Приятели (:
„Пентаграм“ е предстоящ сборник на Атанас П. Славов, който включва романа „Психопрограмираният“, разказите от „Мигновечност“ и… изненади. 😀 Подготвяме сборника за поредица „Човешката библиотека“, като съвместно издание с Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.
По-долу ви предлагаме избрани откъс от разказите в сборника. А до 25 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:
– хартиени бройки от сборника и колко – така ще преценим хартиения тираж;
– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Пентаграм“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте сайта ни – ще пускаме още откъси от сборника. 🙂
Размислящо четене!
~
Из „Трудно е да бъдеш дог“
Започнах да загрявам.
– И не си дошъл за такива тривиални неща като контакт, търговия или колонизация?
– Не, разбира се, тук няма нищо, което да представлява интерес за многомерен разум като мен…
– Тогава какво те е карало да гризеш чехлите ми и да въртиш опашка, като те чеша зад ушите? – попитах с изтънчено злорадство.
– Събирах смелост да ти предложа нещо, но не знаех как ще го приемеш.
– Чакай, ти да не си някоя самка от твоя вид? – настръхнах аз.
– Опасявах се, че ще го предположиш – тъжно отвърна съществото, маскирано като Пантелей. – Понятието ви за пол е неприложимо към нас и нямам физически образ според твоите представи.
– Тогава какво?
– Искам да ми станеш домашен любимец! – сякаш изплю репликата си четириизмерното създание и млъкна.
– Каквооооо! – зяпнах в състояние, близко до инфаркта.
– За да ме разбереш правилно, първо ми кажи какво най-вече те сближава с твоя Панто.
– Ами играем си с него, хвърля му нещо, той ми го носи…
– Не, нещо по-конкретно, кога го чувстваш най-близък до себе си.
– Ами като го погаля зад ушите и той впери благодарния си щастлив поглед в мен, изпитвам такава нежност към него – замлъкнах. Почувствах, че това е прекалено интимно за да го разказвам на някакъв четиримерен субект с неопределена полова принадлежност. Беше си между нас с Пантелей.
~
Из „Матрицата 4: Резолюции“
… никой разум не съществува сам, трябва му поне още един за общуване. А щом наистина се нуждае от другия, той се научава да го разбира, да се интересува от него, да се старае да му бъде интересен. От тези прости неща зависи съществуването на разумното същество.
~
Из „Виталертон“
Бай Пешо прие казаното като сигнал за разговор:
– Кво става, и днеска ли че ги поиш? – кимна той към кислородната станция. – И да ги поиш, и да не ги поиш, все ща са куртулисат.
В неговия универсален речник „да се куртулисат“ означаваше или да се успокоят, или да умрат. За него кислородната машина не беше по-различна от механизираната доилка на село, само че тук вместо мляко в устата на болните се подава кислород под налягане.
– Абе кво да ги правиш? – отвърна му в същия стил Асен. – Ами ако не се куртулисат? И почнат да пишат оплаквания?
– Ща са куртулисат те, ща са куртулисат! Като им зашият мозъко в корема, всички се куртулисват! – обещаващо се усмихна бай Пешо и почеса стригания си череп с бавни дебели пръсти.
„Мозъка в корема – криво се усмихна Асен. – Тоя некрофилософ съвсем нахитря.“ Той придърпа с крак един празен сандък и седна – все пак бутилките, макар и малко на брой, тежаха по осемдесет кила всяка. Бай Пешо сметна това за покана и намести мащабното си седалище на съседния сандък.
– Ти кво мислиш, Асо… – започна той, но точно в този момент през порталната врата се разнесоха оглушителни звуци от клаксони. Асен отпусна схванатите си ръце и се вгледа. Там ставаше нещо интересно. Откъм левия ъгъл на патологията беше излязла кола, отнасяща поредния клиент на бай Пешо в неговия последен път. От другата, по-широка врата щастливи родители с нов „Трабант“ изнасяха новородената си рожба.
(…)
– Докторе, събуди се! – още преди да отвори вратата, извика отвън санитарката. В гласа ѝ имаше не толкова радост, колкото страх, и лекарят изненадано се обърна:
– Влез де, Марче!
Санитарката вмъкна килограмите си в кабинета и се облегна на стената. Заговори бързо:
– Той се събуди, докторе, стана!
– Стана ли?!
– Да, разхожда се из стаята, спира пред огледалото, и… гледа!
В последните думи имаше толкова ужас, че Иван усети да го побиват тръпки.
– Как гледа?
– Ами… така! – опули се санитарката, мъчейки се да покаже как гледа Асен.
Изразът ѝ беше такъв, че лекарят решително я заобиколи и изскочи в коридора. Санитарката го последва, без да престава да говори, но Иван не я слушаше, изпълнен с необяснима тревога, дори страх. Той помоли жената да остане навън – пък и тя явно нямаше желание да влиза повторно. Затвори вратата и потърси с поглед Асен.
Асен стоеше пред огледалото в ъгъла и разглеждаше ръцете си. После вдигна глава и започна да опипва с пръсти косата, лицето, шията, внимателно втренчен в отражението.
– Ха добро утро! – подхвърли Иван, мъчейки се да говори весело. – Ще кажеш ли сега как беше на…
Той млъкна – Асен се обърна към него. Очите… Иван почувства, че всеки момент ще почне да се отдръпва назад, а краката няма да го слушат и той ще падне върху линолеума. Погледът на Асо беше като ръка, която неумолимо и силно тласка назад, по-далеч от нея, от тази необяснима поглъщаща дълбочина, която пронизва, навлиза… Младият лекар с труд извърна глава към прозореца. Равновесието се възстанови, но нещо го теглеше да погледне отново натам, към очите на Асен, в които…
– Ваньо – каза Асен с такъв тон, сякаш се отвращаваше от собствения си глас, – остави ме сам, моля те. За един час. Или за два. Ела после. Моля те.
И още нещо имаше в гласа му. Нещо, което накара лекаря, без да задава въпроси, да излезе в коридора. Санитарката го чакаше. Той срещна погледа ѝ, пълен със страх и въпроси, и неочаквано за себе си глухо промърмори:
– Права си. Гледа.
~
Из „Феести“
Тъгата по следващото го е научила да смята творчеството за единствено правилен начин на живот. Защото какво е творчеството, ако не един непрекъснат скок в предстоящото?