Април – месец на живите срещи. Помогнете ни с „Песента на ханджията“. Малкото четене

Приятели (:

Ако искате да се запознаете с ЧоБи и нейните Чобити – или да ни видите пак – април е месецЪТ. Започваме тази неделя – а кулминацията ще бъде по време на Фестивала на българското образование, 25-27 април, когато ще представим отличените пишещи в Копнежа за ученическо творчество.

Всички срещи ще възвестяваме в специалната тема във форума ни. Следете я – там вече има покана за 7 април. Ние ви чакаме. 🙂

И междувременно продължаваме със…

~

… сбъдването на „Песента на ханджията“, The Innkeeper’s Song, по българските земи. 🙂

Още първия път споменахме, че за да има смисъл издаването на преводни автори и заглавия в Човешката библиотека, трябва да бъдат продадени поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. Това е така, защото:

• преводните заглавия включват разходи както за авторски права, така и за превод и редакция;
• подбираме трудни текстове: за превода и редакцията на „Песента“ вече сме посветили месеци работа, в екип от почти десет души (тя е по-сложна от „Последният еднорог“);
• се стараем да поддържаме корични цени според възможностите на българите: „Песента“ например в идеалния случай ще струва 9 лева на хартия и 3 лева в електронен вариант. (Добавка от 03.11.2014: Окончателната цена на е-изданието е 4 лева, а на хартиеното вероятно ще е между 10 и 15, според броя предварителни поръчки.) При това условие можем да си покрием разходите само ако се продаде висок тираж.

Вие, читателите, искате ли да продължим с преводните издания? И ако да – ще ни помогнете ли?

Ето за какви варианти се сещаме:

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
   (Държим да си знаем: На нас не ни трябват дарения. Трябва ни убеденост, че това, което правим, е нужно на други хора. Затова: ако искате да ни пратите по-голяма сума, просто пишете „За толкова е-книги и толкова х-ниги“. Убедени сме ;), че можете да зарадвате хора около себе си.)
   
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 😀
   (Това понякога дава много по-широк и по-траен резултат, отколкото личната „лепта“.)
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – ще отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Накрая да споделя нещо лично:

Аз (Калин) не съм се вълнувал толкова от времето на „Последният еднорог“. И заради превода и редакцията, и усещането за откривателство, което съпътства всяко наше завойче из тях (а те понякога са си влакче на ужасите… прощавайте, ако се подхлъзнете на повърнато :D). Но и заради възможността да проправим още една пъртина с тая кампания. Да построим още мостове, по които идващите след нас да стигнат още по-надалече – до местата, които чакат тях да строят мостове. Да сътворим нещо ново – нещо невиждано, неизпробвано.

Както е рекъл Шмендрик:

… за магьосника светът тече безспир, изменя се без граници и винаги е нов. Само той знае тайната на промяната, само той знае, че всички неща са затаили дъх в копнеж да се превърнат в нещо друго, и тъкмо от това всеобхватно напрежение черпи силата си.

А вече на края – истинския… край няма.

Ето (:

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов

ЛАЛ

 

Сънищата се върнаха веднага щом дадох пръстена си на онази девойка. Знаех, че ще стане така, но нямаше как, заради другия сън, онзи, който ми прати моят приятел. Бяла удавница, плачеща с цялата неизползвана сила на неживения си живот, зовяща тъй отчаяно от речното дъно, че дори кожата ми изпита болката, при все милите помежду ни, дори ходилата ми. Още е била жива, когато ме споходи сънят, три нощи по-рано.

Ала не беше от лошите сънища, а само начинът, по който ми говори моят приятел, през всичките тези години, откакто го срещнах. Лошите сънища са по-стари, далеч по-стари, и идат от друго място; лошите сънища са начинът, по който кървя – аз, Лал, Лалкамсин-камсолал, стройна и жилава, и безстрашна, Морячката Лал, ЛалСкритата сабя, Лал-Сама, кръстосваща моретата и друмите на света за своя собствена тайна наслада. Лал, която хлипаше и викаше нощем, всяка нощ, откакто бе на дванадесет, докато моят приятел не ѝ даде онзи изумруден пръстен, който бе получил от мъртва кралица.

– Достатъчно си сънувала – рече ми той, а усмивката му се криеше в сплетената брада като някакво животинче. – Няма да има повече сънища, никакви сънища, обещавам, не и ако не ги пратя аз, както може да правя. Задръж пръстена, докато не срещнеш някого с нужда, по-голяма от твоята. Ще го познаеш, щом времето дойде, и след това пръстенът ми вече няма да ти е нужен. Обещавам ти го, чамата. – Винаги ме наричаше с това име, от началото, и все още нямам и най-бегла представа какво значи.

Е, беше сбъркал, въпреки мъдростта си, сбъркал за мен, не за пръстена. Всеки един от онези стари ужаси се бе спотайвал в очакване на мига, когато ще го предам нататък; всеки един от тях се върна със скачане, съскане и зъбене да се свие върху сърцето ми, преди дори да затворя очи, когато най-накрая трябваше да заспя. Джеджиан, с уста като горещо калище, Джеджиан и безименният му приятел, и аз, няма и три часа, откакто ме грабнаха от дома ми. Шавак. Дарадара, която го уби, и онова, което ми стори в кръвта му. Лоум, малкото момче, не можех да му помогна, не можех, аз също бях малка. Унававя, с раираната си нощница и камите. Едкилос, който се преструваше на мил.

Бисмая, която ме продаде.

Не съм кралица, нито съм се представяла за такава, макар слухътда ме следва. От рождение са ме възпитавали да бъда нещо по-малко и далеч повече от кралица: разказвач на приказки, хроникьор, пазител на спомени. Думата, която ползваме, е „инбарати“, и в моя род първородната дъщеря е била Инбарати на Кайдун, откакто думата и градът съществуват. Когато навърших девет, можех да пея историята на всеки кайдунски род, както на книжовния език, който ми преподаваха, така и на пазарския говор, заради който учителите ме налагаха. Все още мога – ако някога пак проговоря на тези езици – както и всяка бойна песен, всяка приказка за животни, всяка версия за основаването на града ни и наводненията, сушите и чумите, които сме преживели. Да не говорим за всяка възможна легенда за велики любови и вълшебни, ужасяващи влюбени, които вечно изпитват верността си. Моят народ е изключително романтичен.

Бисмая. Братовчедка, другар в игрите, скъпа приятелка. Умъртви я раждане, преди да успея да я убия аз, не задето се погрижи да ме откраднат и продадат, а защото го направи от детинска скука. Да бяхме обичали едно и също момче, да бяхме се карали твърде често заради моя тормоз (а аз наистина тормозех Бисмая, бе невъзможно да не го правиш), дори просто да бе пожелала да е Инбарати на мое място – е, не вярвам, че щях да ѝ простя, ала поне щеше да има нещо за опрощаване. Но тя ме предаде заради смътна нужда от забавление и за пари да си купи домашна птичка. Сънувам Бисмая по-често от всеки друг.

Ала зная начин да се справям със сънищата, начин, на който сама се научих още преди да срещна моя приятел, защото, макар тъй да ми се искаше да умра, отказвах да полудея. Има една история, която си разказвам в нощта, стара крайбрежна приказка от Кайдун за морячка, която знаела езика на рибите и можела да ги призове където поиска или, с едничка дума, да изпразни пристанището от всичко освен гмуркащите се за монети деца. Заради тази ѝ дарба я ухажвали, но не я обичали, и множеството ѝ приключения обикновено ме държат от изгрева до заника на луната в нещо като покой. Ако още съм будна, зная безкрайна песен възхвала за един крал, изпълнена с достатъчно герои, победи и пирове да ме опазят до зората. С пръстена бе по-добре, пръстенът ме оставяше да спя истински, но и този начин е стар приятел.

В онези първи нощи девойката спеше като трупа, който бе, докато аз лежах и гледах ниските, дебнещи звезди на тая земя и с цялото си същество се ослушвах за третия повик на моя приятел. Първият сън ме бе изтръгнал от постелята на любовник – което, в онзи случай, може би бе за добро – ала вторият ме събуди в конвулсии, повръщаща от чужда болка, трескава от чужд страх. В него имаше ярост от отчаяние, каквото аз – която мислех, че разбирам какво е безпомощност не по-зле от всеки друг – не бях познала. Не можех и да си представя маг, достатъчно силен да натроши огромни бойни кораби в морето като сухари в супа (и достатъчно мил да прати делфини да отнесат моряците у дома), тъй отчаян, че да извика на помощ избягала не-питай-каква, която бе открил да се свива гола под кош за риба на кея в Ламедин. Ала той бе извикал и след половин час се носех върху седло, по непредвидени друми в непозната земя. Има хора, на които дължа живота си, както други ми дължат своя – а той ми върна душата.

Третият сън ме намери в Пустошта, в нощта, когато ни се изчерпа пътят. Лукаса – узнах името ѝ от зова на оня момък подир нея – вече се беше възстановила колкото е възможно: хубава, мила, невежа селска девойка, която не бе ходила никъде през живота си, освен в смъртта. Не я помнеше, не помнеше и почти нищо преди нея – ни име, приятели или род, ни оня гламав младеж, дето още се мъкнеше подир нас, глупав като търкалящ се камък. За нея всичко започваше с гласа ми и месечината.

Онази нощ, като дете, молещо да чуе любимата си приказка пак и пак със същите думи, тя поиска отново да ѝ разкажа как съм пяла над нея и съм я вдигнала от реката.

– Лукаса – казах, уморена и нетърпелива – беше просто песен, на която ме научи един старец много отдавна. Той я ползваше главно в зеленчуковата си градина.

– Искам да я знам – настоя тя. – Сега тя е моята песен, имам право да я знам. – Със срамежлива селска лукавост ме изгледа косо и добави: – Никога няма да стана велика магьосница като теб, но мога да науча поне мъничко.

– Зная само това – отсякох аз – едно-две нещица, един-два номера, и ми отне цял живот да науча и толкова. Кротувай, ще ти разкажа друга приказка за Зивинаки, който бил кралят на лъжците.

Исках да заспи бързо, за да помисля какво да правя, ако третият сън не дойде. Ала тя още дълго ме моли да я науча на онази песен. Упорита като момъка, всъщност, по своему. Селото им сигурно е забележително.

Онази нощ не спах, но моят приятел дойде при мен и така. Надигна се от огъня, когато се наведох да го разпаля: треперещ старец, уплашен и гол като мен, когато ме намери. Бижутата ги нямаше на ушите му – „четири на лявото, три на дясното, всичко помня, приятелю мой“; цветът – в очите му, плитките и трогателните панделки – на брадата му. Без пръстени, плащ, жезъл; и, най-ужасно от всичко, без сянка – нито на лунната светлина, нито на пламъците от огъня. В моя край – в онова, което беше мой край – вярват, че да видиш човек без сянка е сигурен знак, че ще умреш скоро, сам, на лошо място. И аз го вярвам, макар да е безсмислица.

Ала го доближих с радост и се опитах го загърна в наметалото си. То падна на земята, разбира се, а ръцете ми преминаха през треперещия образ на тялото му; където и да му беше студено, не беше на това място тук. Тогава му проговорих: „Кажи ми какво да правя“, и той ме видя, но не можеше да отвърне. Вместо това посочи накъдето звездите избледняваха над валчестите безноси хълмове на Северната пустош. Панделка от светлина, зелена като очите му някога, изскочи от пръста му: тя избяга през Пустошта, право към планини тъй далечни, че дори денем трудно се различаваха. Щом отпусна ръката си и пак ме погледна, трябваше да се извърна от бледия ужас по лицето му, защото за мен не бе редно да виждам дори призрака му такъв.

– Ще те намеря – казах. – Лал идва да те намери.

Ако чу, това не го успокои. Изчезна без думи, но мирисът на мъката му горя в гърлото ми дълго след зазоряване, както зелената диря остана по хълмовете дори когато с Лукаса отново поехме по пътя си. Посочих ѝ я, но тя не можеше да я види. Тогава си помислих, че моят приятел има сила само колкото да извика мен, никой друг.

Помня, че онзи ден разправих на Лукаса малко за себе си и повече за посоката, в която вървим, и защо. Въпреки постоянството си, тя още не задаваше истински въпроси, а само, в различни форми: „Жива ли съм, жива ли съм?“. Иначе изглеждаше напълно доволна да язди зад мене, ден след ден, през земи тъй горчиви и пусти, че спокойно можеше да поиска отново да е удавница, на сигурно в сладките, стремглави води на родния край. Казах ѝ, че мой приятел е в голяма опасност и нужда и че пътувам да му помогна. Тогава тя се усмихна за първи път и видях подир какво е поел оня селски момък.

– Той е любимият ти – каза тя.

– Разбира се, че не – възразих. Всъщност бях шокирана от идеята. – Той е учителят ми, помогна ми, когато за мен нямаше помощ никъде по света. Щях да съм по-истински мъртва, отколкото ти някога си била, ако не беше той.

– Старецът, който е пял на зеленчуците си – предположи тя и аз кимнах. Лукаса помълча; после попита:

– Защо съм с теб? Сега принадлежа ли ти, както песента принадлежи на мен?

– Мъртвите не принадлежат никому. Не можех да те оставя, нито пък да остана да се грижа за теб. Какво друго можех да направя? – Говорех категорично и рязко, защото тя ме смущаваше. – Колкото до любимите, твоят търчи подире ни от нощта, в която те отведох. Може би ще искаш да спреш и да го изчакаш. Със сигурност много те обича, а и аз не съм свикнала на компания.

Каквато и сила да обсаждаше моя приятел, девойката нямаше да е от помощ. Не биваше да я водя нататък, за доброто на всички ни.

– Прибери се с него – посъветвах я. – Животът е там обратно, не накъдето сме се запътили.

Но тя изплака, че единият път е също тъй чужд за нея като другия, че в свят на странници познава само смъртта и мен. Затова продължихме заедно, а момъкът – подире ни; изоставаше все повече, но не се отказваше.

(край няма)