Представяме: „Приказка без край“

Приказка без край

Михаел Енде

Представя: Калин Ненов
Или: Защо едно момче спря да бяга във Фантазия и започна да носи от нея към своя, към нашия свят

Странно нещо са човешките страсти, а децата не са по-различни в това отношение от възрастните. Онези, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да ги проумеят.
Има хора, които рискуват живота си, за да покорят един планински връх. Никак, дори и самите те, не могат точно да обяснят защо правят това. Други се погубват, за да спечелят сърцето на дадена особа, която не ще и да знае за тях. Трети пък се провалят, защото не могат да устоят на насладите на търбуха или на шишето. Някои затриват цялото си състояние, за да спечелят в хазарта, или жертват всичко за фикс-идея, която никога не може да стане реалност. Други мислят, че могат да бъдат щастливи само ако са някъде другаде, и цял живот обикалят по света. Има и такива, които не могат да си намерят покой, преди да се доберат до властта. С две думи, колкото хора – толкова страсти.
За Бастиан Балтазар Букс това бяха книгите.
Само който никога не е прекарвал по цели следобеди над една книга и не е чел с пламнали уши и разрошена коса, забравил къде се намира, без да усеща ни глад, ни студ…
Само който никога не е чел на светлината на фенерче, завит презглава с одеялото, защото татко или мама, или някоя загрижена персона е загасила лампата с добронамереното обяснение, че вече е време за сън, защото утре трябва да се става рано…
Само който никога не е проливал явно или тайно горчиви сълзи, защото една прекрасна приказка е свършила и трябва да се раздели с героите, с които е преживял толкова приключения, които е обичал и на които се е възхищавал, за които е треперил и се е надявал и без които животът му се е струвал празен и безсмислен…
Само който не е изпитвал подобно нещо, вероятно не ще проумее онова, което направи сега Бастиан.
Той се беше вторачил в заглавието на книгата и ту го обливаше гореща пот, ту го побиваха студени тръпки. Точно за това беше мечтал толкова пъти досега, желал го беше, откакто живееше с тази страст – приказка, която никога да не свършва! Книга на книгите!
Трябваше да притежава тази книга, каквото и да струваше!

Атрею се бе приближил на около петдесет крачки от първата врата. Тя беше много по-голяма, отколкото си я бе представял отдалече. Зад нея се простираше пусто поле, по което окото не можеше да се спре на нищо и погледът се губеше в празното пространство. Пред вратата и между двете колони земята беше осеяна с безброй черепи и кости. Те бяха на различни жители на Фантазия, опитали се да преминат през нея и останали завинаги вкаменени от погледа на сфинксовете.
Но не това накара Атрею да спре. Причината беше видът на сфинксовете.
Немалко бе научил Атрею, докато обикаляше да търси лек за Детската царица, видял беше и прекрасни, и ужасни неща, но онова, което не знаеше до този момент, беше, че и двете неща могат да съществуват ведно, че красотата може да бъде страшна.
Лунната светлина обливаше двете грамадни създания и докато той бавно се приближаваше към тях, те сякаш все повече и повече се извисяваха в безкрая. Струваше му се, че главите им докосват луната. Изражението, с което се гледаха един друг, май също се променяше с всяка крачка, която той правеше към тях. През техните издигащи се нагоре тела и преди всичко през лицата им, наподобяващи човешки, преминаваха и трептяха потоци от страшна, непозната сила… Сякаш не бяха застанали като мраморни статуи пред очите му, а всеки момент се готвеха да изчезнат и да се преродят. И точно това ги правеше като че ли много по-действителни от всяка скала наоколо.
Страх обзе Атрею.
Не беше толкова страх от опасността, която го застрашаваше, а някакъв страх, който беше извън него. Той едва ли си мислеше, че завинаги ще бъде прикован и ще се вцепени на това място, ако го докоснеше погледът на сфинксовете. Не това, а страхът от непознатото, от величието, надхвърлящо всякакви представи, от сблъсъка със свръхмогъщото затрудняваше крачките му, докато накрая се почувства като направен от студено сиво олово.
И все пак момчето продължи напред. Вече и не поглеждаше нагоре. Бе свел глава и се движеше съвсем бавно, доближавайки се стъпка по стъпка към вратата в скалите. А товарът на страха, който го притискаше към земята, ставаше все по-огромен. Но той не спря. Не знаеше дали очите на сфинксовете са затворени или не. Нямаше време за губене. Трябваше да рискува. Или щяха да го пуснат да влезе, или това беше краят на търсенето му.
И точно в момента, когато мислеше, че цялата сила на волята му няма да му стигне, за да направи поне още една крачка напред, той чу как тази крачка отекна отвъд вратата в скалите. Едновременно с това се отърси от страха, и то така внезапно и без да остане никаква следа, че почувства – каквото и да се случи, вече никога няма да изпита страх.
Той вдигна глава и видя, че Голямата врата на загадките е останала зад гърба му. Сфинксовете го бяха пуснали.

– Виждал ли си Нищото, момчето ми?
– Да, много пъти.
– Как изглежда?
– Сякаш си сляп.
– Ами да… А когато попаднете в него, то се полепва по вас и вие се превръщате в заразна болест, от която хората ослепяват и вече не могат да различат илюзията от действителността. Знаеш ли как ви наричат там?
– Не – прошепна Атрею.
– Лъжи! – излая Гморк.
Атрею поклати глава. Устните му бяха станали бели като на мъртвец.
– Как е възможно?
Гморк се наслаждаваше на уплахата на Атрею. Разговорът видимо го съживи. След малко той продължи:
– Питаш ме какво ще бъдеш там? Ами какво си тук? Какво представлявате всъщност вие, жителите на Фантазия? Съновидения сте вие, измислици на царството на поезията, образи от една приказка без край! Нима се смяташ за нещо реално, момчето ми? Е, добре, тук, в твоя свят, си такъв. Но щом преминеш през Нищото, ти няма да бъдеш вече това. Тогава ще станеш неузнаваем. Тогава ще бъдеш в друг свят. Там вече не приличате на себе си. Вие носите илюзии и заслепение в света на хората. Я познай, момчето ми, в какво ще се превърнат всички жители на този град на призраците, които скочиха в Нищото?
– Не знам – отговори едва-едва Атрею.
– Те ще се превърнат в безумни идеи в главите на хората, ще събуждат страх там, където в действителност хората няма от какво да се боят, ще ги карат да ламтят за неща, които ги обричат на гибел, ще им насаждат съмнения там, където няма причина за съмнения.
– Всички ли ще станем такива? – попита Атрею ужасен.
– Не – отвърна Гморк. – Има много разновидности на лудост и заслепение в зависимост от това какви сте били тук – красиви или грозни, глупави или умни, вие ще се превърнете там в хубави или грозни, глупави или умни лъжи.
– А аз? – поинтересува се Атрею. – Какъв ще стана аз?
Гморк се ухили.
– Няма да ти кажа това, момчето ми. Сам ще видиш. Или по-скоро няма да видиш, защото няма да си същият.
Атрею мълчеше и гледаше върколака с широко отворени очи.
Гморк продължи:
– Затова хората мразят и се страхуват от Фантазия и от всичко, което идва от нея. Те искат да я унищожат, а не знаят, че с това само увеличават потока от лъжи, който непрекъснато се излива върху света им, този поток от променените вече до неузнаваемост жители на Фантазия, принудени да водят там привидното съществуване на живи трупове и да тровят човешките души с миризмата си на плесен. Но те не знаят това. Смешно, нали?
– Нима няма никой – попита тихо Атрею, – който да не ни мрази и да не се страхува от нас?
– Поне аз не познавам никого – каза Гморк, – а и в това няма нищо чудно, защото самите вие правите там всичко възможно, за да накарате хората да повярват, че Фантазия не съществува.
– Че не съществува Фантазия ли? – повтори Атрею слисан.
– Точно така, момчето ми – отговори Гморк, – това дори е най-важното. Не смяташ ли? Само когато те повярват, че Фантазия не съществува, само тогава няма да им хрумва да идват при вас, а от това зависи всичко, защото, ако не познават истинския ви облик, с тях можеш да си правиш каквото щеш.
– Какво по-точно?
– Каквото щеш. Имаш власт над тях. А нищо не може да ти даде по-голяма власт над хората от лъжата. Защото човекът, момчето ми, живее от представите си. А тях можеш да ги насочваш. Тази власт е единственото, което има смисъл в живота. Затова и аз бях с властта и за да се възползвам от нея, ѝ служех, макар и по-другояче от теб и тебеподобните.
– Аз не искам да имам нищо общо с това! – възрази Атрею.
– Не се сили, глупчо – изръмжа вълколакът, – когато ти дойде редът да скочиш в Нищото, също ще се превърнеш в безличен, слабохарактерен слуга на властта. Кой знае за какво ще ѝ служиш и ти. Може би с твоя помощ ще карат хората да купуват онова, което не им трябва, или да мразят онова, което не познават, да вярват, за да се подчиняват, или да се съмняват в онова, което може да ги спаси. В човешкия свят с вас, малките фантазийци, се трупат големи печалби, разпалват се войни, основават се империи…
Гморк гледа известно време момчето с полузатворени очи, после добави:
– Има, разбира се, и доста глупаци, които се смятат за много умни и вярват, че служат на Истината. За тях най-важната работа е да избият Фантазия дори и от главите на децата. Може би ти ще помагаш именно на тях.
Атрею стоеше с наведена глава.
Сега вече знаеше защо във Фантазия не идват нови хора и защо никога вече няма да дойде Никой, който да даде на Детската царица ново име. И колкото повече унищожението завладяваше Фантазия, толкова повече светът на хората щеше да затъва в лъжи, а именно с това непрестанно намаляваше възможността да дойде представител на човешкия род. Един омагьосан кръг, от който просто не можеш да се откопчиш. Атрею знаеше вече всичко.
~
Но сега го знаеше и друг – Бастиан Балтазар Букс.
На него му бе станало ясно, че болестта е обхванала не само Фантазия, но и света на хората. Тези неща бяха свързани едно с друго. Всъщност той го бе почувствал отдавна, без да може да си обясни защо е така. Никога не можеше да се примири, че животът трябва да бъде толкова сив и безличен, ей така, без тайни и чудеса, както твърдят всички хора, които казват: „Такъв е животът!“.
Но сега разбираше и друго – че някой трябва да отиде във Фантазия, за да излекува и двата свята.
А че нито един човек не знаеше вече пътя за натам, това се дължеше именно на лъжите и погрешните представи, които поради унищожението на Фантазия проникваха в техния свят и заслепяваха хората.
Ужасен и засрамен, Бастиан се сети за собствените си лъжи. В случая даже не броеше измислените приказки, които бе разказвал. Те бяха нещо друго, но на няколко пъти той бе лъгал съвсем съзнателно и преднамерено – понякога от страх, понякога за да получи онова, което на всяка цена искаше да има, а понякога само за да си придаде важност. Кои ли творения на Фантазия бе унищожил, бе направил неузнаваеми и бе използвал за користните си цели? Той се опита да си представи какъв ли е бил истинският им образ, но не успя. Може би точно защото бе лъгал.
Едно във всеки случай беше ясно – и той бе допринесъл за нещастията, сполетели Фантазия. И на него му се искаше да направи нещо, за да поправи стореното зло. Длъжен беше пред Атрею, който беше готов на всичко, само и само да го заведе при тях. Не можеше и не искаше да го разочарова. Трябваше да намери пътя.

Тук не може да не спрем за момент и да обясним една особеност на фантазийската география. Там земите и моретата, планините и реките не стоят на едно и също място както в света на хората. Затова е почти невъзможно да се начертае географска карта на Фантазия. Там никога не можеш със сигурност да кажеш кои страни граничат една с друга. Дори и посоките на света се сменят в зависимост от местността, в която се намираш в момента. Във всяко кътче на Фантазия лятото и зимата, денят и нощта си имат свои закони. Може, идвайки от някоя нажежена от слънцето пустиня, изведнъж да попаднеш в снежни арктически полета. В този свят разстоянията нямат външно измерение, а думи като „близо“ или „далече“ притежават съвсем друго значение. Всичко зависи от душевното състояние и волята на онзи, който е на път. Тъй като Фантазия няма граници, центърът ѝ може да е навсякъде – или по-точно казано, той е еднакво близо и далече от всяка точка. Колко време е нужно да се стигне до него, зависи само от този, който иска да отиде там.

– А вярно ли е тогава – попита Атрею – онова, което каза Гморк, вълколакът, за унищожените творения на Фантазия, че те ставали лъжи в света на хората?
– Да, вярно е – отвърна Детската царица и златните ѝ очи потъмняха, – всички лъжи са били преди творения на Фантазия. Те са от същата материя… Ала сега са неузнаваеми, загубили са истинската си същност. Но това, което ти е казал Гморк, е само половината от истината, както и може да се очаква от един получовек-полузвяр. Границата между Фантазия и света на хората може да се прекоси по два пътя – един правилен и един погрешен. Погрешно е, когато жителите на Фантазия се изтръгват по този ужасен начин от нашия свят, за да попаднат в другия, По-добре е хората да идват при нас. Всички, които са били тук, са научавали нещо, което може да се научи само при нас, и благодарение на него са се връщали променени в своя свят. Те са проглеждали, защото са ви виждали в истинския ви образ. Това им е помагало да видят с други очи и собствения си свят, и другите хора. Там, където досега са намирали само делничност, внезапно те са откривали чудеса и тайнства. Затова обичаха да идват при нас във Фантазия. И колкото повече се обогатяваше и разцъфтяваше от това нашият свят, толкова по-малко лъжи имаше в техния, толкова по-съвършен ставаше и той. По същия начин както сега нашите два свята взаимно се рушат, те могат и да се излекуват един друг.
Атрею мисли известно време и после попита:
– А как започна всичко това?
– За бедствието, което споходи двата ни свята – отговори Детската царица, – има също две причини. Сега всичко е наопаки. Онова, което може да те накара да прогледнеш, заслепява, онова, което може да създаде нещо ново, се превръща в унищожение. Спасението може да дойде само от хората. Един-единствен трябва да дойде и да ми даде ново име. И той ще дойде.
Атрею мълчеше.
– Сега разбираш ли защо трябваше да те натоваря с тази трудна задача? – попита Детската царица. – Ти можеше да доведеш нашия спасител при мен само с помощта на една дълга приказка, изпълнена с приключения, чудеса и опасности. И това е твоята история.
Атрею седеше, потънал в дълбок размисъл. Най-сетне той кимна.
– Сега разбирам, Златоока повелителко на желанията. Благодаря ти, че избра точно мен. Извини ме за моя гняв.
– Ти не можеше да знаеш всички тези неща – отвърна тя кротко, – а и не биваше.

Лицето на мъжа приличаше на кората на прастаро дърво – толкова беше набраздено от бръчки. Брадата му беше бяла и дълга, а очите тъй дълбоко хлътнали, че направо не се виждаха. Той носеше синьо монашеско расо, имаше качулка на главата и държеше в ръката си калем, с който пишеше в книгата. Дори не погледна нагоре.
Детската царица дълго мълча и го наблюдава. Той всъщност не пишеше, а плъзгаше калема по празните страници, а буквите и думите се образуваха сякаш от само себе си, като изплуваха едновременно от тъмнината.
Детската царица прочете какво е написано, то беше точно това, което ставаше в момента, а именно: „Детската царица прочете какво е написано…“.
– Записваш всичко, което става – рече тя.
– Всичко, което запиша, става – беше отговорът. И това отново бе онзи дебел, мрачен глас, който тя бе доловила като ехо на собствените си думи.
Странното беше, че Старецът от Странстващия хълм не отвори устата си. Той записа нейните и своите думи и тя ги чу така, сякаш само си спомняше, че току-що ги е изговорил.
– Нима записваш всичко, което правим ти, аз и цялата Фантазия… – попита тя.
Той записа и тя веднага чу отговора му:
– Не, точно обратното. Тази книга е всичко, което прави цялата Фантазия, ти и аз.
– Тогава къде се намира тази книга?
– В книгата – гласеше отговорът, който той написа.
– Тогава тя е само отблясък и негово отражение? – попита Детската царица.
Той записа нещо и тя го чу да казва:
– Какво показва едно огледало, което е изправено срещу друго огледало? Знаеш ли това, Златоока повелителко на желанията?
Детската царица помълча известно време и старецът записа, че тя мълчи.
После тя каза тихо:
– Нужна ми е твоята помощ.
– Знам – отговори и написа той.
– Да, така и трябва да бъде – рече тя. – Ти си споменът на Фантазия и знаеш всичко, което е станало до този момент, но дали не би могъл да разлистиш книгата напред и да видиш какво предстои да се случи?
– Бели листа! – бе отговорът. – Аз мога само да гледам назад към онова, което се е случило. Прочетох го, докато го пишех. И го знам, защото го прочетох. А го написах, защото се случи. Така Приказка без край се пише сама чрез моята ръка.
– Значи ти не знаеш защо съм дошла при теб?
– Не – чу се мрачният му глас, докато той пишеше, – бих предпочел да не го бе правила. Чрез мен всичко става невъзвратимо и окончателно – ти също, Златоока повелителко на желанията. Това яйце е твоят гроб и ковчег. Ти влезе в спомените на Фантазия. Как искаш да излезеш някога оттук?
– Всяко яйце – отговори тя – е начало на нов живот.
– Вярно – написа и каза старецът, – но само ако черупката му се разчупи.
– Ти можеш да я отвориш – извика Детската царица, – ти ме пусна вътре.
Старецът поклати глава и го записа.
– Това беше твоята сила, тя го направи. Но тъй като си тук, вече не я притежаваш. Ние сме затворени завинаги. Ей богу, не биваше да идваш! Това е краят на Приказката без край.
Детската царица се усмихваше и изглежда не се безпокоеше ни най-малко.
– Ти и аз – рече тя – не сме в състояние, но има един, който може.
– Да постави ново начало – написа Стареца – може само рожба на човешкия род.
– Да, рожба на човешкия род – отвърна тя.
Старецът от Странстващия хълм повдигна бавно лице и за пръв път погледна Детската царица. Този поглед идваше сякаш от другия край на вселената, толкова отдалече и от такава тъма идваше той. Тя го посрещна със златните си очи, без да ги отмести. Това беше безмълвна борба, нито един от двамата не помръдна. Накрая Старецът се наведе над книгата и записа:
– Не нарушавай границите, които съществуват и за теб!
– Така и ще направя – отговори тя, – но онзи, за когото говоря и когото очаквам, отдавна ги прекрачи. Той чете в тази книга, в която ти пишеш, и чува всяка дума, която изговаряме. Следователно е при нас.
– Вярно – чу тя гласа на Стареца, който пишеше, – и той вече принадлежи неотменно към Приказката без край, защото тя е негова съдба.

Докато Бастиан четеше това и в същото време слушаше гласа на Стареца от Странстващия хълм, ушите му забучаха и му причерня пред очите.
Та тук се разказваше онова, което се бе случило със самия него! И то беше включено в Приказката без край. Той, Бастиан, беше герой от книгата, на която досега бе смятал, че е само читател. И кой ли друг четеше за него и също мислеше, че е само читател – и така нататък, без край.

После погледна Детската царица право в очите… и още веднъж се случи онова, което се бе случило, когато се бяха зърнали за пръв път. Той стоеше като омагьосан, гледаше я и не можеше да откъсне очи от нея. Предния път я бе видял прекрасна, но смъртно болна, сега тя беше още по-хубава. Разкъсаната ѝ одежда беше пак като нова. В сияещата белота на коприната и на дългите ѝ коси се отразяваха многоцветните огънчета на меката светлина. Желанието му се бе сбъднало.
– Месечке – промълви той замаян, – оздравя ли вече?
Тя се усмихна.
– Не виждаш ли сам, мили Бастиан?
– Искам това да продължи вечно – рече той.
– Вечен е само мигът – отвърна тя.

– Не мога ли завинаги да остана при теб?
Лъвът поклати грива.
– Не, господарю.
– Защо не?
– Тук има само живот и смърт, само Перелин и Гоаб, но не и приказка. Ти трябва да изживееш своята приказка. Не бива да оставаш тук.
– Но нали не мога да отида другаде – рече Бастиан. – Пустинята е твърде голяма, за да може някой да достигне края ѝ. А ти не можеш да ме отведеш оттук, защото носиш пустинята със себе си.
– Ти ще откриеш пътищата на Фантазия – каза Граограман – само чрез желанията си. И при това можеш да си поискаш нещо едва след като предното се е сбъднало. Не ще постигнеш онова, към което не се стремиш. Какво означават тук думи като „близко“ и „далече“? А не е и достатъчно само да поискаш да напуснеш едно място. Трябва нещо да те влече другаде. Остави да те водят желанията.
– Но на мен хич и не ми се иска да си отида – отвърна Бастиан.
– Ти ще трябва да разбереш кое е следващото ти желание – отговори Граограман едва ли не строго.
– А ако не разбера – попита Бастиан, – как тогава ще си отида оттук?
– Чуй, господарю – каза тихо Граограман, – във Фантазия има едно място, което води навсякъде и докъдето може да се стигне отвсякъде. Храмът на хилядата врати. Никой не го е виждал отвън, защото той няма външна страна. Затова пък отвътре е лабиринт от врати. Който иска да го опознае, трябва да има смелостта сам да влезе в него.
– Как би могъл да го стори, след като изобщо не е в състояние да го достигне отвън?
– Всяка врата – продължи лъвът, – всяка врата в цяла Фантазия, и най-обикновената врата на някой обор или кухня, та дори и на гардероб, може в определен момент да стане вход към Храма на хилядата врати. Отмине ли този момент, тя отново става онова, което е била преди. Затова никой не може два пъти да мине през една и съща врата. И никоя от хилядата врати не води там, откъдето си дошъл. Няма връщане назад.
– А след като вече си вътре – попита Бастиан, – може ли пак да излезеш отнякъде?
– Да – отговори лъвът, – но то не е така просто, както при обикновените сгради. Защото през лабиринта на хилядата врати може да те води само едно истинско желание. Който го няма, ще се лута, докато разбере какво иска. А това понякога трае много дълго.
– Как може да се намери входната врата?
– Трябва да го пожелаеш.
Бастиан размишляваше дълго, после каза:
– Странно, че не можеш да си пожелаеш ей така онова, което искаш. Откъде всъщност идват желанията? И какво изобщо е едно желание?
Граограман погледна учудено момчето, но не отвърна.

Няколко дни по-късно те пак говориха за много важни неща.
Бастиан бе показал на лъва надписа върху обратната страна на Съкровището.
– Какво ли значи това? – попита той. – „ПРАВИ КАКВОТО ТИ СЕ ИСКА“, нали то означава да правиш всичко, което ти се ще, не мислиш ли?
Изведнъж лицето на Граограман стана странно сериозно, а очите му почнаха да пламтят.
– Не – изръмжа той със своя дебел, тътнещ глас, – това ще рече, че трябва да действаш съобразно Истинската си воля. А няма нищо по-трудно.
– Истинската ми воля? – повтори Бастиан поразен. – Туй пък какво е?
– Това е твоята най-съкровена тайна, която все още не си узнал.
– А как да я науча?
– Като тръгнеш по пътя на желанията и преминеш през всяко едно от тях, та чак до последното. То ще те заведе при Истинската ти воля.
– Та то не било трудно! – възкликна Бастиан.
– Този път крие най-много опасности – каза лъвът.
– Защо? – попита Бастиан. – Мен не ме е страх.
– Не става дума за това – изръмжа Граограман, – за него трябва най-много честност и съобразителност, никъде другаде не може да се загубиш така лесно и безвъзвратно.
– Искаш да кажеш, че човек невинаги има добри желания? – подпита го Бастиан.
Лъвът плесна с опашката си по пясъка, на който лежеше. Отпусна уши, набърчи нос и очите му засвяткаха. Бастиан неволно се дръпна и Граограман изрева така, че отново разтърси земята:
– Какво знаеш ти за желанията! Какво знаеш ти за доброто!

През целия ден към тях се присъединяваха нови пришълци. От всички посоки се стичаха не само пратениците, за които Атрею съобщи предния ден, а много повече. Сред тях имаше горски духове с рога и крака на елен, огромни нощни демони, феи на цветята, малки добри зелени духове, ездачи на бръмбари, триноги, един петел с чизми, голям колкото човек, и един елен със златни рога, който бе облечен с нещо като фрак и ходеше напето. Сред пришълците се срещаха много създания, които нямаха и най-малка прилика с човека. Имаше например медни мравки с шлемове, странни по форма странстващи камъни, свирещи животни, които бяха с дълги клюнове като флейта, а също и трима от така наречените локвари, които се движеха по твърде странен начин, като — ако може така де се каже — при всяка крачка се стичаха и образуваха локва, а после отново приемаха нормалния си вид. Но най-невероятното от всички новодошли създания беше един двойчо, чиято предна и задна част се движеха независимо една от друга. Той имаше далечна прилика с хипопотам, само че кожата му беше на червени и бели ивици.

Към обяд Бастиан стигна до един висок земен насип, който пресичаше полето. Покатери се по него. Оттам се откриваше широка котловина, надолу тя се стесняваше и наподобяваше малък кратер. Цялата долина беше изпълнена с един град, поне количеството на сградите навеждаше на тази мисъл, въпреки че това беше най-странният град, който Бастиан някога бе виждал. Сградите бяха нахвърляни без какъвто и да е план и замисъл, сякаш някой ги бе изсипал ей така от огромен чувал. Нямаше нито улици, нито площади, да не говорим за някакъв ред.
Но и отделните сгради имаха налудничав вид, входната врата беше на покрива, стълбите – там, докъдето не може да се стигне. Имаше и такива, по които трябваше да ходиш с главата надолу, а други завършваха във въздуха. Кулите стърчаха напреки, балконите висяха отвесно на стените, вместо врати имаше прозорци, а вместо стени – под. Имаше мостове, чиито сводове внезапно прекъсваха по средата, сякаш онзи, който ги е строил, бе забравил по време на работата какво ще прави. Имаше кули, криви като банани, пирамиди, изправени на върха си. С две думи, целият град правеше умопомрачително впечатление.
След това Бастиан видя жителите. Мъже, жени и деца. По външен вид приличаха на нормални хора, но ако се съди по дрехите им, те до един бяха луди, защото не можеха да различат какво е за обличане и какво – за други цели. На главите си носеха абажури, кофички за пясък, купи за супа, кошчета за хартия, книжни кесии или кутии. Телата им бяха увити в покривки за маса, килими, големи парчета станиол, понякога дори в боклукчийски кофи.
Мнозина теглеха или бутаха каручки, на които бяха струпани какви ли не боклуци – счупени лампи, дюшеци, чинии, парцали и финтифлюшки. Други пък влачеха същите вехтории в големи вързопи на гърба си.
Колкото повече навлизаше в града, толкова по-голяма ставаше навалицата. Но никой от хората май не знаеше накъде е тръгнал. Бастиан често ставаше свидетел как някой, който с мъка бе изтеглил количката си по една стръмнина, след кратко време я дърпаше точно в обратната посока, а малко по-късно тръгваше на другаде. Но никой не спираше нито за минута.
Бастиан реши да заговори някого от тях.
– Как се казва този град?
Човекът, когото заговори, пусна каручката си, изправи се, почеса се по челото, сякаш се напрягаше да се сети, после тръгна нанякъде и заряза количката. Изглежда, бе я забравил. Но не минаха няколко минути и една жена обсеби превозното му средство и го задърпа отчаяно Господ знае накъде. Бастиан я попита дали вехториите са нейни. Известно време жената стоя потънала в дълбок размисъл, сетне си тръгна. Бастиан се опита още няколко пъти да поведе разговор, но не получи отговор на нито един от въпросите си.
…
Бастиан видя на пътя си седнала жена, която се опитваше да набоде с игла граховите зърна в една чиния.
– Как са попаднали тук? Какво правят? – попита Бастиан.
– О, открай време е имало хора, които не могат да намерят пътя към своя свят – обясни Артакс. – Първоначално самите те не искат, а сега, да речем, вече не могат.
Бастиан проследи с поглед едно малко момиченце, което с голямо усилие буташе количка за кукла, чиито колела бяха четвъртити.
– Защо да не могат вече? – попита той.
– Те трябва да го пожелаят. Но вече не желаят нищо. Изразходвали са последното си желание за кой знае какво.
– Последното си желание ли? – устните на Бастиан бяха пребледнели. – Та не можеш ли да си пожелаваш разни неща, докато искаш?
Артакс отново се закиска. Опита се да свали тюрбана на Бастиан, за да го попощи.
– Престани! – извика Бастиан. Понечи да се отърве от маймуната, но тя се бе вкопчила здраво в него и квичеше от удоволствие.
– Ама разбира се, че не! Разбира се, че не! – изписка тя. – Можеш да си пожелаеш нещо само докато си спомняш за твоя свят. Тези тук са изразходвали всичките си спомени. Онзи, който няма минало, няма и бъдеще. Затова и не остаряват. На, виж ги! Ще повярваш ли, че някои от тях са вече на хиляда години и дори повече? Но си остават такива, каквито са. За тях нищо вече не може да се промени, защото и те самите не могат да се променят.
Бастиан наблюдаваше някакъв мъж, който насапуниса едно огледало и после започна да го бръсне. Онова, което в началото все още му се струваше смешно, сега го караше да настръхва.

В средата на палубата се издигаше кръгла площадка. Бастиан я забеляза още в началото и смяташе, че е команден мостик или нещо подобно. И наистина, през цялото пътуване там, горе, стояха най-малко двама, а понякога трима, четирима или повече моряци (целият екипаж наброяваше четиринайсет души, естествено, без Бастиан). Когато се качваха на площадката, те слагаха ръце на раменете си и гледаха по посока на движението. Ако не обърне внимание, човек можеше да помисли, че стоят неподвижно. Чак когато се вгледаше по-внимателно, той забелязваше, че се полюшват бавно и сплотено в ритъма на някакъв танц. При това припяваха простичка, но много хубава и нежна мелодия.
Бастиан си помисли най-напред, че това странно поведение е някаква особена церемония или обичай, чийто смисъл не му е известен. Едва на третия ден от пътуването попита един от тримата си приятели, който седна до него. Той, изглежда, от своя страна се; учуди не по-малко на въпроса на Бастиан и му обясни, че мъжете движат кораба със силата на въображението си. Бастиан не можа да проумее първоначално това обяснение и попита дали не въртят някакви скрити колела.
– Не, та нали когато искаш да преместиш крака си, е достатъчно само да си го помислиш… или задвижваш крака си чрез зъбчати колела? – отвърна морякът.
Разликата между собственото тяло и кораба се състояла единствено в това, че най-малко двама искалнари трябвало да обединят въображението си, защото едва при това сливане се получавала силата, която може да премести кораба. А ако желаели да се движат по-бързо, трябвало да се обединят повече хора. Обикновено работели на смени по трима. Останалите почивали, защото, макар да изглеждал лек и привлекателен, това бил тежък и напрегнат труд. Изисквала се голяма непрекъсната концентрация. Но това бил единственият начин да се преплава Скаидан.
И така, Бастиан се зае да изучи и усвои от моряците тайната на тяхната задружност – танца и песента без думи.

Накрая той достигна права алея с топчести дървета, целите окичени с напращели червени ябълки. В края на алеята се показа къща и когато се приближи, Бастиан забеляза, че тя има много странен вид – той никога не бе виждал по-смешна къща. Висок остър покрив стърчеше като палячовска шапка върху една сграда, наподобяваща по-скоро грамадна тиква, защото беше топчеста, а стените ѝ – осеяни с много подутини, които стърчаха като шкембета и придаваха на къщата закръглен и добродушен вид. Имаше и няколко прозорци и врата, всичките някак си криви и изкорубени, сякаш отворите им бяха изрязани недотам умело в тиквата.
Докато Бастиан се приближаваше към къщата, забеляза, че тя бавно и непрекъснато се променя. Това ставаше с такова спокойствие, с каквото само охлювът подава рогцата си. Например върху дясната страна се образува малка издатина, която постепенно се превърна в еркер с кула. Едновременно с това един от прозорците на лявата страна се затвори и постепенно изчезна. От покрива израсна комин, а над входната врата се образува малко балконче с метален парапет.

– Вършех всичко както не трябва – говореше той, – съвсем погрешно разбирах нещата, Месечка ми даде толкова много, а с даровете ѝ аз донесох само нещастия за мен самия и за Фантазия.
Дамата Аиуола го гледа дълго.
– Не – отвърна тя, – не вярвам да е така. Ти си вървял по пътя на желанията, а той никога не е прав. Вървял си по криви пътеки, но това е твоят път. И знаеш ли защо? Ти си от онези хора, които могат да се върнат едва след като открият извора, от който блика Водата на живота. А това е най-потайното кътче на Фантазия. До него не е лесно да се стигне.
И след кратко мълчание тя добави:
– Всеки път, който води натам, в края на краищата е правилен.

Атрею хвана Бастиан за ръка и го поведе през тази зловеща порта към бликащия извор, който сега се открояваше пред очите им с цялото си величие и блясък. Фухур ги следваше. И докато вървяха напред, с всяка следваща крачка Бастиан започна да се отърсва от приказните дарове, които бе получил във Фантазия. Красивият, силен и безстрашен юнак се превърна отново в малко, пълно и срамежливо момче. Дори дрехите му, които в Минроуд при Йор бяха заприличали на парцали, изчезнаха напълно. Така той стоеше гол и бос под голямата златна елипса, от средата на която бликаше Водата на живота и се издигаше нагоре като кристално дърво.
В този последен миг той не притежаваше вече никакви дарове от Фантазия, споменът за неговия свят и за самия него все още не се бе върнал и той се почувства напълно несигурен. Вече просто не знаеше на кой свят принадлежи и дали наистина някога е съществувал.
После обаче, без много да мисли, скочи в кристално чистата вода, започна да се премята, да диша шумно, да пръска и да улавя с уста искрящия порой от капки. Колко ли пи, докато утоли жаждата си? И ето че го обзе чувство на радост, което постепенно завладя цялото му тяло – от главата до петите. Радост, че живее и че е този, който е. Защото сега отново знаеше кой е и къде е мястото му. Чувстваше се като новороден. И най-хубавото беше, че сега искаше да е това, което е. Дори и да му се предлагаха много други възможности, той не би избрал никоя друга. Защото сега знаеше – на този свят има хиляди, хиляди форми на радост, но те се свеждат всъщност до една – радостта да обичаш, така че е все едно.
Тази радост Бастиан запази дълго след като се върна в своя свят и когато порасна, и дори когато остаря, тя никога вече не го напусна. Остана в сърцето му и в най-трудните мигове на живота го караше да се усмихва и да утешава другите.

Дълго пуши господин Кореандер, след като Бастиан завърши разказа си. Изглежда, беше дълбоко погълнат от мислите си. Накрая отново се изкашля, оправи очилата си, гледа Бастиан известно време изпитателно и каза:
– Едно е ясно – ти не си ми откраднал тази книга, защото тя не е нито моя, нито твоя, нито пък на някого другиго. Ако не се лъжа, самата тя също е от Фантазия. Кой знае, може би точно в този момент се намира в ръцете на другиго и той я чете.
– Тогава значи ми вярвате? – попита Бастиан.
– Разбира се – отвърна господин Кореандер, – всеки разумен човек би го направил.
– Честно казано – рече Бастиан, – никак не се надявах на това.
– Има хора, които никога не могат да отидат във Фантазия – каза господин Кореандер, – има и други, които могат, но остават там завинаги. Но макар и малко, има и такива, които отиват във Фантазия и се връщат обратно. Като теб. Те спасяват и двата свята от гибел.
– А, аз нямам никаква заслуга за това – рече Бастиан и се изчерви. – За малко нямаше да се върна и аз. Ако не беше Атрею, сега сигурно щях да съм в Града на бившите царе и да остана там завинаги.
Господин Кореандер кимна и продължи да пуши замислено.
– Да – изръмжа той, – добре си ти, имаш приятел във Фантазия. С това, ей Богу, не всеки може да се похвали.
– Господин Кореандер – попита Бастиан, – откъде знаете това?… Искам да кажа… били ли сте вече във Фантазия?
– Разбира се – отвърна господин Кореандер.
– Но кога сте били там? – попита Бастиан. – Тогава трябва да познавате Месечка!
– Да, познавам Детската царица – каза господин Кореандер, – е, името ѝ тогава не беше същото. Аз я нарекох другояче. Но това няма никакво значение.
– Тогава трябва да знаете и книгата! – извика Бастиан. – Тогава сте чели Приказка без край!
Господин Кореандер поклати глава.
– Всяка истинска приказка е приказка без край. – Той обходи с поглед многото книги, които се намираха по стените чак до тавана, посочи към тях с дръжката на лулата си и продължи: – Има много врати към Фантазия, момчето ми. Не по-малко са вълшебните книги. Доста хора така и не узнават нищо за тях. Така че важното е кой ще вземе в ръце една такава книга.
– Тогава Приказката без край е различна за всеки човек?
– Точно това искам да ти кажа – добави господин Кореандер, – освен това човек може да отиде във Фантазия и да се върне не само с книгите. Има и други пътища. Има време да ги научиш.
– Искате да кажете – попита Бастиан, изпълнен с надежда, – че аз все пак ще видя Месечка още веднъж, но нали всеки я среща само един път?
Господин Кореандер се наведе напред и снижи глас:
– Момчето ми, чуй нещо от един стар, опитен странник из Фантазия! Това е тайна, която там никой не знае. Ако помислиш малко, ще разбереш защо е така. Вярно, при Месечка не можеш да отидеш втори път… но само докато е Месечка. Дадеш ли ѝ ново име, ще я видиш отново. Колкото и често да се повтаря това, винаги ще е за пръв и единствен път.
По навъсеното като на булдог лице на господин Кореандер засия за момент някакъв мек блясък, който го направи младо и едва ли не красиво.
– Благодаря, господин Кореандер!
– Аз трябва да ти благодаря, момчето ми – отвърна господин Кореандер. – Ще ми е приятно, ако наминаваш от време на време при мен, за да си кажем какво ново сме научили. Не са много хората, с които можеш да говориш за такива неща.
Той протегна ръка към Бастиан.
– Съгласен ли си?
– С удоволствие – рече Бастиан и се изправи. – Сега трябва да си вървя. Баща ми ме чака. Но пак ще дойда.
Господин Кореандер го съпроводи до вратата. Когато отиваха натам, Бастиан видя през обърнатите букви на надписа върху стъклото, че баща му стои от другата страна на улицата и го чака. Цялото му лице сияеше.
Бастиан бутна вратата, при което гроздът от месингови звънчета започна лудо да бие, и побягна към баща си.
Господин Кореандер затвори внимателно вратата и дълго гледа след двамата.
– Бастиан Балтазар Букс – промърмори той, – ако не се лъжа, ти ще покажеш на още много хора пътя към Фантазия, за да ни донесат Водата на живота.
И господин Кореандер не се излъга.
Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.

Още любими откъси – във форума ни.

Книгата е подходяща за читатели на: 7+ години

Препоръчват ви я и: Валентина Димова, Констанца Христова, Вяра Крушкова, Александър Василев, Габриела Петрова, Мирослав Моравски, Димитър Стефанов

Ако ви хареса, опитайте и: „Последният еднорог“

Може да намерите „Приказка без край“ в добрите книжарници или направо от издателство „Дамян Яков“. Ние имаме бройки за свободно четене в Общественото крило на Човешката библиотека.