Алванд. Видеомагнетофоните замръзнаха на стоп-кадър.

– Странни са фантазиите и страховете на хората – промълви змеят.

– Не се изтощавай.

– Внимавам.

Иван въздъхна и пак отложи вестника. Вдигна вежди: питай, хайде.

– Сега чух от филма изречение, което ми припомни да уточня едно понятие. Какво ще рече „греховна любов“? Има ли смисъл в човешкия език това?

– Има.

– Надявах се да е просто безсмислица – унило отвърна Алванд. – Един и същ език за общуване и размисъл… За събеседване и за монолог… Олеле. Виждат света само от една точка. И страдат от несъвършенството си, сякаш някога са го притежавали… притежание. Притежанието има силно значение за хората. Неща, които не са им нужни.

– Нужно им е нещо, което да ги отвлича от това, че не ценят себе си. Вече си го забелязал.

– Мислейки на лъжовния език, не виждам тези връзки… Интелигентността тук води до въображение, а то подгрява самозаблудата… Това е капан!

– Да.

Алванд помисли.

– Хората не действат, те реагират – огласи той извода си.

– Те си го знаят.

– Знаят, но не ОСЪЗНАВАТ!… Извини ме, благодаря ти.

– Събрате, не се снишавай толкова ниско. Нашата липса на страх от смъртта тук, в този свят, означава нулева воля за живот. Не любов към живота.

– Ако не летя ниско, не усещам миризмата. Плащам с това, че се блъскам в дърветата.

– Ако не намалиш скоростта, нищо не различаваш обаче.

– Бавното летене изисква повече усилия… – кимна Алванд.

– … повече умора. Ще паднеш под краката им.

Алванд се стресна.

– А те няма да спрат. Без да ме мразят, ще ме стъпчат…

– Да.

– Тук нямат милост към падналите?

– Колкото милост имат щастливите по тукашния начин към нещастните. Защото не ги разбират. Страхуват се да разбират, почти никой от тях не е съгласен да поеме част от болката на другия. А болният завижда на здравия.

– Това е от късата им памет? Не помнят състоянията си на болка и затова отказват съчувствие и се сърдят на щастливите, задето им отказват капки от своята радост. Да, защото „своето“ е само „свое“… Чух ги да казват „боря се с живота“. А кога живеят, след като се „борят“?

– Ох, Алванд… Тук смятат, че обратното на Обичта е Омразата. Омразата според тях е първично чувство…

– Затова любовта им минава през омраза… но… „Първичните чувства, които е добре да се избягват – изрецитира Мъдрите скрижали Алванд, – са Страх, Завист и Мързел на ума, тялото и езика. А противостоят им Обичта, Възхитата и Любопитството да узнаеш, радостта да направиш, удовлетворението да изкажеш и да изслушаш… Всички чувства и усещания се състоят от изброените първични импулси така, както бялата светлина е съставена от деветте цвята на дъгата…“ Правилно ли го преведох на български?

– Горе-долу.

– Много дълго.

– Длъжко е, да. Нали трябва да накараш лъжовните думи да предадат точния смисъл.

Алванд грейна, щракна с пръсти!

– Това е то! Ще го обмисля, благодаря, Иван! Усещам, че има нещо, което пречи на този свят да се разпадне! Ти си готов за Мъдрец, събрате! – добави той уважително.

Иван се навъси.

– Бих предпочел Щастието да ми беше Учител…

– Никой не избира пътя си. Избираме само как да го извървим най-добре и с повече радост…

Иван прие жеста с кимване. Но премълча, че според него Земята на хората НАИСТИНА се крепи върху Навика. Не искаше да обърква и обезсърчава събрата си. Пък и Алванд тутакси би затънал в езиковите дебри, подхвръквайки от време на време, за да посочи например, че навикът е инерция, че е двуостър, че в крайна сметка подклажда Мързела на духа… А и хората НЕ УМЕЯТ нито да се страхуват като разумни създания, нито да мързелуват, без да се отегчават, нито дори свястно да завиждат, така че да се мобилизират за нещо градивно! В края на краищата „лошите“ първични чувства-мотиви, според закона на противодействието, често пораждат „добри“ действия. Както и обратното – „добрите“ импулси да доведат до… път към ада, да го постелят със себе си.

Не, нека Алванд си рови, не е малко драконче. Може пък да открие нещо интересно.

Хората открай време са привлекателен обект за изследване. Всяко шарканско поколение си задава въпроси за тях, търси отговори. Кой знае дали Алванд няма да направи някакъв пробив в това отношение?

Продължиха всеки със заниманията си. Иван – борейки се с навиците си да се ядосва за нещата, които научава. Алванд – жаден да разбере объркания свят на хората.

(………)
Чудовищни писъци, смесени с вълни болка, вихрушки чужда агония и виелици от предсмъртен ужас удариха Радослав по нервите. Той вдигна мислен щит, за да се отърси от емпатичната врява. В звуковата и психична суматоха долови реактивоподобен победоносен вой, а редом – смразяващ кръвожаден вик, от който го полазиха тръпки… и който му се стори странно познат. Сабята се въртеше като тънък пумпал, но не стана ясно дали е разтревожена или се радва на касапницата в кухините на облачната крепост.

Трясна, избумтя, килията се разклати. С отвратително скърцане се спука черупката-стена вляво от Дичо и той се сви на топка. Огнени отблясъци нахлуха в килията и го заслепиха за миг. Подът отдолу се изкоруби. Избуча пламък щурмуващите май имаха огнемети. Завоня нетърпимо на пърлена леш и горял рог, нажежено желязо и още някаква миризма, която доскоро бе съвсем непозната за Радослав… но добре известна на змейската му кожа.

Дичо се изправи, отлепи гръб от стената. Не искаше наследствените съперници на Верена да го заварят сврян в ъгъла. Наежен, той посрещна окървавена димяща паст на ламя, провряла шия в процепа. Навярно заради железния нагръдник с кашепска военна сигнатура физиономията на халата не му се видя толкова грозна, както на одевешните лами-еничарки. А когато зеленикаво-оранжевото чудовище се намъкна вътре, младият мъж забеляза още отлики у влязлата хала най-дълъг бе вторият чифт криле, едрите й люспи бяха по-плоски навсякъде по тялото, освен по гърба. И обсидиановите шаркански очи не изглеждаха безизразни и тъпи, напротив бяха интелигентни и проницателни. Сториха му се доволни.

Ламята измери Радослав от глава до пети кръглите й зеници се разшириха и в същия миг го лъхна непознато, ала приятелско присъствие. Халата изръмжа на някой зад себе си:

– Тук е, Господарке! – сетне пак се извъртя към Радослав и рече на граморски: – Отдръпни се натам, ще избием стената.

Ударната вълна го задуши, хвръкнаха парчета, засъска нежната плът на замъка-раковина. Писък на халосията. Сред пушек и валма студена мъгла, пара от лимфата на крепостта, в килията надзърна още едно същество. Само момент – и Радослав разпозна вампир. Бледо човекоподобно лице с прозирна кожа, бездънни очи. И кожен шлифер. Не, глупости, това са летателни ципи, опънати между болезнено за гледане тънки и дълги пръсти. Съществото бе босо и стискаше с яки подвижни нокти кама с двойно сърповидно острие, доста оплескано. И при това успяваше даже да крачи.

– Той е, жено – изгъргори съществото. – Невредим. Върни ми клетвата.

– Път стори! – прекъсна го ясен женски глас.

Надигащият се изпод откъртени плочки и рогови пластини Радослав се изправи срещу…

Не. Не беше Верена. Жената бе по-възрастна. Много по-властна, чертите й нямаха момичешка мекота. Черните й очи гледаха сурово, като очи на хищна птица. Кръвопиецът, който влезе преди нея, се стараеше да се държи по-далеч от роклята й тебеширено бяла с бледосиви шарки. Сякаш за тези одежди беше одрала анаконда-албинос.

От сребристата сабя, която държеше, капеше гнусна слуз. Жената тръсна острието и го вложи в кожена ножница. Подир нея в помещението се вмъкнаха две лами.

– Канарчупа Зора есъм – заяви тя. – Ти Радослав от Радана-магесника коляно си. Вънемлеш ме?

– Д-да…

– Читав еси? – продължи строго жената. – Жадаш вода кладязна? Жито крепко?

– Не, благодаря. Наред съм… Зора-княгиньо.

Тя едва-едва се усмихна на неговия поклон.

Съществото-вампир пък нещо загъгни, но Дичо различи само думата „въздаяние“.

– Господарке – намеси се едната ламя, – инъйх закленьоних ни есми нашли. Ни има клеврети боле, прочее и зело време не чака. Изволяй въздати съратнику нашему що поклято бе.

Зора не отвърна веднага, продължаваше сухо и строго да разглежда Радослав, който се почувства като бръмбар, набучен на клечка за зъби. Сетне ненадейно му се усмихна топло и мило-познато.

Сто на сто Верена бе наследила тази чаровна усмивка от майка си.

– Бива – рече тя на ламята, а сетне косо се обърна и към вампира: – Иссякна обетът, иже дал си нам. Миром ижде пожелаеш иди.

Съществото засъска тихо, но настоятелно. Лицето на жената отново се вледени.

– Миром иди ижде пожелаеш – без да се обръща, повтори княгинята все така спокойно, но под равността на думите й проплъзна заплаха.

Тварта пренебрегна този знак и загъргори по-високо. Ламята, която си бе позволила да се застъпи за своя съратник, пристъпи на място. Другата тихо издиша дим от ноздрите.

Зора присви очи и се завъртя стремително към наглото създание. Вампирът заотстъпва. Жената изрече със смразяващ тон:

– Вън, изчадие мръзко, вращай се в бездение свое геонено, донелиже блага есъм.

Под свирепия поглед на княгинята съществото бързо се изпари, само тъмна сянка се шмугна през отвора. В коридора се чу суетня и някакво гъгнене, като команда. Шум на отдалечаваща се тълпа.

Внезапен крясък, който се удави в механично трансформаторно жужене, запиукаха машинни сигнали, съвсем близо избухна престрелка, задави се. Трополене, боричкане. Едната ламя затисна с тялото си пробива в стената, лумна и забуча огнемет, секна брътвежът кибернетични кодове. Някой остана да пъшка.

По-приглушени и далечни отгласи намекваха за жестока схватка в зертона. Радослав помирисваше сражението, разпокъсано на множество огнища. Зора дори вежди не помръдна. Вирна брадичка към младия мъж досущ както Верена!

Лицето бе станало строго, но думите прозвучаха почти нежно:

– Крачи зади менe, момаж, халите ще вардят! – Тя се обърна към ламята и повелително произнесе: – На кромеш да идем. Камо кажи!

– Во испре, Господарке – страшно почтително отвърна ламята.

Докато Зора напускаше килията, следвана по петите от Радослав, в коридора няколко сестри-шарканки сведоха глави пред нея.

Личи им колко я уважават, помисли си той. Май направо си я харесват.

Зора обаче надали изпитваше някакви симпатии към ламите. Попита студено:

– Колико наши ратници об бран погинаха?

В коридора отвън бе задимено. Търкаляха се трупове. Предимно сиви качулки, но и неколцина караконджолоидни воина, които и приживе надали бяха имали приятен вид, а сега в разкашкано състояние… Радослав се извърна. Повредените роботи се оказаха не по-малко отвратителни за гледане. В останките на единия, сред окадени хромирани части и стопена пластмаса, нагорещеният корпус пържеше топка желирана маса, подозрително напомняща човешки мозък.

– Три доселе, Господарке. Твиремия, Шехтима, Елемяна. Дузина съратника тожде.

Жената прекрачваше мъртвите с решителна стъпка. Наблизо изпращя експлозия, лют вятър развя косите й, в които просветнаха сребристи нишки. Ала Зора отново не мигна.

– Врази избийени?

– Безгода.

Свитата закатери умерено стръмен набръчкан улей. В преградите зееха проломи, пълзеше дим. На горната площадка святкаха мълнии и нещо се срутваше. Нов взрив разлюля небесната крепост, Зора се подпря на сабята си.

Най-близката ламя се обади отсечено:

– Съпостат пакъй йзлиха напира, Господарке. Из зертона робски ся вратити исме нудени.

Зора спря чак горе, върху площадката.

Помещението беше голямо, с множество улеи-стълбища и тунели към други етажи на крепостта, но валма пушек пречеха око да обгърне кухината изцяло. Лами и вампири с оръжия вилнееха по периметъра на площадката. Очевидно от коридорите върху тях се изливаха пълчища сиви мъртваци, безразлични към интензивния заградителен огън. И тук имаше много убити нефилими, но освен качулати зомбита и натрошени роботи, се търкаляха апарати, подобни на крачещи инвалидни колички, от седалките на които провисваха овъглени едроглави тела.

Зора отритна гнусливо някакъв отломък от пътя си и нареди:

– Остъпленйе заповядàям! Туй на Алемхала реци, Тутома-посестро. Седе няма вяште десити.

Озърна се към Радослав, който тъкмо бе спрял.

– Има какво, княгиньо! Сабята ми. Вика ме. Пропадна в дупка на пода! Ох, съвсем я забравих!…

Жената се смръщи.

– Всуе. Не достанет год за нею, юнако. Отмештай се.

Ала той вече тичаше към голям пролом с димящи ръбове и само подвикна през рамо:

– Чакайте ме тук, ей сега пристигам!

– Въспят! – възкликна Зора звънко подире му. – Варе, юначе! Камо тичаш, козля пужаво!

Дичо не разчу какво му подвикна дъщерята на кан Омуртаг. Писъкът на Рауни кънтеше в главата му. Сабята го зовеше, въпеше като изоставено дете в горяща къща.

Гласът на оръжието, НЕГОВАТА халосия, го водеше.

4 коментара за “Малкото четене

  1. Както винаги 🙂
    Николай Теллалов ме възхити.
    Очаквам с нетъпение издаването на четвъртия роман от поредицата.
    Калине, тези два откъса са много добри. 🙂
    Разговора в началото много ми хареса :), както винаги неговите книги са испълнени с много мисъл и разсъждения за едни от най-важните проблеми на българина. 🙂
    Определено ще си я купя заедно с Пълноземие 🙂
    Ани (Светлинка 🙂

  2. Предполагам, че всичко ще си дойде на мястото, когато държим целия роман в ръцете си.

  3. Хмм, интересно:
    01. Ко редакция е това?
    02. С каква цел се използва (псевдо)старобългарски, при положение че над 50% от думите са неразбираеми, а оттам и репликите?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Към началото