Приятели (:

Търсенето на корица за предстоящата ни антология „За спасяването на света“ продължава.

Продължава и търсенето на читатели. Вижте съдържанието на антологията, после преценете: искате ли да ни помогнете? Ние имаме нужда от съ-участието ви, сега и всеки път. 🙂 Изданията и деянията на Човешката библиотека са общностни: те имат шанс (и смисъл) да се случат само когато ги подкрепят читателите като общност.

Можете да ни подкрепите с:

  1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук. Препоръчваме: 7 лв. за е-книга.
    NB! Хартиеното издание: Тиражът и цената му изцяло ще зависят от броя предварителни поръчки до края на октомври. На този етап е достатъчно да ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) колко хартиени бройки ще искате. Ще ви добавим на специален мейлинг лист. А през ноември ще ви пишем, за да решим заедно облика на изданието (твърди или меки корици, в един или два тома, на рециклирана хартия или да… :D), като ще уточним и колко излиза една бройка при всеки от вариантите.
    И NB 2! Всеки, който си заяви антологията предварително (електронна или хартиена), ще бъде вписан в По-желалите: читателите, които вярват с ум и сърце, че книга като тази заслужава да излезе. 🙂 Затова молим да ни пращате и двете си имена.
    (Държим да си знаем: На нас не ни трябват дарения. Трябва ни убеденост, че това, което правим, е нужно и на вас. Затова: ако искате да ни пратите по-голяма сума, просто пишете „За еди-колко си книги“. Убедени сме ;) , че можете да зарадвате хора около себе си.)
  2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! :D
    (Това понякога дава много по-широк и по-траен резултат, отколкото личната „лепта“.)
  3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?
    Пишете в тази тема – или тук в отзивите, или в пощата ни.

Спасяването продължава – стъпка по стъпка, страница по страница…

~ ~ ~

Никой не разбра къде са се дянали и какво е станало с тях. Просто вече нямаше змейове, и туйто.

Да. Спомням си оня ден, когато до мен достигна вестта за тяхното изчезване. Тогава се качих на коня и тръгнах нанякъде. Сякаш това бе последният ден от моя живот. Не помня изнизалото се покрай мен време. Ям каквото докопам, нощувам където завърна… Откак съм тръгнал, не съм вадил меча; може вече да е ръждясал, а може и съвсем да е клеясал за канията. Мечият калпак, стигащ чак до раменете ми, и дрехите ми от еленова кожа ме пазят еднакво добре и от зимните веявици, и от летните жеги.

Пътувам ли пътувам… Горкият ми аргамак! От многото пътуване бе изпосталял и заприличал на селско добиче.

Селото изникна внезапно пред погледа ми. Стотина къщи, скупчени в долината между хълмовете. Спрях и се загледах. Винаги правя така.

И може би ще правя.

Поне за времето, което ми остава.

Изпитвам някаква привързаност към местата, където живеят хора. Обичам дълго да седя и да се любувам на белеещите се дувари, лъскавите покриви и пушещите комини. Навяват една особена топлина… Напомнят ми за нещо, което никога не съм имал и надали ще имам някога. Винаги съм искал свой, собствен дом, в който да живея като всички останали. Иначе — колко му е да спра на някое място, да цаня майстори и да си вдигна къща за чудо и приказ — от бели дялани камъни, с червен покрив и дъбови порти.

Ама — не.

Че къща и дом не са едно и също. Че не се прави дом от камъни, греди и керемиди: друго трябва — друго… И няма ли го онова — другото, трупай колкото си щеш греди и камъни, не къща, палат може да съградиш, но никакъв дом няма да излезе…

 ~ ~ ~

 И тътнещото свистене на змейовите крила профуча току съвсем над нас, а после се изгуби към планината.

— Ти… — очите на момичето светеха от изумление — ти го прогони?!

Целунах я по челото, без да кажа нищо.

— Наистина ли можеш да го убиеш? — додаде плахо тя.

— Мога — макар и тих, гласът ми звучеше твърдо.

Ех, Светославо, Светославо… Тя навярно си мислеше, че щом го казвам, то змеят със сигурност нямаше никакви шансове срещу мен. Всъщност това изобщо не бе така — който и да е змей в битка срещу мен има равна възможност за победа. Впрочем именно това ме отличава от повечето човеци — за разлика от мен, те не могат да застанат с меч срещу змея и да се надяват, не просто на победа, а на даже и на оцеляване.

— А може би пък не заслужава да умира — вдигна поглед тя към мен внезапно. — Ами ако наистина е последният?…

— Права си — искрено се съгласих с нея — може и да не заслужава…

— Тогава… — объркано занарежда тя — не можеш ли просто да го прогониш? А?… Не искам да му ставам жена, но и той пък, поне засега, нищо лошо не е сторил, ни на мен, ни на селото. А и жива твар е… Защо да умира? Аз… аз не го искам… но му прощавам.

Стиснах очи. Това беше учението на новия Бог! Сякаш самият Той говореше чрез устата ѝ: Да простиш… Дали това момиче съзнаваше, че всъщност е по-силно от мен? На нейната прошка и нейната забрава не могат да се опрат никакви змейове с всичката си мощ.

 ~ ~ ~

— Да дам??? — ревна Горун. — Какво да им дам? Небеса! Че аз нямам нищо!…

— Имаш! — спокойно му отвърнах аз — Не забравяй, че новият им Бог е там — и посочих към небето — а ние с теб сме тук! Помниш ли времената, в които си бил дете и още не си можел да летиш, а само си подскачал по горските поляни, пърхайки с криле? Как си играел с малките горски зверчета и си давал, без да знаеш какво е да вземеш… Когато дъхът ти още не хвърляше пламъци, а беше просто топъл… И как дори в най-лютите зими той сгряваше земята и от него по нея цъфтяха незабравки?…

— Искаш да се накажа да бъда човек ли? — изрева той зловещо. — Като тебе?

Из „По пътя незнаен“ – Ивайло Иванов (включен в „За спасяването на света“)