В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Напомняме, че този април е месец за живи срещи. Последната ни среща преди Фестивала на българското образование е тази неделя, 21 април – и темата ѝ е „Бъдещото образование – световни прогнози до 2030-а и отвъд“. Нас темата ни вълнува (а прогнозите – плашат и вдъхновяват) наистина много. Заповядайте. 🙂

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете?

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 😀
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

МАРИНЕША

 

Стана това, че гонех лисицата на дървото – така де, лисицата вече не беше на дървото, понеже междувременно скочи на земята, стрелна ме с поглед и после се изпари между конюшнята и зеленчуковата ми градина. Носех кош с току изпрани дрехи да ги окача на слънце, но просто го пуснах и погнах животното. То ми беше убило кокошката – тя не бе съвсем моя, но аз ѝ дадох името, Сона ѝ виках, и тя винаги ме следваше навсякъде, дори когато не ѝ носех жито. Оная лисица я уби, а аз щях да убия нея, ако можех. Наистина щях.

Само че я нямаше, като заобиколих конюшнята – просто изчезна напълно; трябва да се е върнала по следите си, да се е стрелнала напряко под къпалнята и изшмуглила през дивия къпинак отвъд. На Росет са му казвали и казвали, и казвали да запречва онова място – жабите изскачат и плашат гостите, а веднъж-дваж е идвало и таракки. Росет може да е много приятен, по своему, но просто е безотговорно момче.

Както и да е, постърчах там за момент – пак бясна заради Сона, тя беше толкова добра кокошка – и тогава се сетих за мокрите дрехи и изтичах обратно, надявайки се да не съм изсипала някоя от коша. И не бях, слава богу, поне не нещо, което да пострада от още едно тревно леке, и тъкмо се обръщах към нариловото дърво, където обичам да простирам прането по това време на годината, понеже всичко попива мириса на цветчетата – и изведнъж се появиха те, двама мъже, които изникнаха откъм овощната градина, като да бяха секли право през полята, без въобще да се задържат на пътя. Усъмних се в тях веднагически. Всеки, който не ходи по пътя, ме съмнява.

Бяха дребни, слаби, кафяви мъже, и двамата, облечени в кафяво, и ми изглеждаха почти еднакви, освен че на единия му имаше нещо на устата – само половината му горна устна шаваше, като говореше. Другият имаше сини очи. Уплашиха ме очите му. Не мога да кажа защо.

Стоях съвсем, съвсем неподвижна, преструвайки се, че не съм ги видяла. Това правеше Сона, кокошката ми, когато отгоре кръжеше ястреб. Другите пилета бягаха във всички посоки, писукащи и пищящи, а Сона просто стоеше на едно място, тъй неподвижна, без въобще да поглежда ястреба, нито дори сянката му, замитаща земята. Винаги ѝ бе вършило работа, бедната Сона, та си мислеше, че и занапред ще е тъй.

Е, и на мен не ми свърши работа. Доближиха ме – наистина бяха дребни, не по-високи от мен, и не издаваха звук. Краката им не издаваха, имам предвид. Онзи със сините очи застана точно пред мен, лице в лице, а онзи с шашавата уста застана тъкмо зад рамото ми – не можех да го видя, без да си обърна главата, но го усещах там.

Бяха много учтиви, признавам им го.

(Колко?)