Приятели:

Помните ли „Последният еднорог“?

Е – шест години по-късно, долу ви чака „Песента на ханджията“: друг роман на Питър С. Бийгъл. Вероятно най-изящният му… но това ще прецените сами. 🙂

И преди да се понесете по нея, по песента:

– Ако искате да сте По-желали – онези читатели, които вярват с ум и сърце, че тази книга заслужава да влезе в поредица „Човешката библиотека“ – пишете ни!

– Ако искате да продължим да издаваме преводни книги – помогнете ни!

Засега само ще споделим, че „Песента на ханджията“ ще излезе като електронно издание. (Като хартиено – само ако се съберат поне 100 предварителни поръчки.) И че силно ще разчитаме на вашата помощ с разгласата. Целта ни е дръзка: поне 700 платени е-книги. За да има смисъл чутовният труд на преводаческо-редакторската ни кавалкада…

Подробности – по-нататък. Лека-полека. 😉

И тъй…

 

Пристигнаха три дами по залез в моя край:
едната бе кафява, както е кафяв кравай,
едната – черна, с крачка на моряк жена,
едната – бледа като дневната луна.

Бялата бе с пръстен от ярък изумруд,
кафявата – с лисица на сребърен хамут,
с бастун от палисандър бе черната от тях
и меч в сърцето му с очите си видях.

Те взеха стаята ми и залостиха вратата,
те пяха – всяка песен бе ми непозната.
Унищожиха овнешкото, без да се помаят,
и викнаха за вино, че и за ратая.

Един път спориха, проляха дваж сълзи –
смехът им цялата околност огласи.
Таванът се разтресе, мазилката поддаде,
всички гълъби без два лисицата изяде.

Отяздиха със изгрева на слънцето над тях,
бялата като кралица, черната като монах,
кафявата запяла, на радост глашатай,
а аз ще имам да си търся нов ратай.

 

Песента на ханджията

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов

 

ПРОЛОГ

 

Някога край една река на юг имало селце. Хората, които живеели там, отглеждали царевица, картофи, един сорт синьо-зелено зеле и някакъв жълтеникавокафяв пълзящ плод, който бил по-приятен на вкус, отколкото на вид. През дъждовния сезон всички покриви протичали – къде повече, къде по-малко – а децата често били слабички, за разлика от кравите и прасетата, но в онова село никой не оставал гладен. Имало и хлебар, и мелничар, което си било удобство, и тъкмо толкова свободно време, че да се родят достатъчно разногласия за две отделни църкви. А корените на едно дърво, растящо само в онзи край, успокоявали треска, накиснати в чая, а пък обелени и счукани, ставали на боя като зелени сенки.

В селото живеели две деца, момче и момиче, родени с едва часове разлика, които израснали влюбени един в друг и били вречени да се оженят през пролетта на осемнадесетата си година. Ала дъждовете се проточили оная година, пролетта закъсняла, а по реката даже имало лед, нещо, което помнели само най-старите. Затова, когато топлото време най-накрая дошло, двамата влюбени излезли на мостчето под мелницата, където не били ходили почти половин година. Следобедното слънце ги карало да примигват и потръпват, и те си приказвали за тъкане, какъвто бил занаятът на момъка, и за кого нямало да поканят на сватбата си.

Девойката паднала в реката в онзи ден. Заради зимните дъждове дълга част от перилото, на което тя се облягала със смях, била изгнила и то се сгърчило под тежестта ѝ, а водата се устремила към нея. Имала време да ѝ секне дъхът, но не и да извика.

Малцина в селото можели да плуват, но момъкът бил от тях. Той скочил в бързея, още преди главата ѝ да изплува, и за момент ръката ѝ го обгръщала, лицето му за последно се притиснало без дъх в нейното. После мятащ се дънер му я отнел, и когато се вкопчил в брега, вече я нямало. Реката я погълнала също тъй лесно, както камъчетата, които двамата хвърляли от моста преди един живот.

Цялото село излязло да я дири. Мъжете взели продълбаните си дънери и върбовите си лодки и бавно ги тласкали с пръти из реката целия ден, като жалеещи водни кончета. Жените влачели рибарски мрежи по двата бряга и, освен най-малките, всички деца газели из плитчините, припявайки всеизвестните стихчета, които биха накарали тялото на удавник да изплува. Но така и не я намерили и щом паднала нощта, се прибрали по домовете си.

Момъкът замръкнал до реката, твърде скован от скръб, за да забележи студа, твърде ослепял от сълзи, за да разбере, че е прекалено тъмно за виждане. Плакал, докато от него не останало нищо освен хлипове и потръпване, и слаб, питащ звук, който не секнал дори след като най-накрая заспал в грубата прегръдка на дървесните корени. Искал да умре, и наистина, слаб и мокър като новородено под нощния повей, може би щял да постигне желанието си преди утрото. Но тогава се издигнала луната и започнало пеенето.

До ден днешен в онова село старите хора, чиито прадядовци и прабаби били на топло в люлките си през онази нощ, говорят за това пеене сякаш самите те се разбудили от песента. Нямало жив човек в селото, който да не се събудил, нямало никой, който да не иде в почуда до вратата – макар че малцина посмели да пристъпят отвъд, – но е казано, че всеки чул различна музика, идеща от различно място. Синът на обущаря се събудил първи, според всички истории, сънено убеден, че кожите на две блатни кози, окачени и остъргани от баща му на предния ден, си тананикали горчиво-прелестни приспивни песни в бараката за щавене. Той разтърсил своя старец, който скочил от леглото, кълнящ се, че е чул гласовете на мъртвата си съпруга и брат си, проклинащи го един през друг като войници под прозореца му. На един хълм над града овчар се надигнал, не заради рева на нападащ шекнат, а заради подигравателния мирис на бунт сред овцете му; хлебарят се събудил, но не от звук, а от сладък аромат в ноздрите, какъвто пръстените му фурни не знаели. Ковачът, който никога не спял, помислил, че чува ужасните Лунни ловци да идват за него върху конете си с прасешки зурли, тръбейки името му с гласовете на гладни бебета; а тъкачката, която била учителка на младия момък, сънувала непозната шарка и отишла, все още насън, при своя стан, където тъкала до изгрев с усмивка и затворени клепки. Разказва се още, че деца, твърде малки, за да говорят, седнали в люлките си и проплaкали с копнеж на незнайни езици; че доячки и гъсарки побързали да намерят любимите, които им се сторило, че ги зоват от асмите, и че притихналият пазар гъмжал от тромави прошарени язовци, които танцували ли танцували на задни крака. През оная нощ били зърнати звезди, които не се явили никога вече, както помни всеки, който не е бил там.

А момъкът? Какво станало с момъка, плачещ в студения си сън до реката? Е, него го събудил смехът на мъртвата му любима, закачлив и утешителен, толкова близо, че бузата му още парела от дъха ѝ, щом се изправил. И онова, което видял и което никой друг не бил толкова глупав да види, било черна жена на кон. Конят стоял сред реката, потънал почти до корема в устремилата се снежна вода – и видимо недоволен, но черната жена го държала на място без усилие. Момъкът бил достатъчно близо да види, че тя е облечена като свирепите мъже от югозападните хълмисти земи, с риза и гамаши от груба кожа, които да изненадат сабите с коравината си. Ала самата тя не носела никакво оръжие, освен бастуна, закачен на седлото ѝ. Лицето ѝ било широко и скулесто, с тясна брадичка, а очите ѝ – златни като лунната светлина по водата. Тя пеела, сам-сама. Толкова се казва за нея; но какво наистина пеела и как в действителност звучал гласът ѝ, дори хората от селото никога не ще посмеят да разкажат. Поне не възрастните; децата и до днес припяват в игрите си така наречения „Стих на Черната жена”, но получават плесници, ако родителите им ги чуят. Ето как звучи:

Здрач до зора, чудак до чудо,
гъсеница и пеперуда,
спящ, събуден, в гроба, сляп дори,
ела и потърси ме, ела и намери…

Сега е безсмислица, разбира се, но може би тогава не било, защото момъкът видял как водата, където стоял конят, станала гладка и спокойна като жабешки вир посред лятото, а луната плавала като голяма кротка лилия в пенещата се река. И скоро от тази втора луна се надигнала неговата любима, мъртва и удавена, застанала пред черната жена с шуртяща коса и зейнали слепи очи, пълни с тъмата на реката. Без да престава да пее, черната жена се навела от седлото, изхлузила пръстен от показалеца си и го поставила на показалеца на мъртвата му любима. А щом го сторила, очите на удавената девойка се разбудили в почуда и момъкът я познал и повикал. Тя не се обърнала, а протегнала ръце към черната жена, която я вдигнала зад себе си на коня. Момъкът зовал ли зовал – днес в оня край има кафяво-зелена птичка с неговото име и отчаян нощен зов, който звучи почти като „Лукаса! Лукаса!“ – но си спечелил един-единствен поглед от златните очи на черната жена, преди тя да обърне коня си към другия бряг. Той се опитал да ги последва, но тялото му било безсилно и се свлякъл преди дори да достигне водата. Когато отново успял да се изправи, за него бил останал едничък зелен проблясък върху пръста на любимата му и далечните гласове на две жени, пеещи заедно. Тогава пак се свлякъл и лежал така до зората.

Но не заспал, нито пък плакал дълго, и щом слънцето се заиздигало, дарявайки ръцете и краката му с топлинка, той се надигнал да изтрие калното си лице и да помисли. Макар да бил още дете, с детската слабост към безнадеждната, непоносима мъка, имал и упоритата хитрост на дете в зъбите на безнадеждността. Скоро се изправил и много бавно закрачил към селото. Отишъл право в къщичката на лелята и чичото, с които живеел, откакто починали родителите му и по-малкият му брат преди седем години, когато вятърът довял чумата. Всички спели; той сбрал вещите си – одеяло, най-хубавата си риза, резервен чифт обувки и нож, за да реже малкото хляб и сирене, които преценил, че е редно да вземе. Бил честен момък и горд, и никога през живота си не бил вземал повече от най-необходимото. Неговото момиче го закачало за това, наричало го надут, упорит, дори безжалостен – което той никога не успял да проумее – но такъв бил създаден и, осемнадесетгодишен, такъв си бил.

От което го заболяло даже повече, като откраднал дорестата кобилка на ковача, най-хубавия кон в селото. Оставил всяка спастрена за сватбата пара в конюшнята, върху бележка, и повел тихо кобилата към пътя край реката. Погледнал назад веднъж, тъкмо навреме, за да види дима от комина, под който двамата селски попове живеели в гневна хармония. Те винаги се събуждали рано, та да имат повече време за спор, и техният огън винаги бил пален първи. Това било последното, което момъкът върху крадената кобила – името му било Тикат, впрочем – някога зърнал от родния си дом.