Малкото четене

Абдул

Днес вечерта съм здравата гладен. Докато пътувам към къщи, оглеждам улицата за отворено заведение. Май имам късмет. Отпред още свети дюнерджийница и мургав момък с престилка стои уморено на отворената врата.
Докато паркирам, забелязвам на вратата надпис „Работно време – 8:00–20:00“. Пресрочил съм с почти час. Но защо да не попитам?
– Извинявайте, работите ли?
– Нема проблем – отговаря момчето с лек акцент. – Голям?
Кимвам. Той оглежда набързо улицата, влиза вътре, бръква под тезгяха и измъква питка, един размер по-голяма от изложените. Плесва я на табана и събира нарязаното месо от тавата.
Собствениците често карат персонала да пробутва средни дюнери за големи и малки за средни, ако някой друг не поръчва другия размер и купувачът няма как да забележи, че го ментят. Това момче е решило да бъде коректно въпреки инструкцията. Сетило се е, че надали ще се наям с малко, и му е станало жал? Или е решило да прецака на дребно шефа си?… Каквото и да е, постъпва честно. Сещам се и че днес съм взел хонорар.
– И две бутилки кока-кола. – Кимвам към масичката отвън. – Ела, няма наплив от клиенти. Аз черпя.
Работи като фокусник. Традиция е сред дюнерджиите да правят шоу от пълненето, но този и го бива. Все едно жонгльор показва номер. Излиза иззад тезгяха, подава ми сгънатото пликче и едната бутилка и идва до масичката отвън.
Минута-две запушвам най-острия глад и хваля произведението му. Заслужено – дюнерът е чудесен. Физиономията срещу мен направо грейва въпреки умората.
– Много те бива. Как се казваш?
– Абдул.
– Откога си в България?
Лицето му помръква за миг и той неволно се оглежда отново. Измерва ме с поглед изпитателно минута-две, преди да се престраши да сподели.
– Две години. И малко.
– Сигурно си от сутринта на работа?… Много работиш. Така ще забогатееш – усмихвам се.
– Много пари тука трудно. В България работа много, ама пари малко. Може живее, ама трудно.
– Прав си. – Някак човешкото в него ме печели. – Мислил ли си за Западна Европа? Или Щатите? – Така и така си е напуснал родината, където и да е тя. Какво му пука къде точно ще е?
Той ме гледа секунда-две право в очите. След това преглъща на сухо:
– Не може нито Западна Европа, нито Щатите. Много трудно.
– С Европа вече няма визи. Паспортът, и отиваш където искаш. Щом не те мързи, навсякъде ще те вземат.
Той е привел глава. Пак минава секунда-две, преди да отговори:
– Няма паспорт. Мене хващат и обратно. А там лошо. По-лошо от тука.
– По-лошо от тука?
– Много лошо. Денем едните идват, казват – ти с нас или срещу нас? Щом с нас, работи за нас… Нощем идват другите, и те така – ако с нас, работи за нас, иначе… А когато идват бомби, най-лошо, бомби не питат с нас или не с нас, направо бум… Моя жена, брат и сестра й, бомба вкъщи, бум – няма ги.
– Моите съболезнования… – Откъде ли е този Абдул? Палестинските територии? Ирак? Афганистан?… Има ли значение, по дяволите? Бомбите не питат никъде.
– Сега аз тука работи колкото сили има, всеки ден. Събира пари, прави паспорт, веднага прибира жена и дете тук. Далече от бомбите, и от едните и от другите. Живее тука много тихо, много както трябва. Тука пари малко, ама няма бомби, няма кой идва и пита с мен ли си, или бум. Тука аз работи много, жена работи много, дете учи, живеем добре. Далече от там…
Съжалявам, че няма как да опиша мечтата в очите на Абдул. За спокоен, ако и не богат живот, за човешки живот…
И си мислех – колко ли пъти са ни плашили с кого ли не? Турци. Гърци. Ислямски терористи… Лесно е да те е страх от непознатия. Ако обаче бай Хасан или бай Ставрос ти е съсед от години и неведнъж сте си пили заедно ракийката, или си видял как Абдул си рискува работата, за да бъде честен с теб, плашилото се оказва изтъркано до прозрачност. И зад него се вижда истинският ти враг – този, който те плаши с хора като тях. С хора като теб. Който ни разделя, за да ни владее.
(Промених името на момъка, за ако случайно работодателят му прочете това.)

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!