Привет, драги приятели! (:

След кратка пауза – още от нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви следващите три: „Парадът на душите“ от Йорданка Делева; „Можеш ли да си представиш“  и „Листи“ от Мартина Неделчева.

Приятно! ;)

~~~

 

Парадът на душите

Йорданка Делева

17 години

СОУ „Христо Проданов“, Карлово

 

Плачещата река разливаше сълзите си. Омайващо чисти, те изминаваха стотици километри. Никога не знаеха накъде отиват. По пътя си целуваха цветя, милваха скали и утоляваха жаждата на всички, докоснали се до тях. Понякога сълзите на реката бяха леденостудени, а друг път слънцето ги стопляше с лъчите си. Те чувстваха парещата му любов и често доброволно напускаха речното корито. Понасяха се към небесните висини, търсейки своето слънце.

Ала колкото по-високо се извисяваха, толкова по-далеч от него оставаха… Жадувайки за светлината и любовта му, падаха жертви на мрака. Кондензираха в тъмни облаци и се превръщаха в дъжд, който се изливаше над земята гръмко и страшно. Някои от сълзите се връщаха отново при плачещата река, а други напояваха почвата, ставайки нейни спасители. Но така или иначе, те бяха обречени да бъдат далеч от слънцето. Мечтаеха за него, но то бе недостижимо. Просто го жадуваха и се прераждаха, заслепени от своята любов.

В онзи ден на ноември сълзите на реката отново бленуваха за слънчевите лъчи. Стичаха се през необятни земи с цел да ги открият, но тях ги нямаше никъде. Бяха изчезнали! На небето имаше само черни облаци. Речните сълзи безшумно потрепваха след всеки гръмовен писък. Бурята ги плашеше и те я мразеха. Пречеше на любимото им слънце да се появи и ги вледеняваше със студенината си. А после, след като всичко свършеше, реката винаги плачеше неутешимо. Очите на коритата ù се пълнеха с повече сълзи, които смътно напомняха за своя предишен живот и после всичко се повтаряше…

Но в онзи ноемврийски ден бурята донесе със себе си нещо различно, което плачещата река усети почти веднага. Дъждът изливаше по земята литри вода, примесена с изгубени души, които безропотно се стичаха в реките, нивите, улиците и улуците на къщите. Хиляди от тях се сляха и със сълзите на плачещата река, която послушно ги приюти в коритото си… без въпроси и без възражения.

Хората не усетиха колко различен е този дъжд! Той разплака стъклата им, но не отвори очите им. Те седяха на топло в домовете си и нетърпеливо изчакваха да спре, ала той не спираше! Изливаше се часове наред, сякаш небесата изхвърляха всичката вода, която са могли да поберат. Но зад привидната обвивка на обикновени дъждовни капки се криеха душите на техни близки и приятели, навярно отдавна забравени. Това беше прераждането им! Същото като онова на речните води, но и много по-различно.

Милиони човешки души, непожелали да поемат своя път след смъртта, получаваха последна възможност да продължат напред, прераждайки се чрез дъжда. Непокорни до края (и даже след него) те бяха избрали да останат тук завинаги, до своите семейства и близки. Десетки пъти бяха чували зова на небесата, бяха виждали онази светлина от познатите истории, но никога не бяха я последвали.

Някои от тях се страхуваха от онзи необятен свят, който дори живите не можеха да проумеят. Други смятаха, че не заслужават да се озоват в него без значение дали е Рай или Ад. А трети… те бяха твърде големи егоисти, за да оставят всичко, което бяха изградили приживе. Ревностно пазеха и хората, с които бяха споделяли съществуването си, и не можеха да се примирят да ги оставят без себе си.

Земята обаче не можеше да побира душите им, също както атмосферата не може да държи задълго високата концентрация на пара във въздуха. Подобно на дъждовните масиви, природата образува огромна сфера, пълна с души. Тази сфера се обедини с облаците и по този начин душите се изляха преродени в нашия свят. Вкусиха от свободата и мира чрез болката на новораждането. Небесата им дадоха ново начало, поглъщайки греховете им с гръмотевични, родилни писъци.

Душите се почувстваха обновени и пречистени. Помислиха, че са били в Рая, но всъщност докоснаха само частица от него. Когато бяха в сферичното одеяло, мислеха, че са близо, ала също като дъждовните капки останаха далеч от същината му. Осъзнаха го, чак когато отново се озоваха върху земната плът. Поискаха пак да кондензират с дъждовните капки. Да се преродят за сетен път! Ала нямаше как… това беше последният им шанс.

Миг преди дъждът да спре и облаците да се разсеят, душите имаха последен

шанс да решат дали искат да останат тук, или да продължат към необятното. После пътека от слънчеви лъчи се разкри върху небосвода. Слънцето се усмихна на света и го помилва със своята топлина. Сълзите на плачещата река забавиха своя ход. Спряха се и също му се усмихнаха. Толкова дълго го бяха търсили, че накрая се бяха примирили с липсата му, но сега бе различно – сега бяха щастливи!

Изгубените души също му се усмихнаха. То приличаше на паяк, оплел с лъчи безкрайността… Потрепнаха под светлината му и разтвориха съзнанията си. Забравиха за своето нещастие и омраза, за своя егоизъм и безумството. Забравиха за дълговете, непокорството, провалите,   страха и заслепението си. Изпитваха наркотична зависимост към тази ярка светлина. Тя ги целуваше, милваше и дори обичаше. Тя ги приканваше по-силно отвсякога да ù се отдадат изцяло.

Душите не успяха да се въздържат. За пръв път усещаха истинската свобода. Слънцето посади криле на безплътните им рамене и ги преизпълни с топлина и любов. Всичко бе магично и ново, а душите бяха напълно готови да преминат отвъд! Изпратиха ръцете си по вятъра… за миг докоснаха онова, което досега ги задържаше в познатия свят. Сбогуваха се с близки и приятели, а после поеха по своя път към вечността.

Земята се освободи от тях и те се освободиха от Земята. Живите усещаха, че нещо необикновено се е случило. Въздухът бе свеж, вятърът – нежен, а светът – сякаш обновен. Мислеха, че това е дело на дъжда, но само плачещата река знаеше цялата истина. Мълчаливо запази спомена в себе си и търсейки обятията на слънцето, все така продължи да се преражда…

 

~~~

 

Мартина Неделчева

18 години

ЕГ „Гео Милев“, Добрич

 

Можеш ли да си представиш

 

Можеш ли да си представиш

света в различни краски?

Черен сняг и бяла пепел,

нежна болка и безстрастни ласки,

ален скреж и сива жупел,

облак с цвят на пръст и пурпурна трева,

безжизнен писък пред бъбрива тишина,

без признак глуха дума, сърдечна синева…

 

Можеш ли да си представиш

една душа страдална, обградена от любов?

Ридание ярко, гниеща радост,

безчувствена мъка и дом суров,

мечти разпиляни, крееща сладост,

затвор необятен и слънчева нощ,

мил жест – коварен, съсухрена младост,

простор затворен и кретаща мощ…

 

Можеш ли да си представиш

света без близките хора?

Дъх без въздух, огън без пламък,

нестихващ вопъл, дете без опора,

чувства от тухли и мисли от камък,

стъпки безцелни, сляп поглед – празен,

копнеж без крила, непрогледна мъгла…

Нима твоят свят ти е още омразен?

 

~

Листи

 

Първото нещо, което попадна пред очите му, когато ги отвори за пръв път, бяха ярките запалени свещи и хилядите празни листове хартия, разпръснати по пода. Клепачите му се спуснаха, обгръщайки света в мрак, и той осъзна всичко.

Нямаше спомени. Нямаше детство, нямаше родители, нямаше рождени дни. Но щом се запита кой е, отговорите сами затанцуваха в мислите му: ярка илюзия, изтъкана от жарките лъчи на утринния изгрев; неясно оформено видение във вечерна гъста мъгла; разкривено човекоподобие, очертано от кривите мастилени линии на ученически химикал…

Не знаеше какво е „изгрев”, какво е „мъгла” или какво е „химикал”. Ала изглежда имаше същност и тази мисъл предизвика у него крива, иронична усмивка.

Отвори очи и се огледа любопитно. Самото помещение изобщо не беше помещение – личеше си, че е огромно, но навсякъде, накъдето погледнеше, виждаше само чернилка. Дори и блещукащата светлина не помагаше особено: сякаш беше затворен в стая без стени, без таван и без ъгли, тъмен вакуум, мрачен затвор. Но не бе потиснат от това: за него това бяха първите вълнуващи стъпки в неизвестното.

Събра всичките листи, обзет от еуфория и творческо вдъхновение, и щастливо започна да ги сгъва. Щеше да създаде свой собствен свят, който да живее в чернотата. Пръстите му бързо и сръчно оформяха различни фигури – жерави с разперени за полет крила, лилии с внимателно сгънати нежни листенца, миниатюрни сладки жабчета, дорести коне с гордо изпънати шии… След като се умори, плесна с ръце и се засмя доволно. Наведе се над творенията си с широко отворени любопитни очи и духна струйка черен въздух към тях.

Хартиените създания трепнаха, а сетне се раздвижиха, сякаш пробудени от дълбок сън. Треперливо се разшумоляха, за да се отърсят от статичността. Жеравите размахаха криле и литнаха из мрака. Цветята се разтвориха с пукот. Жабите заскачаха и заквакаха със звука на прелистване. Конете запрепускаха.

Създателят им се завъртя еуфорично. Гледаше с широко отворени очи и се дивеше на кипящото оживление. Вече не беше сам. Вече беше щастлив.

 

Няколко мига – дни? години? векове? – по-късно го налегна скука. Хартиените фигури около него не спираха да се движат, ала подвижността им имаше граници. Жеравите летяха, цветята цъфтяха, жабите скачаха, конете препускаха. Не спираха. Не се променяха. И въпреки че у него имаше чувство на привързаност към тях, както на стопанин към кучето му, те вече го отегчаваха.

Огледа се и откри още изпопадали бели листи. Объркано се запита откъде бяха дошли – беше създал живот от всичките – но се зарадва на появата им. Събра ги, подреди ги в купчина и се зае да ги прегъва. Този път щеше да създаде нещо различно, нещо прекрасно. Пръстите му докосваха ъглите с цялото усърдие, на което беше способен. Не искаше да деформира образа от нехайство.

Когато привърши творението си, се отдръпна назад и зачака със затаен дъх очите да се пропукат и отворят. Гледаше с гордост дългата коса, деликатните рамене, извивките на глезените. Беше направил хартиено момиче – по-красиво от „изгрева”, по-непроницаемо от „мъглата”, по-съзидателно от мастилото на „химикал”…

И когато тя се раздвижи и се усмихна, за миг – ден? година? век? – той забрави за всичко.

 

– Как мислиш, защо сме тук? На това място, където няма нищо? – попита я той, прегъвайки поредното парче хартия.

– Не зная. Но имам чувството, че ме е имало и преди.

Вълнението бликна от гласа му като пороен дъжд.

– Какво? Спомняш ли си нещо?

Тя затвори очи и се намръщи.

– Бях на тъмно място. Чаках някого… напразно. Забравен лист, неизписан и неизрисуван.

Лилията в ръцете му разтвори цветовете си и той ù я подаде с усмивка.

–  Радвам се, че е така. Защото ако някой те беше изписал или изрисувал, нямаше да бъдеш тук. Нали?

Тя се пресегна, за да вземе цветето, но всичко, което докосна, беше само ръката му. Лилията беше изчезнала.

Той стисна хартиените пръсти на своето момиче.

– Когато забравеният лист е открит, той се връща в другия свят… – прошепна тя. Ако имаше вода, просмукана в съществото ù, щеше да заплаче.

 

Постепенно жеравите изчезнаха. Последваха ги цветята и жабите. Дори конският тропот отшумя и не се върна повече. Празните листове, очакващи пробуждането си като фигурка, намаляваха все повече, докато накрая не остана нито един.

Създателят и момичето гледаха как чернотата отново се възцарява навсякъде. Не изпитваха нуждата да говорят. Той стискаше хартиената ù ръка толкова силно, че смачкваше пръстите ù. Знаеха какво щеше да последва много преди мигът да настъпи.

И когато той спря да усеща грапавостта на хартията под пръстите си, откри, че не изпитваше скръб. Усещаше само празнина. Чернилка също като тази, която го заобикаляше.

Сви се, затвори очи и зачака края, докато спомените се нижеха отново и отново в паметта му.

 

Нямаше представа колко време бе отминало, когато се осмели да отвори очи отново. Но щом погледна нагоре, най-сетне откри значението на „изгрева”, на „мъглата”, на „химикала”.

Някой го беше открил и вече не беше забравен. Стара рисунка на момче, прегъващо листи в ръцете си.