Привет, приятели! (:

Ето още от нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви тук следващите три: „Завинаги и истински“ от Христина Михайлова; „Силата на любовта“ от Стефани Желязкова; „11 столетия + 7 часа разлика“ от Мария Иванова.

Приятно четене! 😉

 

~~~

Христина Михайлова

18 години

СМГ „Паисий Хилендарски“, София

 

Завинаги и истински

На Цвети: благодаря за разбирането!

Това, скъпо мое дете, е описание на нещата, които трябваше да ти кажа преди години. Които трябва да ти кажа и сега, но нямам смелост да го направя. Любов моя, веднъж ме попита защо си толкова различна от братята и сестрите си – защото те са ти само наполовина братя и сестри, а баща ти не ти е баща. Винаги съм била вярна и предана. Не можах единствено да преборя сърцето си, въпреки че опитах. Кълна се, че опитах с всичките си сили!

Познавам истинския ти баща, откакто бях на 16. С него моментално станахме невероятно добри приятели. Той винаги е бил привлекателен и събираше момичета около себе си, точно както момчетата се тълпяха около мен. Двамата постоянно трябваше да отказваме и да се спасяваме от останалите, а това беше едно от многото общи неща помежду ни. В един момент друга близка приятелка се влюби в него. Нямаше по-щастлив човек от мен. До онзи момент винаги бяхме тримата. Когато разбрах, че приятелката ми ще има нужда от помощ, за да спечели сърцето на баща ти, се заех да помагам. С него започнахме да излизаме само двамата, да се събираме само двамата и дори веднъж заспахме само двамата, като през цялото време бях водена от благородната мисъл да говоря за приятелката си, да я хваля пред него и заедно да ù правим приятни изненади. Общите ни интереси ставаха все повече и повече. Един ден се събудих и осъзнах, че съм се влюбила в него. Нещо, което изричам за първи път, само пред теб.

Случи се така, че бяхме на събиране с едни приятели. Гледах едно бебе, а баща ти ми помагаше. Когато на бебето му дойде време за сън, го качих горе и му пях песни цял час. Накрая, когато го завих внимателно в креватчето, се обърнах да изляза и той беше там. Каза ми, че пея много красиво и ме целуна за първи път. След това се държахме сякаш нищо не се е случило, въпреки че спахме в една стая. По мое желание. За да не предам приятелката си.

След година заминах за Шотландия и през цялото време не бях спряла и за миг да мисля за баща ти, за откраднатите прегръдки, единичните и случайни моменти насаме и онази целувка. Но смятах, че времето лекува. В Шотландия срещнах бащата на останалите си деца. Да, обичам го и с него прекарах живота си. Но никога не съм била влюбена в него. Съжалявам. Когато завърших, решихме да се оженим. Нямах право да си пожелавам биологичния ти баща, който от четири години живееше при нас, защото също следваше в Шотландия. Това беше една от общите ни мечти. Аз вече бях сгодена, а той беше тръгнал с най-добрата ни приятелка. И колкото се радвах, толкова и плачех. И отвътре, и отвън.

Биологичният ти баща дойде при мен в деня преди сватбата. Годеника ми го нямаше. Не знам какво се случи, в единия момент се гледахме, а в следващия вече се бяхме вкопчили един в друг, сякаш никога нямаше да се пуснем. Това беше и единствената ни нощ заедно, нощта, в която създадохме теб, мило дете.

Когато стоях пред обредния дом, облечена в пищната си сватбена рокля, баща ти дойде при мен и поиска да поговорим, а аз го изгоних, ужасена от най-красивото дело в живота си. Пристъпих пред олтара и казах „да”, уплашена, че баща ти ще се опита да прекрати сватбата. Но той не го стори, отново се съобрази с мен. Сега си мисля, че може би се надявах баща ти да ме спре.

Не трябва да ми се сърдиш, прекрасно дете! Тогава бях млада и уплашена, смятах, че времето лекува всичко. Не исках да развалям щастието на двама души, за да съм щастлива аз. Не осъзнавах, че в крайна сметка нещастните станаха четири. Не знам до колко подозираше съпругът ми за чувствата ми, но той виждаше, че съм нещастна. Същото се отнася за приятелката ми и баща ти, на чиято сватба кумувах. Там сложих подписа си, станах официален свидетел на любовта им и я одобрих пред всички. Точно както тези всички очакваха. А през цялото време баща ти ме гледаше с тъжните си кафяви очи. Толкова светли и тъмни едновременно. Никога не бих могла да забравя тези очи.

Както виждаш, в момента със съпруга ми сме студени и отчуждени, приятелката ми и баща ти също, а онова, което свързваше трима ни и ни правеше толкова близки, отдавна се изгуби във времето. Останаха само милионите снимки и милиардите чатове, които да напомнят за едни по-щастливи времена, времена на смях, веселие и невероятно приятелство.

Направих много грешки, мило дете. И съжалявам безкрайно. Може би, ако някога имах смелостта да бъда с баща ти, щях да нараня само за малко останалите. Те щяха да си намерят други половинки и ние никога нямаше да се разделяме. Нито с баща ти, нито с другото момиче. Нямаше да съсипя живота и на четирима ни. А ти щеше да приличаш повече на братята и сестрите си.

Не си мисли, че си грешка. Единственото хубаво и прекрасно нещо в моя живот си ти. Единственото, за което не съжалявам, че направих. Виж се колко си красива, колко си мила, талантлива, умна и чаровна. И тези твои кафяви очи, където сякаш се оглеждат моите и на баща ти. А аз наистина обичам теб най-много от всичките си деца. Защото обичам мъжа, който те създаде, повече от всичко на света. Освен може би от теб.

Една майка не трябва да говори така, една жена не би трябвало да прави любов с гаджето на най-добрата си приятелка преди собствената си сватба и едно сърце не бива да бъде пренебрегвано, независимо от добрите намерения. Понякога човек трябва да е егоист и да вземе онова, което желае.

Опитах да направя нещо добро, а само навредих на онези, които обичах най-силно на този свят. Така и не казах на баща ти, че го обичам, дори когато той го направи. Не отговорих на онази първа целувка, когато трябваше. Не му дадох шанс да бъдем заедно, докато още нямаше други хора в живота ни, въпреки че той ме помоли. Не го оставих да спре сватбата ми и направих всичко възможно неговата да се осъществи. Съсипах живота на всички.

Затова сега, дете, ще ти кажа едно. Времето не лекува, когато ти е писано да бъдеш с някого. Съдбата не може да бъде преборена от човек, тя само ще си го върне тъпкано за опитите. В деня, в който усетиш дори лек трепет в себе си, бъди искрена с хората, които обичаш, и му се отдай. Не се съпротивлявай. Не изпускай шанса си, както аз изгубих моя. Толкова се радвам, че си по-съвършена от мен, че си наполовина негова и се моля това да ти попречи да извършиш моите грешки. Защото ти заслужаваш да бъдеш обичана! Завинаги и истински!

~~~

Стефани Желязкова

21 години

ПМГ „Никола Обретенов“, Разград

Силата на любовта

 

В края на града, в порутена къща, живее самотна майка, на име Найджин, с нейното дете.

Тя е честна, скромна.Мъжът ù почина преди десет години, когато детето им беше малко.

Един ден, седейки в стаичката си, Найджин говореше със сина си.

Денят беше горещ, точно по обед, и всички си стояха вкъщи на хладно.

Вратата на стаичката беше стъклена, а за да не прониква пряка слънчева светлина, Найджин я беше облепила с оризова хартия.

Изведнъж на вратата се появи сянка, силуетът беше досущ като този на мъжа ù.

Сърчицето на малкото момче прескочи в очакване…

На вратата се почука – чук,чук,чук.

Точно три пъти и сянката изчезна.

Малкото момче скочи веднага след своя баща, но отваряйки вратата, то не видя никого.

В двора имаше злобно куче, което не даваше да мине дори муха без да съобщи, в този момент спеше спокойно.

Момченцето обиколи къщата, излезе на улицата, но нямаше и следа от неговия баща.

След няколко дена Найджин се прибираше късно вечерта от работа. Изведнъж нещо я накара да замръзне на място.

Тя не можеше да помръдне, обля я студена пот. Беше сам сама в тъмната нощ на тази страшна улица.

Нещо надигна главата ù нагоре. От небето в тъмнината се спусна черна фигура, без точен образ.

Фигурата се спусна от небето към земята и изчезна, завивайки към близкото гробище.

Същата тази сила надигна погледа ù отново. Това се повтори… Потрети…

И трите фигури изчезнаха. Едва тогава тя успя да се раздвижи. Найджин потегли с бързи крачки към дома си, където детето ù беше само.

Тя отвори вратата на дома си, но усети страшен студ, въпреки лятната вечер.

Детето ù спеше. Тя седна на леглото до него и започна да се моли. Точно в този момент нещо отново я прикова и тя не можеше да помръдне.

Стоя така близо час. Беше изплашена, нямаше капчица сила в тялото си. След този час, усещайки чуждото присъствие и вперен поглед в себе си, тя се

раздвижи. Отиде до гардероба, взе тамян, запали го. Разбра, че е време да се сбогува с мъжа си.

– Върви си, Емилиян! Остави ни! Време е ние да продължим живота си без теб!

Тя освободи любимия си. Найджин осъзна, че всеки трябва да продължи живота си. Тя, тук и сега, със своето дете и да пусне духa на Емилиян по пътя, отреден му от съдбата.

 

~~~

Мария Иванова

18 години

СМГ „Паисий Хилендарски“, София

 

11 столетия + 7 часа разлика

 

„Брр, измръзвам!“ – потрепери розата и размърда крехките си листенца. Още в началото на зимата някой беше захлупил върху нея остаряло шише от безалкохолна напитка, уж за да предпази крехкото създание от снежните вихрушки. Избелелия, прокъсан етикет, лепнат върху пластмасата, потръпваше при всеки полъх на вятъра и това безкрайно смущаваше цветето. Розата копнееше за външния свят. Глупавото шише само я загрозяваше, а всичко отвъд него изглеждаше толкова прекрасно…

Заминах за Ню Йорк съвсем случайно, почти на шега. Когато попаднеш насред такова непознато място, тялото ти сякаш става по-чувствително от всякога. Докато сетивата ти поглъщат жадно всеки миг, умът трескаво търси загубените си опори в нещата, които му напомнят за дома. Но нима съществуват допирни точки между два свята, разделени от време и пространство?

Търсенето на прилики се оказа трудна задача. Да сравнявам икономиката беше безсмислено, а с житейския си опит от цели 18 години все ще се чувствам некомпетентна по политическите въпроси. Затова втренчих любопитния си поглед в тази тъй многоцветна палитра от лица и нрави, нарекла себе си американски народ. Хора, разбунтували се срещу стария свят и бурно скъсали връзката с него, или отчаяни търсачи на нови усещания и по-добро бъдеще, хвърлили се слепешката в бездната на непознатото. Това е образът на емигрантите в моите представи. Днес обаче нюйоркчани ми се сториха по-скоро затворени и уседнали, отколкото космополитни приключенци. Очите ми видяха едно стремглаво преследване на американската мечта, което за немалко е забулено в мизерия и завършва с вечеря в Мак Доналдс. Трагично ми се стори да общувам с хора, които едва поназнайват езика на родната си страна, а може би дори и не са напускали пределите на квартала. А такива квартали неизбежно си се обособяват. Азиатци, чернокожи, латиноамериканци – мегаполисът не смесва културите им, които безспирно се вливат в него, нито пък ги асимилира. Те сякаш остават разделени – всяка изолирана в собствения си сапунен мехур. Преуспели хора има със сигурност, но те са недостижими за погледа. За заниманията и постиженията им човек съди по гъсто посадените небостъргачи, сред чиито върхове се реят само парцалчета от синьото небе. За мен самата тези колосални сгради изразяват именно стремежът на американците да вървят нагоре, обръщайки гръб на всичко, което оставят след себе си. Иска ми се да не звуча толкова песимистично. Да, бляскавият Ню Йорк съществува и той наистина омагьосва. Голямата ябълка вероятно е много „вкусна“, просто аз не съм червей за нея.

Тук може би ще ме попитате: „Какви тогава сме ние българите?“. Не сме ли точно тези, които се питат „Как ще ги стигнем американците?“. Сега като се замисля, събратята ни отвъд океана имат доста какво да се учат от нас. Много хора вероятно ще погледнат с насмешка на тези мои патриотични думи, хора, които живеят с мисълта, че докато ние тук тънем в блатото на собствения си манталитет, навън е пълно с дисциплинирани умници. Та нали дори Алеко, който е видял широкия свят и е почувствал Америка повече от мен самата, чрез небезизвестния си герой е осмял качествата на българина, изродили се в противни недостатъци. Е, на такова мнение аз най-много бих се оплезила, защото вярвам, че стойностните хора съществуват и са навсякъде сред нас.

Вярно е, че си нямаме Метрополитън, в който невръстните малчугани да задоволят любопитството си за историята и изкуството. Вярно е, че колоритният ни характер не рядко създава неописуеми проблеми, когато трябва да вършим работа с друг себеподобен.

Но я се огледайте… та ние газим сред истински исторически съкровища – музей разлял се по цялата ни територия. Децата ни печелят битката с тромавата образователна система и смайват света с постиженията си. Тъжно е, че ги гълтат щатските университети, но те са тези, които могат да им дадат, това което заслужават. Пък нека после се фукат американците с велики открития – ние си знаем, че българският мозък има не пръст, а цяла ръка в тях. Тук не мечтаем по американски за къща, кола и огромна заплата, която дори не може да бъде похарчена заради свръхработохолизъм и липса на свободно време. В България вървим срещу насрещния вятър на обстоятелствата, умеем да се радваме на малките неща, а семействата се молят на първо място не за печалба от тотото, а тихичко нашепват: „Ех, дано се изучи!“. Не се затваряме в черупка, а се мотивираме да опознаем външния свят. Учим езици, разгръщаме книга дори в раздрусания градски транспорт и сме готови да бистрим проблемите на Папуа Нова Гвинея. Сърцати, с чувство за хумор, макар и пиперливо на моменти – ето какво представляваме ние българите. И това, че сме колоритни по своему, може да бъде само предимство. Факт – вечно ще ги има вайкащите се и мърморещи срещу всичко и всички, но те за съжаление не са плевел да ги отскубнеш. Нека американците размахват авторитетно пръст пред целия свят и се мешат настойчиво в чуждите работи. Тук ще призная, че донякъде са си заслужили правото. Но нека това не гризе самочувствието ни като жители на мъничка страна. Ние имаме откъде да черпим гордост. Нека поне за малко загърбим самоиронията и повярваме в качествата и способностите си.

Твърде много размишления. Да се върнем в града, който никога не спи…

Останала почти без дъх от скитане из улиците на Ню Йорк, с врат наболяващ от постоянното взиране във висините, стигнах до Сентръл парк. Какво учудване, какво възхищение! Гората беше като оазис сред пустинята от каменни великани. Ето я красотата, която умът ми търсеше. И в този миг обърнах поглед назад. Моята малка България, розата, доскоро сгушена под изтърканото шише, сега беше похлупена с изящен стъклен похлупак. Погледнах страната си със съзнание, изчистено от предразсъдъци за чуждото мнение, без да чета прогнилия етикет лепнат и от мнозина. И знаете ли – хареса ми!!!