Какво не знае(х)те за ЧоБи – част първа

Разговор свободен стил. 😉

На 2 април Ки ни писа:

Аз засега имам няколко идеи, всъщност по-скоро свободни размишления (…).

1. Окей, почвам от най-общото: всеки проект, желаещ да набере популярност, може да го направи в две посоки: или да се оформи така, че да пасне най-добре на нуждите на публиката, или да ангажира публиката по начин такъв, че да я убеди, че продуктът вече e идеален за нея; тоест, стратегия навътре и стратегия навън (впрочем моя си терминология; в маркетинга може да имат по-адекватно име).

Пример за стратегия навътре е обновяването на сайта, което сте предложили. (На мен ми харесва ретро имиджът сега, малко прилича на блог,

Дес: То си e блог. 🙂 Сега ще се мъчим да го направим нещо повече. 🙂

Кал: Благодаря ти, Ки! Благодаря ти, Господи! Имало някой, който всъщност ни харесва и сега!

*хих*

но не е съвсем интуитивен и каталогът е малко скрит, та за по-припряните хора ще е хубаво нещо по-интерактивно.)

Дес: Нали?!?! Някои хора го пилим на Кал от доооста време…

Кал: А тия „по-припряни“ хора, като успеят най-сетне да се доберат до книгите ни, ще се справят ли с четенето им? Имат ли уменията за това? Как ще им се отрази срещата с 1300-страничната „За спасяването на света“ (която си остава най-грижливо мислената и правената ни книга)? Щот нямам спомен да сме си залагали сред целите издаване на „бърза литература“. 😀

(Това някъде съм го разписвал по-подробно – как „неинтуитивният“ облик всъщност е замислен да пресява нетърпеливите читатели. Ще потърся линка.*)

Но ако всички ми кажете, че светът се е променил толкова много, ще въздъхна и ще се откажа от това „сито“…

Ки: Хм… Това ми се струва много нетолерантна нагласа. „Припряни“ го казах просто така; ако предпочиташ, да го заменим с „разглезени от развитието на технологиите и придирчиви за обвивката“. Тук говорим за изцяло естетически предпочитания, които е вероятно да не пасват на интелектуалния капацитет на хората. Редно ли е да отхвърляш потенциални читатели и съмишленици само защото имате различен… любим цвят например?

 „Навътре“ се занимава с: идентифициране на слабите места на проекта и поправянето им. Пример за стратегия навън: рекламите. „Навън“ се занимава с популяризирането. Окей, това са общи приказки, не знам дали имате нужда от класификация, но на мен ми е по-лесно да не ги смесвам, защото целта на двете стратегии е различна.

Дес: Обичам подредени хора!!! (Досещаш се, че за жалост не съм от тях. 😉 ) И в ЧоБи имаме остра нужда от такива. Ще предложа да разделим задачите от файла по твоята квалификация, би било от полза, определено!

2. Да почна от „навътре“-то. Добрата новина е, че нещата, които имам да казвам по темата, са по-малко от тези за „навън“. Лошата новина е, че ще се наложи да посоча детайли от проекта ви, които според мен могат да бъдат подобрени. Надявам се да не ми се обидите, това се води конструктивна критика и е отправена с добри чувства.

Кал: Ако някой вземе че се обиди, ще го ошамаря лично.

*хих… тая закачка си е между мен и Ки – поне докато романът ѝ не види бял свят 😉 *

2.1. Харесва ми, че повечето ви книги са подходящи и за по-млади читатели, но се чудя до каква степен поредиците за малки и големи са достатъчно разграничени.

Дес: Не са. 🙂 Това винаги е била идеята: книгите да са достатъчно интересни (и впечатляващи, и вдъхновяващи…) за големи, но подходящи и за деца. (Мисля, че „Последният еднорог“ е много ярък пример за това, а от по-новите – „Ортодокс“ (и много други навярно, ама като не съм ги чела всичките…). Прозата на Светлинките, за огромно мое съжаление и срам, също не съм чела (аз съм в ЧоБи от декември 2018-а и имам да наваксвам в някои отношения 😉 ), но аз по принцип си падам много по тийн литература, по предтийн също… та подозирам, че ще ми харесат, нищо че не съм в „стандартната“ целева група (на 33 съм, с три малки деца).

Идеята ми беше: ЧоБи се стреми да издава книги с универсални послания, да размива граници и чупи рамки. За каталога със сигурност ще заложим търсене по възраст, но за различни рекламни кампании… Хм. Сложно.

Кал: Абсолютно. (Дес, безкрайно те прегръщам, че си с нас от толкоз скоро, а толкоз добре си го хванала това…)

Книгите на Светлинките самият аз редовно ги препоръчвам на възрастни – за да опознаят собствените си деца. Един от големите проблеми – подозирам, че не само в България, а и по света, не само сега, а и въобще – е, че родителите и децата не се изслушват взаимно и не си споделят по-съкровените проблеми. (Аз спрях да говоря за важни неща с моите, като станах на 14. Последните 15 години се опитвам да се науча наново… и е все така трудно. 🙁 ) А в книгите на Светлинките всичките тия проблеми – включително проблема за неизслушването – са казани в прав текст. Ще ги разберат дори така омразните ми 😉 читатели на „бърза литература“. (Разбира се, книгите предлагат и достатъчно динамична история + интересни персонажи, та да удовлетворяват принципа „Показвай, не казвай“. Все пак наблягаме на художествената литература, не публицистичната.)

Защото голям процент от каталога ви спада към детско-юношеска литература, а към каквито и стратегии за популяризиране да се насочите, рекламите ще стигнат почти само до възрастни. В такъв случай имате два шанса да се харесате на възрастните: или те да са типът хора, които харесват детско-юношеска литература, или те да имат деца, за които търсят такава. Давам пример със себе си: фен съм на анимациите и с удоволствие бих гледала (детски) анимационен филм, но дори аз не обичам детска литература – и като дете не съм я чела.

Кал: Виж ти… Интересното е, че читателят Калин има все по-голямо недоверие към литературата, която става само „за възрастни“. Даже я е нарочил за една от причините масата четящи хора да мултиплицират вътрешните си проблеми, вместо да ги сюблимират… ахъм… разрешават. Но това си е огромна тема за отделен разговор.

Контрапример: харесах повестта ви „Момичето от квартала“, защото беше римувана, а такива по принцип ме кефят.

Дес: „Момичето…“ е една от най-любимите книги на Кал в поредицата ни… и причината аз да вляза в ЧоБи. 😉 Толкова ме беше грабнала, че се заех да помагам за разгласата на премиерата ѝ… и Кал ме придърпа. 🙂 Та, да, тя е много специална. И в момента Светлинките пишат цял нов роман в рими, юху!

Кал: А на мен ми беше една от причините да се завърна към подготовката на нови книги, след като се бях отказал от това за първи път. (Сега съм се отказал пак, и е ЗАВИНАГИ! МУАХАХАХА! 😉 )

Всичко това, за да кажа, че се стремите към много специфична целева група, което прави комерсиалното пробиване трудно (нали споменах, че основно ще говоря общи приказки?). Оттук ми идват две идеи: обособете добре колекциите за възрастни и за деца

Дес: Това, предвид горните ми разсъждения, трудно ще стане. А и не мисля, че искаме. Нашите книги имат „долна“ възрастова граница, т.е. някои са подходящи за 10+, други за 14+, има и съвсем детски… Но в повечето случаи „горна“ граница няма, защото дори възрастни могат да ги харесат за себе си – не за децата си. Или поне така се надяваме. 😉

и на този етап 1) популяризирайте онлайн само първата (за детските книги имам май доста добра идея, но на нея мястото ѝ е в „навън“ стратегиите); 2) опитайте да включите комерсиални заглавия, които отговарят на търсенето в момента.

Дес: Ъъъ, ти вече чете критериите ни. Нямаме нищо против комерсиалните заглавия, ако се вписват там. 🙂 (Ако трябва да съм честна, дори не знам кое в момента минава за комерсиално. Ако Пратчет се брои, имаме поне две заглавия, достатъчно близки по стил… и разтрисащи от смях. Аз защото това обичам да чета – и пиша, ето, признах си – та за тях поне гарантирам: „Приказка за магьосници, физици и дракон“ и „Ех, магесническа му работа“.)

Кал: И аз никога не успявам да разбера какво се търси в момента… и дали докато го подготвим, няма да е спряло да се търси.

А иначе: Навремето се опитахме да купим правата за The Host на Стефани Майър, но „Сиела“ ни изпревариха. Аз не съм се отказал от идеята – The Host си остава един от най-добрите образци за плавно, убедително сближаване между първоначално враждуващи позиции. Мечтата на медиатора. 😉 Да не говорим колко сълзи съм пролял на сцените, в които почва да се гради доверие… Освен това преводът на „Сиела“ беше доволно некадърен ;); ако стигнем да правим наш, то ще е практически нова книга.

От сума време ми се ще да купим правата на „Приказка без край“ за електронно издание. От „Дамян Яков“ казаха, че нямат интерес към тях. Една такава чернова си стои в пощата ни…

Имаме и един проект за сборник на Зелазни… но преди няколко година „Бард“ преиздадоха една от важните му съставки („Създания от светлина и мрак“), така че той си отлежава.

Та „комерсиалното“ не ни е чуждо по принцип. Няма ли някой най-сетне да направи игралната адаптация на „Последният еднорог“, та да го издадем пак (на хартия) и да скършим рафтовете на книжарниците? 😉

И трета идея, донякъде свързана: освен колекциите, трябва да обособите добре и целевата си аудитория. Не се сещам за нищо по-общо от „човеци“. 🙂

Дес: Както казах, твърде умишлено е. Което не значи, че не си права. 😉

Кал: Ама и Наско добре го е казал тука:

… това издание е за хора със страстен ум и мъдро сърце. Нека разясня: (…) за хора с ум, достатъчно развит, за да може да изпитва страст към идеи и проекти, правещи света по-добър, и сърце, достатъчно мъдро да различи моментния чувствен гъдел от дълбокото вълнение, породено от значимите неща.

Тъжното е, че на някои читатели такъв тип критерии им звучат претенциозни или откровено налудничави. Но и то си е вид „сито“…

2.2. Колкото и да харесвам повечето от кориците ви като картинки, позволявам си да отворя тема за шрифта на заглавията/имената на авторите. В много от случаите те се сливат с картинката и правят четенето трудно, а впечатлението – по-скоро негативно.

Дес: Хм. Това е ново за мен. Не се бях замисляла, честно! 🙂 А и, да си го признаем, откакто съм в ЧоБи, сме издали само две книги, едната корица правена изцяло от автора („По пътя към…“) Тоест нямам преки наблюдения от направата на повечето корици. Но на „Зелени разкази (ама наистина)“ и „Песента на ханджията“ много ми харесва шрифтът, пък. 😛

Кал: „Неразличимостта“ на някои заглавия винаги е била умишлена. 🙂 С какъв точно умисъл е по-дълга тема. Засега я прескачам. Но те, така или иначе, не са много.

Някои от компютърните рисунки (така ли се казват?) са супер, давам пример със „За спасяването на света“, „Зелени разкази“ и „Песента на ханджията“ (да, отворила съм си ги пред мен, хаха), но 1) шрифтът проваля всичко; 2) не съм сигурна дали такъв тип рисунки за корици вече не са излезли от мода.

Дес: А трябва ли до такава степен да се водим от модите? За мен този тип корици хващат окото, именно защото са хем страшно красиви, хем различни – което ги прави разпознаваеми.

Кал: Както споменах и горе, моментът с модата ми стои неопределен и неопределим. Мислете с десетилетие напред – не правим книги-еднодневки, да? 🙂

Предложенията ми са две: 1) шрифтове пò като за корица;

Дес: Това ще го вземем предвид… Но конкретно за тези според мен шрифтът е неразделна част от рисунката и я допълва. Органически свързани са, някак си. 😉

2) един въпросник сред потенциални клиенти, за да видим те какво мислят за такъв тип корици.

Дес: О, това се прави постоянно. Нали знаеш за По-желалите? (Почти) всяка корица има по няколко вариации, включително цвят, размер и дори вид на шрифтовете, и крайният вариант се избира чрез гласуване от тях. А за много от кориците си сме правили и конкурси. Да не говорим, че е-изданията редовно имат по няколко одобрени варианта. 🙂

Ако ги намерят за все така привлекателни, следващото ми предложение е да се обмислят подобни за всичките ви книги, нещо като запазена марка, като онези на Пратчет.

Дес: Кал умишлено избягва „еднаквия“ вид на кориците ни, защото не иска всички книги от поредицата да изглеждат твърде подобни (затова нямат и номера по тях например) – хората не бива да ги „събират“ само от колекционерска страст. Нека всяко заглавие си е уникално!

Причината няколко (добре де, доста) да се набиват на очи с този тип рисунки, е, че авторката е една и съща – Катерина Данаилова. И всички обожаваме рисунките ѝ! Но някои автори, като Ники Теллалов, Жоро Атанасов, Християн Трифонов, сами си правят кориците – и не бихме им наложили друг художник/дизайн отвън, само за да „пасват“ по-добре с останалите.

Кал: Още прегръдки за Дес. (И въобще за всеки, който ми спестява време от обяснения.)

Не търсим читатели „колекционери“. (Аз бях такъв – купил съм над 60 боклука от червената серия на „Бард“, редом с 30-ината книги, които бяха добри, само защото беше „поредица“. Е, после ги продадох, де. 🙂 )

Ако пък ги намират твърде демоде, винаги има шанс за по-стандартизирани корици, тип „Аурелион“ и „Непоискано добро“.

2.3. Поради личния ви подход предполагам, че привличате много пишещи хора. А пишещите хора са супер, обаче имат един сериозен недостатък: по-ентусиазирани са да ги четеш, отколкото те да те четат. И ето това се чудя: защо пък да не го превърнете в основен плюс? Рене Карабаш е супер мацка, но ако сте поглеждали ателието ѝ за творческо писане във Фейсбук, първата дума, която идва наум, е „посредствено“ – общи съвети, облечени в обещанието, че известни писатели ще ти дадат „персонализирана критика“, всичко това нафинтифлюшено и доставено за 600 лева на курс. 😀 Та ако из Интернет пространството се размотават хора с писателски претенции – убедете ги, че вие сте техният човек. Интерактивни курсове по писане, уроци, персонализирани рецензии…

Дес: Това определено звучи интересно. Курсове не, но писателски работилници сме правили (отдавна), не е лоша идея да подновим. 🙂 Колкото за уроците и рецензиите… Твоята идея е очевидно да се печелят пари от тях**, но за тази цел трябва да си име. Примерът ти с Рене Карабаш казва достатъчно – името ѝ, а не съдържанието продава курса й. :/

Кал: Майкоу… „Заешката дупка“ верно ли взима 600 лева? И Мару и Мел са се бръкнали да ги платят?

Отивам да се гръмна… 🙁

(А докато вие чакате да се преродя, вижте всички работилници, които сме организирали през годините. Може да ви вдъхновят за нещо. 🙂

И, Дес, правили сме курсове: раз; два. 😛 )

Целта е да си създадете репутацията, че сте единствени по рода си професионалисти, които разбират как се прави

Дес: Това звучи супер – но как да го постигнем на практика? Да не говорим, че професионалните редактори в ЧоБи сме само трима (като за себе си още имам известни резерви 😉 ), от които най-добрият и активният е Кал – който вече се оттегли от издаването на нови книги!!!

Та, трябват ни попълнения… Има още няколко девойки, завършили редактилницата заедно с мен, но им липсва опит и, по собственото ми нескромно мнение, достатъчно набито око.

Ки: Хм… А в България въобще професия редактор има ли? В какво се състои? Има ли лицензирани редактори, които да са с договор към други издателства, и ако не, дали биха проявили интерес? Освен това повечето неща, които съм научила, са от видео есета на хора, които не са „професионалисти“ (най-компетентната академично има диплома за нещо с филми).

Дес: Има, как да няма. 🙂 Всяка книга си има, ако се загледаш в издателското каре. Някои са на щаб в издателства, други – на свободна практика и може да приемат поръчки от различни издателства. Но да, професия си е, като всяка друга.

Кал: Българските редактори се занимават основно със стиловата от трите вълни редакции, които правим ние. Досега не съм попадал на други професионални редактори, които да правят и трите вълни. (Основната причина е, че се издават най-вече преводи.)

– и макар че сигурно ще привлечете немалко писатели с… ами, не безкористни мотиви, ще си създадете гласност и ще издигнете репутацията си както сред публиката, така и сред писателите – нищо чудно след година-две най-добрите ръкописи да минават първо през вас.

Дес: Ех, мечти, мечти… Я дай по-реалистичен срок. 🙂 Пак казвам, нямаме хора за такива обеми. Но ако Кал намери свободна минутка, защо да не спретнем някоя онлайн писателска работилничка? Аз бих се включила с голям кеф! (Някой дали ще иска акъл от „писателка“ с няколко трети места и поощрения в конкурси, и цели два издадени разказа? 🙂 Пардон, вече четири, но всичките три сборника са именно колекции от победители в конкурси, та…)

Кал: Ъъъ, аз не разбрах само… а тия „най-добри ръкописи“ през кого минават в момента?

Шегата настрана, старая се да следя отблизо какво се издава в Бг (и не само аз). По едно време даже имахме сили и време да го насърчаваме активно – с Копнежите за човечни книги. Сега продължаваме да го правим с Посестримяването. Това, което се опитвам да (не 😛 ) кажа, е, че съм виждал изключително малко издания, за които съжалявам, че не сме ги издали ние. (Пример: сборниците на Иво Иванов –„Кривата на щастието“ и „Отвъд играта“. Обратен пример: цинизмът и подигравчийството на писатели като Милен Русков ме поболяват – той към „добрите ръкописи“ ли се води?)

Ки: Не съм му чела цяла книга, но ако трябва да кажа име на известен и добър български писател, той ще е (от откъсите). Окей, и това е субективно, но „добра книга“ = добър стил + добра история. Добрият стил се учи. Добрата история, освен че се учи, се дефинира според вкусовете и търсенето в даден момент. Мисля, че голям процент от българските книги са лоши, защото се промотират един и същи тип (лоши) книги, в резултат на което дори добрите писатели пишат такива – с цел да се харесат. Всъщност темата е много дълга, не е само това, но мисълта ми е: критериите са силно занижени и в различен контекст нещата не биха изглеждали така.

Горното се опитах да не го кажа, понеже в краен брой думи неминуемо звучи мегаломанско и егоцентрично. („Тоя па! И сто книги не е продал от „За спасяването…“, дето му била най-важната и н’нам-к’ва-си, а се изказва.“) Но не е… Просто критериите, по които си подбираме поредицата, пасват на миниатюрна част от съвременната ни литература. Какво ще правим с всичките тия ръкописи, като ни залеят? Мозъчни кръвоизливи? (Тук проговори участникът в 30+ журита – слава богу, масата от тях за къси текстове.)

Впрочем такъв тип персонализиран подход към пишещите съм си го харесала за себе си, след като стана велика и известна, та ако идеята ви допада и мислите, че е приложима за вас: искам и аз да участвам. 🙂

Дес: Ако съдя по страхотните ти коментари към Вики, ти ще ни спечелиш доброто име! Давай да се задействаме! 😀

Кал: О, да! 🙂

Ами… това ще е за днес. Като прочетете, кажете дали според вас има смисъл в нещо от това, което дотук предлагам.

Дес: Ох, толкоз неща казах, че не знам в моите има ли смисъл… Но особено в последната идея си мисля, че има много хляб. А и все пак е точно по моята част: писач с неосъществени амбиции, който си умира да дава акъл –> редактор. 🙂

Ако да и имайки предвид в какъв непродуктивен (откъм писане) период съм, точка 3. сигурно ще дойде още утре. 🙂

Кал: Чакаме я. 🙂

… Дочакахме! 😀

---

* Линка не го намерих… но поне си припомних тая мегаважна тема.

Вие чели ли сте я цялата? 🙂

Произволен пример:

„Играта“ отново е явление. Първо: актуална е. Проблемите в нея са проблеми на съвременните български младежи. (Ти самият разпозна ли някои от връстниците си в нея?) Второ: оригинална е. Поне аз досега не съм чел книга, българска или преводна, в която геймърството или първият секс да се появяват по такъв начин.

😀

** Тук следва още едно лирическо отклонение (с елементи на епически гняв, а ла „Музо, възпей…“ 😀 ), но ще го цитирам само при изрично заявен интерес от поне трима читатели. (И изрично позволение от страна на другите две участнички в разговора.)