„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс пети)

Приятели, тук сме отново! (:

Подсещаме ви, че новата книга в поредица „Човешката библиотека“ е втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

А ето и пети откъс от нея.

 

Нооо… Преди това. 😛

Заповядайте с нас на читателско обсъждане на двете части на романа. Ще ви чакаме във вторник, 18 юни, в клуб „Иван Ефремов“: Културен дом „Средец“ – София, ул. Кракра 2А, стая 213, от 20 до 21:30. Обещаваме и разговор за „Тринайсетте цвята на дъгата“. 😉

 

А сега… приятно четене. (:

(Откъс първи)

(Откъс втори)

(Откъс трети)

(Откъс четвърти)

 

 

~

Мая сложи ръка на вратата.

– Той… не спи добре. Нощем, не е… не ти препоръчвам, Леона. Опасно е!

– Не се тревожи! – Леона хвана ръката ù и я свали от вратата.

– Остави ни, Мая!

Тя намери таблото, докато гледаше как лицето на младата жена се състарява от страдание.

– Ще бъдем добре, остави ни!

Леона влезе, а вратата се плъзна зад нея, затваряйки я в слабо осветена стая. Етиен лежеше като на болнично легло, завит до брадичката. Лицето му беше бледо и потно. Устните му потрепваха, нашепваха нещо трескаво. Леона приближи на пръсти. Спря пред леглото. Беше се изпълнила с топлина.

– Етиен. – Тя дръпна завивката.

– Отказвам се! – изшептя той. – Остави я… Отказвам се!

– Тук съм! – Леона махна гривните, които привързваха ръцете му към леглото. Мушна пръстите си в дланите му. – Аз съм тук, Етиен!

– Не! – той изкрещя. Стисна ръцете ù така, че пръстите ù изпукаха. Лицето му беше сгърчено. Напуканите устни продължаваха да шептят тревожни думи, но очите му бяха затворени. Все още спеше.

– Етиен – Леона измъкна ръцете си от неговите. Отви го целия и махна и гривните около краката му. Загледа се в босите му стъпала. Прокара длани по тях. Обичаше ги, като всичко негово.

– Спри… ще го направя. Спри! – Етиен подскочи и седна в леглото. Лицето му беше като маска на уплашен клоун.

– Аз съм… тук. – Леона протегна ръце и се усмихна въпреки болката. Някой я разкъсваше на парчета, отвътре навън, но тя продължи да се усмихва. Докосна лицето му, осъзнавайки как я вижда той. С прозрачнобялата нощница и дискретните цветчета в косите. Искаше да бъде красива. Да е съвършена за него.

– Леона – Етиен си пое дъх, притвори очи. – Не трябваше да те пускат.

Тя го целуна по челото. Вкусът на потта му ù хареса. Зарови пръсти в къдриците му.

– Косата ти, първото нещо, което обикнах от теб. После бяха очите – Сега се усмихна без болка.

– Не трябва да…

– Аз дойдох при теб, Етиен! Бях с теб през цялото време, но сега… Сега мога да… – Тя докосна с устни неговите. Той ги пое и се вкопчиха един в друг.

„Не ме гони, Етиен! Ще бъда тук. Винаги! Не ме гони нощем, защото знам… знам за кошмарите ти, но не ме е страх от тях. Страх ме е да не остана без теб. Отново.“