Малкото четене: текстове от Копнежа

Лятото свърши, текстовете от Копнежа за ученическо творчество – също. Ама нищо 😉 – догодина пак!

Пъстра есен и цветно четене със „Завинаги и истински“ на Христина Михайлова, „(Това съм аз…)“  на Александрина Иванова и „Доброто и болката“ на Ивана Колева.

Завинаги и истински

Христина Михайлова, 18 г. , СМГ „Паисий Хилендарски“, София

На Цвети: Благодаря за разбирането!

Това, скъпо мое дете, е описание на нещата, които трябваше да ти кажа преди години. Които трябва да ти кажа и сега, но нямам смелост да го направя. Любов моя, веднъж ме попита защо си толкова различна от братята и сестрите си – защото те са ти само наполовина братя и сестри, а баща ти не ти е баща. Винаги съм била вярна и предана. Не можах единствено да преборя сърцето си, въпреки че опитах. Кълна се, че опитах с всичките си сили!

Познавам истинския ти баща, откакто бях на 16. С него моментално станахме невероятно добри приятели. Той винаги е бил привлекателен и събираше момичета около себе си, точно както момчетата се тълпяха около мен. Двамата постоянно трябваше да отказваме и да се спасяваме от останалите, а това беше едно от многото общи неща помежду ни. В един момент друга близка приятелка се влюби в него. Нямаше по-щастлив човек от мен. До онзи момент винаги бяхме тримата. Когато разбрах, че приятелката ми ще има нужда от помощ, за да спечели сърцето на баща ти, се заех да помагам. С него започнахме да излизаме само двамата, да се събираме само двамата и дори веднъж заспахме само двамата, като през цялото време бях водена от благородната мисъл да говоря за приятелката си, да я хваля пред него и заедно да ù правим приятни изненади. Общите ни интереси ставаха все повече и повече. Един ден се събудих и осъзнах, че съм се влюбила в него. Нещо, което изричам за първи път, само пред теб.

Случи се така, че бяхме на събиране с едни приятели. Гледах едно бебе, а баща ти ми помагаше. Когато на бебето му дойде време за сън, го качих горе и му пях песни цял час. Накрая, когато го завих внимателно в креватчето, се обърнах да изляза и той беше там. Каза ми, че пея много красиво и ме целуна за първи път. След това се държахме, сякаш нищо не се е случило, въпреки че спахме в една стая. По мое желание. За да не предам приятелката си.

След година заминах за Шотландия и през цялото време не бях спряла и за миг да мисля за баща ти, за откраднатите прегръдки, единичните и случайни моменти насаме и онази целувка. Но смятах, че времето лекува. В Шотландия срещнах бащата на останалите си деца. Да, обичам го и с него прекарах живота си. Но никога не съм била влюбена в него. Съжалявам. Когато завърших, решихме да се оженим. Нямах право да си пожелавам биологичния ти баща, който от четири години живееше при нас, защото също следваше в Шотландия. Това беше една от общите ни мечти. Аз вече бях сгодена, а той беше тръгнал с най-добрата ни приятелка. И колкото се радвах, толкова и плачех. И отвътре, и отвън.

Биологичният ти баща дойде при мен в деня преди сватбата. Годеникът ми го нямаше. Не знам какво се случи, в единия момент се гледахме, а в следващия вече се бяхме вкопчили един в друг, сякаш никога нямаше да се пуснем. Това беше и единствената ни нощ заедно, нощта, в която създадохме теб, мило дете.

Когато стоях пред обредния дом, облечена в пищната си сватбена рокля, баща ти дойде при мен и поиска да поговорим, а аз го изгоних, ужасена от най-красивото дело в живота си. Пристъпих пред олтара и казах „да“, уплашена, че баща ти ще се опита да прекрати сватбата. Но той не го стори, отново се съобрази с мен. Сега си мисля, че може би се надявах баща ти да ме спре.

Не трябва да ми се сърдиш, прекрасно дете! Тогава бях млада и уплашена, смятах, че времето лекува всичко. Не исках да развалям щастието на двама души, за да съм щастлива аз. Не осъзнавах, че в крайна сметка нещастните станаха четирима. Не знам доколко подозираше съпругът ми за чувствата ми, но той виждаше, че съм нещастна. Същото се отнася за приятелката ми и баща ти, на чиято сватба кумувах. Там сложих подписа си, станах официален свидетел на любовта им и я одобрих пред всички. Точно както тези всички очакваха. А през цялото време баща ти ме гледаше с тъжните си кафяви очи. Толкова светли и тъмни едновременно. Никога не бих могла да забравя тези очи.

Както виждаш, в момента със съпруга ми сме студени и отчуждени, приятелката ми и баща ти също, а онова, което свързваше трима ни и ни правеше толкова близки, отдавна се изгуби във времето. Останаха само милионите снимки и милиардите чатове, които да напомнят за едни по-щастливи времена, времена на смях, веселие и невероятно приятелство.

Направих много грешки, мило дете. И съжалявам безкрайно. Може би, ако някога имах смелостта да бъда с баща ти, щях да нараня само за малко останалите. Те щяха да си намерят други половинки и ние никога нямаше да се разделяме. Нито с баща ти, нито с другото момиче. Нямаше да съсипя живота и на четирима ни. А ти щеше да приличаш повече на братята и сестрите си.

Не си мисли, че си грешка. Единственото хубаво и прекрасно нещо в моя живот си ти. Единственото, за което не съжалявам, че направих. Виж се колко си красива, колко си мила, талантлива, умна и чаровна. И тези твои кафяви очи, където сякаш се оглеждат моите и на баща ти. А аз наистина обичам теб най-много от всичките си деца. Защото обичам мъжа, който те създаде, повече от всичко на света. Освен може би от теб.

Една майка не трябва да говори така, една жена не би трябвало да прави любов с гаджето на най-добрата си приятелка преди собствената си сватба и едно сърце не бива да бъде пренебрегвано, независимо от добрите намерения. Понякога човек трябва да е егоист и да вземе онова, което желае.

Опитах да направя нещо добро, а само навредих на онези, които обичах най-силно на този свят. Така и не казах на баща ти, че го обичам, дори когато той го направи. Не отговорих на онази първа целувка, когато трябваше. Не му дадох шанс да бъдем заедно, докато още нямаше други хора в живота ни, въпреки че той ме помоли. Не го оставих да спре сватбата ми и направих всичко възможно неговата да се осъществи. Съсипах живота на всички ни.

Затова сега, дете, ще ти кажа едно. Времето не лекува, когато ти е писано да бъдеш с някого. Съдбата не може да бъде преборена от човек, тя само ще си го върне тъпкано за опитите. В деня, в който усетиш дори лек трепет в себе си, бъди искрена с хората, които обичаш, и му се отдай. Не се съпротивлявай. Не изпускай шанса си, както аз изгубих моя. Толкова се радвам, че си по-съвършена от мен, че си наполовина негова и се моля това да ти попречи да извършиш моите грешки. Защото ти заслужаваш да бъдеш обичана! Завинаги и истински!

~ ~ ~

Александрина Иванова, 12 г. , 42 ОУ „Хаджи Димитър“, София

Това съм аз. Казвам се Николай и сега ще ви разкажа моята история…

Беше един слънчев ден, когато всичко започна. Бях с моите приятели – Петя и Виктория. Това са моите най-близки хора, а с тях и моят чичо Борис.

Един ден, докато се разхождахме сред гората, забелязах едно малко мече, което се беше свило на кълбо в храстите до нас. Още когато го съзрях, разбрах, че то не е като всички други, имаше нещо различно в него, но не казах това на глас. Всичко се въртеше из ума ми, когато реших да го посоча с ръка, показвайки го на Петя и Вики. Петя веднага се втурна към него, като най-малка, тя беше и най-развълнувана. Беше толкова мила с дребното животинче, сякаш това беше малкото й братче. През това време аз не можех да откъсна поглед от Вики, напоследък тя се държеше много различно и това ми харесваше.

Това мече се оказа наистина специално. То започна да говори, разказа ни откъде идва и как се е научило да говори. Когато се родило в една нормална гора, живяло до устието на река. Тази река била силно замърсена с химични отпадъци… Така започнало всичко, там то се сдобило с дарбата да говори. Още от този ден това малко същество се зарекло да пази всички животни и растения, които са в опасност заради нечия небрежност.

Мечето ни разказа всичко това, а ние не посмяхме да го прекъснем. След това то обясни, че е проследило шайка бракониери до този район и трябва да спаси животните, които те са хванали. Заедно ние тръгнахме да търсим тези животни. Мечето бързо хвана няколко следи и тръгнахме по една тъмна пътечка. Не след дълго стигнахме до някакъв склад, влязохме през една малка вратичка в задния ъгъл на склада. Видяхме 2 жирафа, слон и една газела. Те бяха заключени в клетки, а ключовете бяха сложени на един дървен сандък. Аз взех ключовете, Виктория разби кода за главната врата, а Петя разбра кой ключ за коя клетка е. Заедно освободихме животните и заключихме склада още докато бракониерите бяха вътре. Те спяха дълбоко, защото бяха пили.

Животните бяха свободни и мечето вече нямаше работа тук. То ни каза да се грижим за всички около нас, за да не се налага да идва пак. Сбогувахме се с него и то тръгна по малката пътечка, макар че още след първата крачка Петя го спря и го прегърна. Тъжна, тя го пусна и побягна към къщи, защото не искаше да гледа как сладкият й нов приятел си тръгва.

Тя вече не помни тази история, но за мен тя ще си остане любим спомен, дотогава, докогато остарея, и единственото, което ще помня, ще е това, че се е случило някъде, някога в мислите на някого!

~ ~ ~

Доброто и болката

Ивана Колева, 14 г. , СОУ „Неофит Рилски“, Харманли

Киоки* и Йой* решиха да пробват смелостта си в най-страшната къща в града. Имаше много истории за тази къща и за духа, който живее вътре.  Йой беше красиво момче, току-що навършило 18 години. Имаше красиви пъстри очи, в които се преплитаха зелени, кафяви и червени нюанси. Косата му, късо подстригана, беше тъмнокафява, почти черна.  Беше висок и строен.

След няколко минути двамата бяха пред въпросната къща.  Йой отвори бавно вратата и тя изскърца. Пристъпиха плахо. Имаше паяжини, счупени мебели, разкъсани завеси, следи от нокти по стените. Сякаш тук се  беше водил бой.  Дъските под краката им изпукваха при всяка крачка.

– Няма нищо толкова страшно тук! – едвам довърши Киоки, когато се чу силен вик на момиче.  Двамата се спогледаха и побягнаха уплашено към изхода, но Йой се спъна и падна. Беше се ударил на стърчащ пирон. Странното беше, че не изпита болка. В този момент се чу втори писък.

– Вървете си! Моля ви… – викаше женски глас през плач. Звучеше толкова тъжен, отчаян и безпомощен.

Киоки помогна на Йой и заедно излязоха от къщата. Чак когато се поотдалечиха, момчето усети болка. По пътя никой не продума нищо. И двамата бяха уплашени и объркани.

Няколко дни Йой не можеше да спи. Мислеше само за станалото, за изтерзания глас на „призрака“. Искаше отново да отиде там. Това и направи.

– Щом пристъпи прага, болката в крака му изчезна. Йой се качи на втория етаж. Там обстановката беше дори по-зле. Той бавно разгледа всяка една от стаите. В ъгъла на последната стая се виждаше фигура на човек, свит на кълбо. Това трябваше да е всеизвестният „призрак“.  Беше момиче с изпито лице и разкървавени устни. Очите му бяха силно зачервени и насълзени, но въпреки това бяха най-красивите сини очи, които Йой беше виждал. Изглеждаха тъжни, сякаш са поели цялата болка на света. Златисти кичури падаха небрежно върху кльощавите  рамене. Дрехите – изпокъсани и съдрани, прикриваха слабо  бяло телце, готово да се счупи.  Тогава Йой разбра, че това не е призрак, а красиво привидение.

– Казвам се Йой. Преди няколко дни пак бях тук. Чух вика ти и си помислих, че имаш нужда от помощ.  Да те заведа в болница?

– Върви си…

– Но… – той понечи да каже нещо, когато тя  извика. Сви се на кълбо и започна да дращи пода.

– Какво става?! Добре ли си?

– Боли… Накарай го да спре! – проплака тя. Йой осъзна, че нещо не е наред и че тя чувства силна болка. Искаше да й помогне.

– Ще те заведа в болница! Трябва да ти помогнат!

– Не! Не ме отвеждай от къщата! – извика уплашено момичето. Йой се стресна, но прецени, че не може да остане тук. Хвана ръката й, за да я отведе. Ала в момента, в който ръцете им се докоснаха, Йой изпита силна болка. Бързо отдръпна ръката си и я погледна втрещено.

– Какво си ти? – попита той уплашено. Тя го погледна с най-тъжните очи на света и измърмори:

– Върви си.

После се сви на топка отново. Момчето я погледна объркано, след което си тръгна.

Йой знаеше, че историята няма да свърши тук. Той не можеше да спре да мисли за привидението. Искаше да се погрижи за момичето, да сложи край на болката му. Купи цяла торба с храна, билки, сладки неща и хапчета. Надяваше се поне нещо от всичко това да  помогне.

И така, Йой се върна в къщата. Завари  момичето да стои в същия ъгъл, отново свито с лице към стената.

– Не знаех какво харесваш, затова взех по малко от всичко. – Той я заобиколи с всякакви храни, но момичето не отрони и думичка.

– Тук е много мръсно. Не съм много добър в чистенето, но ще дам всичко от себе си. Спокойно, ще рециклирам! Знаеш, изхвърляй разделно, спаси Земята! – засмя се той неловко.

Минаха часове, но къщата засия. На няколко пъти момичето подаваше плахо глава над рамото си и го наблюдаваше. Но болката надделяваше и то отново проплакваше. След известно време напълно се обърна към него. Той го забеляза и седна срещу него. Зарадва се, че то посегна към храната и опита.

– … Итами*… така се казвам. – каза тихо тя.

– О! Приятно ми е, Итами! – зарадва се той.

– Защо правиш всичко това? Държиш се добре с мен, направи всичко това и ми говориш. Никой не е правил нещо такова за мен.

– Не знам. Просто почувствах, че трябва някак да ти помогна.

– Не те ли плаша?  – попита тя.

– Защо да ме плашиш?

– Всички се плашат. Мислят ме за призрак.

– Но ти не си.

– Вземи си – каза тя и му подаде парче шоколадова торта. Той се засмя и заби виличка в нея. Следваше момент на мълчание. Йой събра смелост и попита:

– Ще ми кажеш ли какво ти има?

– Няма да ми повярваш.

– Пробвай ме.

– Ще се уплашиш и ще избягаш.

– Отдавна щях да съм избягал, ако ме беше страх.

Силна болка я прониза и тя приглуши писъка си. Той понечи да я хване, но Итами отблъсна ръката му. След 2 – 3 минути болката утихна и тя се отпусна.

– Наистина ли искаш да знаеш? – попита тя с въздишка. Йой кимна утвърдително. – Вярваш ли в магията?

– А? – той се сепна. – Всъщност предполагам, че да. Не е възможно всеки народ по земя да е вярвал в  нещо несъществуващо. А и винаги съм искал да вярвам, че там някъде наистина има нещо магично – отговори той. Тя бе доволна от отговора му.

– Този остров, на който е построен нашият град, не е истински. Бил е създаден с магия. Преди хиляди години имало един велик магьосник. Бил много мощен, но искал още и още сила. Затова омаял 13 вещици да се влюбят в него. Той се омъжил тайно за всяка една от тях. Всеки ден получавал допълнителна магия от жените си. Мощта му нараствала. С натрупаната сила  създал този остров. Един ден вещиците разбрали какво правел и се обединили срещу него. Заедно го затворили в омагьосан затвор. Там той не можел да използва силите си. Бил безпомощен. Но 13-та съпруга го обичала най-много. Затова го освободила. Когато останалите жени разбрали,  я убили. А магьосникът, жаден за отмъщение, проклел 12-те си жени. Проклел ги да изпитват болката на всеки човек на острова от тяхната зодия. Дори отнемали част от нея, така този, който всъщност я изпитвал, усещал само половината. Проклятието се предавало от поколение на поколение. Всяко момиче от прокълнатата фамилията било принудено да изживява този ужас, докато някой не го избави. А единственият начин да направиш това,  е да предадеш проклятието на някой друг. Начините  са да родиш момиче и когато то стане на 16, ще наследи проклятието. Или някой да те хване за ръцете, когато чувстваш болката на умиращ. Тогава проклятието ще се прехвърли на него и историята ще продължи. Ти хвана ръката ми, когато усещах болката от катастрофа, но никой не умираше, все пак ти усети част от болката…

Итами преглътна тежко и продължи:

– Преди две години майка ми ми предаде проклятието. Ден след това се самоуби. А баща ми дори не знае, че съществувам  – тя се насълзи и извъртя глава настрани. Закри лицето си и се насили да се усмихне – Е, това е моята история. Вече можеш да се смееш, да се подиграеш – едвам каза тя и усети топлина. Йой я беше прегърнал. Тя усети пулса му, беше ускорен, дишаше учестено, сякаш плачеше. Той я стисна силно. Итами беше учудена, но и щастлива.

– Вярвам на всяка твоя дума! Сигурно ти е било много трудно. Била си сама две години, плакала си в ъгъла. Вече няма да си сама. Ще остана с теб – каза той, продължавайки да я прегръща. Тя се разплака отново.

Йой наистина остана с нея. Едва си тръгваше от къщата. Не искаше да я оставя сама. Излизаше само за да купи храна или някое красиво украшение, с което да разхубави къща. Той просто искаше да  направи Итами щастлива. А тя беше повече от щастлива. Нямаше нужда от скъпите неща, които той й купуваше. Искаше само той да спази обещанието си. Да остане с нея. Той искаше същото. Но му беше много трудно да я гледа как страда.

…

– Итами… обичам те… – той я погледа решително в очите. Тя се стресна. Момчето я притисна силно към себе си и я целуна. Тя не го очакваше. Първоначално гледаше втрещено, но след това се отпусна и отвърна на прегръдката му. След малко Йой я пусна и остави ръцете си на рамене й. Отново я погледна в очите и каза:

– Омъжи се за мен.

Тя го гледаше втрещено. Вече не усещаше болката. Сърцето й биеше по-бързо от всякога. Стана й трудно да диша. С него би била толкова щастлива. Искаше и него да направи щастлив. Да, тя го обичаше.

– Знаеш, че аз винаги ще съм така. Не бих могла да бъда нормална съпруга. Не бих могла да се грижа за теб. По-скоро ти ще трябва да се грижиш за мен.

– Нищо друго не би ме направило по-щастлив! Обичам те, Итами! Искам вечно да съм до теб! Ако се омъжиш за мен, ще ме направиш толкова щастлив… обичам те!

– Да… да, искам да се омъжа за теб. Да, и аз те обичам! – каза тя през  сълзи. Той отново я притисна силно към себе си.

На другия ден Йой отиде да купи годежен пръстен. Обеща й да не се бави. Купи възможно най-красивия. Още щом отвори вратата, чу викове. Завари я да дращи по мебелите, да плаче и да крещи. Новите й дрехи бяха изпокъсани. Ровеше с пръсти в косата си, а сълзите се стичаха по бузите й. Той падна на колене пред нея. Беше уплашен. Не я беше виждал толкова страдаща.

– Йой, станало е нещо… Шест човека от… моята зодия… умират! – проплака задъхано тя и отново извика от болка.  Той също заплака. Чувстваше се толкова безпомощен. Не можеше да спре болката й. Тогава се сети.

– Итами, обичам те  – каза той и хвана и двете й длани. Искаше да поеме проклятието й. Двамата засияха.

– Не! Не! Недей! Моля те, недей! – викаше тя, опитвайки се да се освободи от ръцете му. Но той не я пусна. Предпочиташе да умре,  отколкото да я гледа как страда. Светлината спря. Йой започна да вика. Не беше изпитвал толкова силна болка досега.

– Не! Само аз мога да издържа на тази болка. В кръвта ми е! Моето семейство трае тази болка с хилядолетия! Това е моята съдба! – тя крещеше  с всичка сила през сълзи. Накрая се усмихна и прошепна – Обичам те.

Целуна го и стисна ръцете му.

Двамата отново засияха. Болката се пренасяше ту в единия, ту в другия, но те не се пуснаха. Сълза падна по бузата на Итами.

След  няколко дни Киоки реши да се върне в къщата. Беше мислила много над станалото и също беше любопитна. Но щом влезе, видя съвсем различно място. Имаше нови красиви мебели. На масичката имаше храна. Тя се качи на втория етаж. До стълбите откри кутийка. Отвори я. В нея имаше годежен пръстен с красив диамант. Тя влезе в последната стая. Там тя видя… Йой… в ъгъла, прегърнал красиво момиче. Не дишаха, но на лицата им се виждаха красиви усмивки…

—

* Итами – (японски) болка
Йой – (японски) добро
Киоки – (японски) лудост