Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко. В момента разполагаме с достатъчно бройки от старото издание. Като ги свършим – или ако силно предпочитате новото – ще мислим за отпечатване.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „За змейовете и вампирите…“ заслужава да излезе.
Тук може да намерите първа част, а тук втората.
Приятно четене.

~ ~ ~

Госпожа Писанска изпълни молбата му с известни уговорки – без да се дърпа, да мяучи и да хъка, в даден момент внезапно се изтръгна от ръцете му и се покатери по завесата, като ръсеше едри парцали сапунена пяна след себе си. Матев я погна с подвижния душ и… всъщност не се разбра точно кой кого къпе. След като процедурата бе доведена до някакъв край, започнаха увещания относно изсушаването с хавлия и сешоар.

В това време Марта, излегната на дивана, смучеше парченце пчелна пита и четеше.

Марта довърши приказката малко преди Матьо да внесе на рамото си изсушената и разкрасена мадам Писанска.

Марта се развесели, взе котката в скута си, целуна измокрения си съпруг и каза:

– Брей! Ти си бил много „фолк“ бе, Матьо, и си доста възрожденски. Не подозирах. Имал си, значи, и такива тенденции в творчеството си. Защо не си ги развил? Сега са модни.

– Само да искам. Ти знаеш ли какви ми ги наприказва тая дама, докато я сушах? Според нея нашата градина е нещо като бална зала или дискотека за разни самодиви, нимфи, феи или дриади. В зимника живее караконджо и отглежда хлебарки.

– Хлебарки! – писна Марта. – Веднага да ги напестицидиш. Това е единствената жива сган, която не мога да търпя!

– Срещу въпросния караконджо, искам да кажа, в срещуположния ъгъл на избата, пък се бил инсталирал един симпатичен домашен дух, който не само подкрепял устоите на къщата, но и пъдел хлебарките и мишките. Само дето си имал малка слабост – от време на време счупвал по някоя бутилка, за да си пийне винце. Пък аз се чудех защо така ми се пукат бутилките на умерена и постоянна температура.

– Този дух заслужава да бъде почерпен, аз лично ще се погрижа – рече Марта. – И още нещо да се въди наоколо?

– Едно маломерно таласъмче в пощенската кутия. Страшно ученолюбиво. По цели нощи чете забравените вестници и затова не прави пакости.

– Как ли ги чете на тъмно?

– Таласъмите, доколкото съм осведомен, виждат като котките…

– Как ли не! – се обади Маца Писанска. – Ние виждаме и денем. А той денем въобще не се вижда.

– Гледай какви ценни сведения! – Марта погали котката и я зави с шала си. – Стой сега мирно, докато изслушам господаря ти.

– Господар! – не миряса Маца. – Аз съм му господарка. Кой на кого отваря вратата, а?

Марта я натика под шала и заповяда:

– Докато задавам въпроси, ти ще мълчиш! И какво още, Матьо?

– Някакво си тралала. Съвсем непозната за фолклора персона. Стои на ветропоказателя, когато няма вятър, а когато има, се крие в основата му и пее: „Тралала, тралала“.

– Аха. Навярно заради това ветропоказателят скрипти. Я, моля ти се, намери някой храбрец да се качи на покрива и да намаже с машинно масло този ветропоказател.

– Няма защо да търся. Твоят собствен син с удоволствие ще осъществи операцията.

– Ама него още ли го няма? – сети се Марта. – То бива и бива любов, но чак толкова!

Матев присви очи и подхвана заядливо:

– Интересно. Госпожата се безпокои за пълнолетния си и як като зубър син. И пет пари не дава за крехката си дъщеричка.

– И четири пари няма да дам. Чух я как се прибира, още докато ти къпеше Писанска. Влезе си в стаята и се спотайва, за да не я каним на вечеря. Въобразила си е, че има склонност към пълнеене.

– Тая ръжена сламка! Тя трябва да носи вместо шапка чугунен тиган на главата си, за да не я отвее зефирът.

Матев измъкна Маца изпод шала и я помоли:

– Щом можеш да говориш, свърши и ти поне една работа – повикай Мария на вечеря. На тебе, надявам се, няма да откаже.

– Няма да ида! – И като забеляза, че Матев е обиден, поясни: – Тя слуша.

Вратата се отвори и в рамката ù като на картина се показа Мария, или както бе всеобщо известна – малката Матева. Тя церемониално сне лъскав тиган от главата си, направи реверанс в три стъпки по правилата на испанския двор и поздрави:

– Аве, Цезар, тези, които ще бъдат отнесени от зефира, те поздравяват! – след което падна на колене пред майка си, поднесе ù тигана като огледало и удари чело у пода в позата на китайска робиня. – О, господарко на Поднебесната империя, красотата ти сияе по-ослепително от Слънцето.

Матев изръкопляска пресилено:

– Браво, браво. Защо ли ù трябва на прислужницата да ходи на театър? Имаме си го вкъщи.

– Ха! Театър! – се обади Маца.

А Мария набързо се надигна и попита:

– Добре ли чух?

– Съвсем добре – отвърна Матев – госпожа Писанска, изглежда, отдавна е хранила въжделения да слиса прогресивното човечество.

– А непрогресивното? – поиска уточнение малката Матева.

– То няма как да бъде поразено. Вярващите християни ще я обявят за чудо Божие, мюсюлманите – за говорещ демон, да кажем, будистите – за превъплъщение на стар и учен дух, а някои диви племена може и да я обожествят.

– Че нали някога в Египет е имало богиня-котка. Бубастис. Оха-ха! Мацинка, сега ще ти лепна още едно име – Бубастис. Не ме гледай недоволно, тя е била богиня на радостта. На галено ще ти викам Буба.

– Буба! – едва изплю звуците Маца Писанска. – Аз да не съм кучка!

– Аз пък да не съм коя да е, та ще ми опонираш? Още не съм те обожествила, Буба такава!

– Само котка-божество липсваше на този кротък дом! – мрачно поде Матев. – Писанска току-що ми обясни, че тук навсякъде гъмжи от самодиви, феи, дриади, нимфи, духове, караконджули, малогабаритни таласъмчета и някакво си тралала, което виси на ветропоказателя.

– Бубо, ти си малко „тралала“ – ù каза Мария.

– Ти пък си голямо „тралалала“ – отвърна Маца-Бубастис Писанска и се вмъкна под Мартиния шал.

– Забелязахте ли? – се обърна Мария към родителите си. – Оказа се, че аз съм голямо „тралала“ в току-що споменатия кротък дом. И с какво ли трябва да се занимавам в битността си на голямо „тралала“? Не ми се виси на ветропоказателя.

– Що не изчистиш тези гадни чортелеци, а? – предложи Маца Писанска изпод шала.

Наложи се да бъде обяснено и на Мария кои са чортелеците и имат ли те почва у нас. Тя рече:

– Я не ме баламосвайте и кажете как го правите този номер с госпожа Писанска.

Матев вдигна очи към небето, но тъй като никаква помощ не дойде от там, той само рече:

– Не е ли все пак време за нашата среднощна вечеря?

– Аз няма да вечерям без Борис – оповести Марта.

– Тогава що не почистиш чортелеците? – се дочу гласът на Маца.

– Това четириного ми действа както Катон – на Римския сенат. Нали той беше, дето все повтарял: „Картаген трябва да бъде разрушен“, та „Картаген трябва да бъде разрушен“? – попита малката Матева и се обърна към Писанска: – Ти как предлагаш да стане почистването на чортелеците?

– С онази гнъсна прахопищялка.

– Ооо! Готова си да изтърпиш дори гнъсната прахосмукачка, само и само да премахнем гадните чортелеци. Те – какво? Нащипаха ли те, или ти подвикваха непристойни закачки?

– Напудриха ме.

– Със сажди – поясни Марта.

– И с пух от онази гургулица, дето ми се подиграваше.

– Охо! Гургулицата ти се подиграваше! – разсмя се Мария. – И как?

– Викаше ми „гу-гу“.

– Да. Сериозна причина, за да я изядеш – смръщи вежди малката Матева. – Ами ако аз изведнъж реша, че ти ми се подиграваш, наричаш ме „мяу“? И взема, че те изям?

Маца я погледна уплашено и се шмугна под дивана. Мария се просна на пода и продължи:

– С ориз и с гъби. А може би – с дафинов лист, вино и праз?

– Не ти подхожда да плашиш хайванчето – уморено каза Марта. – Не забравяй, че то все пак е хищник и по законите на рода си е длъжно да ловува.

– Някои хора имат необяснимо поведение – влезе в разговора Матев. – Само преди час-два или… пет, да кажем, ти, Мартичка, упрекваше същото „хайванче“, защото то си бе уловило мишка. От твоите речи произлезе всичката бъркотия с говорещи котки и чортелеци. Ако не беше действала толкова безцеремонно. Маца никога нямаше да проговори…

– Брееей! – дочу се изпод дивана.

– А за някакви си чортелеци и дума нямаше да стане…

– Брееей! Нека те да те окадят, пък да видим тогава.

– И въобще, хайде да престанем да се правим на дивни и чудни, да седнем най-после да вечеряме…

– Върна ли се прислужницата? И Борис го няма още. Няма да ям! – заяви Марта.

– Добре. Не яж – със съскаща любезност се съгласи Матев. – Ние пък ще ядем. Вечерята е студена и е сервирана отдавна. А на тебе ще ти пожелаем лека нощ и приятни сънища.

– Да, много приятни! – Марта седна до рояла и запя старинен романс „Прогонихте съня от моите очи“.

– За бога, престани – събра молитвено пръсти мъжът ù.

Ръцете на Марта се отпуснаха като попарени цветя. Гласът ù секна. Недоумението и тъгата, с които погледна съпруга си, го накараха да каже:

– Не, Мартичка, не мисли, че са ми дотегнали твоите среднощни песни. От времето, когато приспиваше децата, та и до днес най-чистото ми удоволствие е да чуя как гласът ти залива тъмната градина. Но работата е такава: Маца твърди, че самодивите, вилите, феите или нимфите танцуват само когато ти пееш.

– Дори когато пея ария от Хендел?

– Тогава танцуват бавно – се обади госпожа Писанска като че изпод земята.

– Значи, няма спасение – те може би ще танцуват и „Полиелея“ на свети Йоан Кукузел?

– Стига да го пееш ти – подчерта Маца-Бубастис Писанска.

– Бубо! Не се подмазвай! – я смъмри малката Матева. – Няма да развращаваш чрез ласкателства хубавата ми майчица. Хайде с нас на вечеря! А ти, маменце, си пей романси колкото ти иска душата. Щом на някого му се танцува, нека танцува. Нали от това вреда няма?

– Няма – потвърди Маца.

– Вече ми се отщя – се оплака Марта. – Ще си легна. Макар че вие „прогонихте съня от моите очи“.

– Не е беда, Мартичка. Ще ти дам да прочетеш подходяща приказка, тъкмо съм те хванал за ревностен читател.

– Дай – унило се съгласи Марта и Матев бързешком втикна в ръцете ù приказка.

Марта се усмихна, прочете заглавието „Градът на прогонените сънища“, помисли си: „Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна“, прегърна възглавницата и заспа.