Даян Уейн Джоунс

Представят: Ана Хелс, Веселина Узунова

Миг, с нейните щастливи краища – каза Крис. – Хич не ме беше грижа, аз обичах щастливите краища. А като го попитах защо нещо непременно е по-истинско, ако е нещастно – не може да ми отговори.

Из „Черната Мария“

Мадам Даян с нейните щастливи краища… Даян Уейн Джоунс не е непозната на българския пазар – великолепната поредица за сладкия ексцентричен магьосник Хоул и стабилната Софи с по-срамежливата си и спасителна магия, макар и може би не точно правилно таргетирана като изцяло детска книжка, със сигурност е спечелила всяко читателско сърце, което въпреки или заради твърде шаренийските корици, се е подмамило да погледне поредната история на ръба на откачената фантазия и да открие приказен свят, в който ти се иска да потънеш до колене и никога, до последен дъх, да не се отказваш от възможността за идилично щастие с ясни правила.

Но, освен Хоул, в килера на леля Даян се крият един куп великолепни магьосници – подчертаното влечение на авторката към магията е повече от очевидно, особено когато става въпрос за почти винаги неестествено красиви вълшебници, леко отнесени, малко загубени и все гледащи някъде отвъд магическата нереалност, в светове твърде странни дори за изфантазирани герои, учещи ни на етика, морал и правила по заобиколния начин, който само сърцата разбират и понякога, макар и само понякога, превеждат и внушават на затъналите ни в ежедневие умове.

„Омагьосан живот“ е началото на прекрасна поредица, можеща да съперничи по качества и магически послания дори на вездесъщия Хари и написана доста преди него, разкриваща отново тъмната страна на шокиращо низките човешки страсти, докато те гушка в топлата си прегръдка и ти казва, че все пак, дори с цената на обичайните жертви, за които напълно достатъчно е едно тихо кимване, всичко ще бъде наред в края на пътя. Крестоманси е духовният баща на Хоул – по-скоро звание, отколкото конкретна личност, чародей на повикване, разполагащ с пълната власт на магията във всички паралелни вселени или поне тези, които познаваме, опитващ се да спаси и оварди хората от собствената им природа, особено ако същата е подплатена с мъничко талант над невъзможното. На пътя му се озовават две деца – озлобена тийнейджърка във викториански стил, с огромен талант и още по-голямо бездушие, подхранено от грешно разбиращи света хора, искащи онова, което им се отказва, а не от което имат нужда, и малкото и привидно неталантливо братче, играещо ролята на жертвения агнец в планирания демоничен план на немислещите зли. И се започва една огромна демонстрация на сили и дребнави характерчета, злобни шегички и зловещи магически номера, парад на детска жестокост и възрастно дебелоочие. От което, в крайна сметка, излиза и нещо добро. Темата за семейството е отново тук, минаваща на пръсти през блатото на ненавременната смърт и ямата на кръвната студенина, дорде стигне до прозрението, че семейство и близки са доста широки понятия, които обаче винаги и наистина винаги трябва да включват само тези, които са способни на обич и емпатия към някой друг, освен към самите себе си. На многоцветния фон на привидно безгрижното детство се настаняват основите на прозрачните кули от преждевременно израстване, незабележими за своите жертви, но все пак ненарушаващи финала, пълен с правдиви, макар безкръвни наказания, дори на най-жестоките престъпления срещу човека.

Книгите от поредицата „Крестоманси“ не са смислово свързани, обединяващ елемент е единствено вездесъщият магьосник, който се появява в трудни моменти, но избягва да се намесва като deus ex machina. Втората книга по ред на публикуване е „Магьосниците от Капрона“ – ако само Ромео и Жулиета бяха имали помощта на един благ по-малък брат, съобразителна по-малка сестра и най-невероятния черен котарак на света… Добре де – и мъъъничко магия. История, стара колкото света, за две семейства във война, само че този път те имат способността да карат хартиени коне да оживяват, да се превръщат в огромни метални машини и, честно казано, да нанасят много повече поражения на околните сгради. Клановете Монтана и Петручи воюват помежду си и пропускат да забележат върлуващите из града бедствия и наближаващата война. Но децата са винаги по-мъдри от възрастните, за щастие на жителите на красивата Капрона. „Магьосниците от Капрона“ е забавно четиво за всеки, който е запознат с бита и културата на европейския юг. Тези, които не са, ще се дивят на типичните огромни семейства, живеещи заедно, обширните трапези, дребните дрязги, достигащи гигантски размери за минути, емоционалните лели, празноглавите красиви братовчеди и – да не забравяме – страстните любови. А вашето сърце, читателю, достолепният и жертвоготовен котарак Бенвенуто ще го грабне в мекичките си лапи, когато, освен като най-добър приятел, го видите и в традиционната роля на домашната котка – пазител на къщата. Ще бъдете и леко погнусени от влиятелна дама със зловещи хобита, но Бенвенуто ще ви защити от нея. Приятелството ще бъде по-силно от вендетите, войните и бедствията. Бенвенуто ще бъде спасен и ще спаси Капрона; и камбаните на базиликата ще отпразнуват сватбата на Роза Монтана и Марко Петручи. А вие, вие, ако сте възрастен, след това ще пръснете спестяванията си за билет до Италия, ако сте юноша – ще се подсмихвате пренебрежително в часовете по литература над най-известната Шекспирова трагедия, а ако сте дете – ще си поискате коте, по възможност черно.

Към поредицата за Крестоманси принадлежи и „Вещерска седмица“ – книга за различните и за страха от тях. Въпросът, който авторката задава, не е дори колко дълго може да просъществува общество, изградено на база на страха от другия, а въобще реално ли е. „Вещерска седмица“ е тежко четиво дори за възрастни. Действието се развива изцяло в Ларууд Хаус – пансион за сираци, чиито родители са били вещици, и „деца с други проблеми“. Защото да си вещица е проблем в този конкретен свят. От типа проблеми, които се решават с публични клади. И въпреки че да си различен изглежда намалява шансове ти да оцелееш, различните продължават да се раждат. Но страхът се е окопал толкова дълбоко в ежедневието, че вече дори няма нужда кладите да са публични, официалните медии съобщават някъде на последна страница колко вещици са били изгорени днес в затвора. Малкият Чарлз живее в тази нерадостна Англия, Англия, в която го няма В с вечната му фалшива усмивка, за да му подшушне, че „гражданите не бива да се страхуват от правителствата си, а правителствата – от гражданите си“. Изпратен от собствените си родители в Ларууд, защото е различен, Чарлз се осмелява да не се страхува. Един човек е необходим понякога, за да сложи началото на лавина, която ще срине системата. Едно дете с доброта в сърцето, защото дори когато светът се управлява от клади, публични и невидими, добрите хора продължават да се раждат. Затова, мили родители, ако вие не сте успели да промените системата, ако се страхувате, ако имате много да загубите, ако не виждате какво ще се промени, ако всички са маскари, ако, ако, ако… – знайте, че не е нужно да правите нищо особено. Позволете на вашите деца да прочетат „Вещерска седмица“ и да растат без страх; и ще видите как светът ще е далеч по-добър за вашите внуци.

„Тъмният господар на Деркхолм“ дава началото на един по пратчетовски откачен свят на тъмна магия, подчинена на най-злите същества във вселената – счетоводителите. Представете си туристическо измерение, в което всеки може да изживее мечтаното фентъзи приключение на живо, с обективни възможности да си загуби главата междувременно, но пък ще вземе своето скромно участие във вечната битка на доброто и злото, макар и сред статистите. Проблемът е, че населяващите измерението са доста кротки хорица, сред които движенията за равенство на половете и справедливост в йерархичната стълбица тъкмо потръгват, а големият лош всъщност се избира на случаен принцип сред разните опитващи се да оцеляват в условията на проспериращ, но рисков и стресов бизнес. И, съвсем естествено сред хората, а и сред маговете, драконите, джиновете, призраците и демоните, се надигат брожения, насочени срещу всевластието на междугалактическите чиновници, които са най-полезни, когато им горят шушоните, а леден демон им се е сврял в някое тъмно отверстие. На този абсурдистки фон се разкрива и една съвсем конкретна социална история на семейството, раздрано от твърде заети в работата си (като тъмни лордове и магьосници) родители, от отегчени и нуждаещи се от внимание и обич тийнейджъри, от човешки и генетично модифициран с магически туист грифонски вид, плюс една тумба летящи прасета, нихилистично настроени гъски, тъпоумни русоляви пегаси и розови дракони за вкус. Водещата идея, че семейството трябва да е над всичко в мирогледа на един индивид, дори над свободата, парите или бъдещето, е толкова топла и мека, че потушава с мека възглавница шокиращите моменти на безмозъчно насилие, стряскащите заключения за поредната бездушна човешка природа и общото ноарно усещане за твърде много реализъм дори в паралелната фентъзийност.

„Фургон и лютня“ пък дава старт на друг от тъмните светове на Джоунс, където светлината в края на тунела е по-слаба и от тази на лоена вощеница от ранното възрожденско начало на поробените народища. Светът е средновековно разделен и потънал в своите най-тъмни години, условно разделен на север и юг, пропити с омраза и ненавист към всичко различно, дори без спомен за конкретния повод, вдъхновил поредното човешко разцепление на страстите. През сивотата на дребните дрязги на ежедневието, в несправедливост и подозрение преминава един лъскав розово-златен фургон с пътуващи артисти, заели се с мисия, много по-различна от това просто да разтушават натежалите умове на поредните жертви на безсмислените конфликти между ламтящи за неслучили се облаги нищожества с положение. Съставено от умели шпиони, или поне изпълнени с желание да бъдат поне веднъж полезни на света, в който пътуват, едно семейство се разпада и намира себе си, макар и на различно място и в различна форма, с помощта на една вълшебна лютня от легендите, която може да омайва както съзнания, така и време, и природа. Смъртта идва отново, по уейнджоунски кратко описана и преглътната между две песни, преминава плавно към живота, водещ ума безапелационно към развитие, залагайки всеки личен дъх в името на кауза, туптяща в самата кръв на родените свободни. Злите са обикновените човеци, добрите са изгубилите всичко такива. Решенията са нелогично искрени, чакани с години и експлодиращи в спокоен поглед към края на възможните добри финали. И все пак, в крайна сметка, идва един лек полъх на справедливост, като бриз след гръмовно наказание и отмъщение за изгубен верен приятел, който успява само да отвее търсещите души отново на път, тъй като светът не е спасен, а само утешен за момент. Но надеждата е вече тук и тръпне да диша и живее в умовете на търсещите я.

Да завършим с игра на карти – в самия ѝ край, този, който държи в ръцете си дама пика или „Черната Мария“, губи. Черната Мария в случая е леля Мария, досадна и неприятна дама, която настоява да бъде част от малкото семейство на Миг и Крис. Тя ги тормози с многобройни, дълги и отегчителни разговори по телефона. И само това да беше. Миг и Крис наскоро са загубили баща си в странна катастрофа на път към въпросната негова леля. Те въобще не съжаляват за загубата, татко им така или иначе е прекарвал повечето си време във Франция с някоя си Валерия или Зенобия. Това за което съжаляват, е, че майка им, поради неясно чувство за вина, ги замъква да прекарат ваканцията с ужасната леля. Кранбъри-он-Сий е типичният английски пазарен град – щандчета за риба и картофи, непрестанен дъжд, задължителна църква в неделя, привидно убийствената скука. Миг и Крис със самото си пристигане усещат, че нещо дълбоко нередно се случва в малкото заспало градче, нещо далеч по-притеснително от сръдните между клюкарещи съседки и проблема със съдбата на сиропиталището. Атмосферата напомня за старите филми (не холивудските версии) – „Степфордските съпруги“ и „Човекът от тръстика“. Майсторството на авторката да намекне за тонове скрита гадост зад усмихнати приятелски лица, без да има средствата на киното, е впечатляващо. Сблъсъкът с гнусна, отвратителна и въобще сериозно зла вещица като леля Мария, може да се окаже стряскащ, особено за феновете на Сър Тери. Леля Мария ще ви уплаши и ще ви тероризира, при това бидейки леко глуха баба „с физиономия на огромно плюшено мече“. Ще ви се стори, че четете роман на ужасите, облечен в розова викторианска нощница, с всичките му дантелки и панделки. „Черната Мария“ основно дискутира безсмислието и унищожителната сила на войната между половете. В Кранбъри-он-Сий жените са спечелили въпросната война и виждаме как последствията са жалки и трагични. Свикнали сме може би да виждаме мъжете като потисници и злодеи, свикнали сме да мислим, че ако властта беше в ръцете на жените, светът щеше да е мирен, спокоен и най-лошото случващо се щеше да е щурмуването на магазините при разпродажба или жестоко изпонастъпените след Коледните намаления. Наистина ли? Визията на авторката за мъничко парченце от света, където жените имат абсолютна власт (разбира се с магия), ни представя едно нерадостно и страшно място. Защото е нарушен балансът. Но няма дори да ви намекнем за добрия, човечен магьосник Антони Грийн, който ще възстанови развновесието в Кранбъри-он-сий, с помощта на Миг и Крис. В крайна сметка и ние обожаваме щастливите краища.