Представя: Димитър Стефанов
Когато се спомене името на Иван Мариновски, повечето хора или се сещат за „Космосът да ти е на помощ, Александър“, или не правят никакви асоциации. Но има и една по-малка групичка, в чиято памет се прокрадват топли детски спомени за пъстра корица, немирни близнаци и много приключения.
С „Руфо, червенокосия“ се запознах в началото на века, далеч надраснал препоръчителната възраст за първа среща с тази книга. Обаче дали защото съм запазил детското в себе си, или защото упорито стоя на едно място и не искам да влизам в света на възрастните… направо се влюбих в образите и случките, изградени от Иван Мариновски.
„Руфо“ е история за порастване, възпитание и за любовта към откриването на отговорите.
Вихър притаи дъх: часовникът цъкаше. Защо цъка? Какво има в него? Скоро часовникът не се чуваше да цъка, обаче се виждаше какво има в него: зъбни колелца, пружинки и други такива, които направо омагьосаха нашия Вихър. Ето това е! Техниката! Тя е смисълът на живота му!
„Руфо“ също така е история за нервите на родители, които понякога не издържат, за баби, грижещи се с любов за внуците си, и за две щури хлапета, опознаващи света ден след ден, пакост след пакост.
Събудиха се от шумолене на хартия, сподавено хълцане и ужасни викове, сякаш някой беше загубил дисертацията си. Ами, загубил! Вихър и Вихра я били съсипали! Унищожили я до последния лист! До последната буква! И други такива! Татко яростно крачеше от ъгъл до ъгъл и Вихър и Вихра се уплашиха, че той ще продължи през стената и ще нахлуе в банята на съседите. Майчето и бабчето тичаха по него и го успокояваха. Децата били още малки. Нормално било да правят бели.
„Руфо“ освен това е една история за пътуването към неизвестното, закачка с всевъзможните фантастични сюжети и толкова жив диалог, че очакваш всеки миг героите да се приземят в хола с летящата си чиния.
– А вашето племе? – обърна се тя към Вихра, понеже не се съмняваше, че именно тя е вождът на другото племе. Нали е жена.
– Ами… – заплете език Вихра. – Ами ние си купихме телевизор…
Вихър я настъпи.
– Не забравяй: в каменния век сме!
Нашата Вихра се поправи:
– Каменен телевизор. Цветен. По първи канал прожектират индианския филм „Синовете на Великия камък“, по втори играят пиесата „Много камъни за нищо“, по трети изпълняват операта „Севилският камък“…
Вихриният език се развърза:
– Имаме и каменно радио, та слушаме „Каменната соната“, а на каменен грамофон въртим плочата „Заблеяло ми камъче“.
Вихриният език съвсем се развърза:
– Пък да не говорим за кулинарното ни изкуство! Варим супа каменни топчета, панираме камъни алангле и пълним палачинки с конфитюр от горски камъчета…
През цялото време Вихър я настъпваше и щипеше, докато накрая тарамбуците си внушиха, че така той изразява възторга си от тези нечувани, но каменни (значи полезни!) неща.
Дотук имаме близнаците Вихър и Вихра, техните родители и задължителната баба. А Руфо? Кога най-сетне ще се появи героят, на когото е кръстена цялата книжка? Не само читателите, но и главните герои си задават този въпрос по време на скитанията си в търсене на червенокосия младеж, но:
От Руфо – ни следа, и Вихър си го обясняваше съвсем просто: щом са братя, значи и Руфо не се е задържал дълго в матриархата, не е понесъл някоя Вихра да му реве с дебел глас и е отлетял. Набързо.
Вихър и Вихра, толкова приличащи си външно, а толкова различни по темперамент, в търсене на Руфо окриват, че търсят и нещо друго, нещо по-важно. Така Вихър ще открие, че освен техниката изкуството също има важна роля в живота ни, а Вихра…
Ако Кики я чуеше как възхвалява техниката, от удоволствие щеше да вдигне температура и да се разпои тук-таме. При Вихър положението беше друго и той не се разпои тук-таме, а целият се изпоти. Също от удоволствие. Значи и омразата на сестра му към техниката се беше стопила в онзи тигел и се беше превърнала в любов. Значи и сестра му беше разбрала, че търси не само Руфо, а и себе си.
И все пак всяка приказка си има своя край (освен „Приказка без край“), а всяко търсене, ако е от сърце, завършва с успех. Така е и с търсенето на двете хлапета.
Секунда преди той да скочи от камиона, на Вихра вече ѝ беше минало. Тя вече не му се сърдеше. Нещо повече – тя намери Руфо. Така дълго търсения Руфо! Сега ще каже на Вихър. Да го зарадва. Не, след малко ще му каже. Колкото повече забави новината: „Ехо, Вихрунчо, намерих Руфо!“, толкова по-голяма ще бъде изненадата му, а значи и радостта.
Вихър скочи.
По-късно Вихра твърдеше, че тъкмо тогава главата ѝ пораснала. Не на сантиметри, а на съдържание. Проумяла, че радостта, предназначена за някого, не бива да забавяш дори секунда. Защото след тази секунда може да стане излишна. Завинаги.
А Руфо? Оставяме ви да откриете сами кой е чаровният червенокоско. Търсенето може да стане на страниците на книгата, но може би тайната се крие в това да се опитваме да видим света и през очите на другите, да опознаем различните, да вкусим чуждите радости и да споделим чуждите мъки и тревоги.
Още любими откъси – във форума ни.
Книгата е подходяща за читатели на: 10+ години
Препоръчват ви я и: Атанас Славов, Валентина Димова, Вяра Крушкова, Елка Парушева, Калин Ненов, Констанца Христова, Невена Стоянова, Петър Руевски, Христина Димитрова
- Представяме ви: „Руфо, червенокосия“ - 16 декември, 2013
- Представяме ви: “Голямото приключение на малкото таласъмче” - 28 октомври, 2013
- Малкото четене - 25 януари, 2012