Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Здравейте, скъпи четящи приятели! (:

Продължаваме нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук третата тройка: „Коледари“ от Станислава  Александрова, „Заветът на Левски“ от Мария Иванова, „Реквием за една патица“ и „Реквием за Долищеската река“ от Християн Трифонов.

Приятно четене! 😛

~~~

Станислава  Александрова
 10 г.
СОУ „Цанко Церковски“ , Полски Тръмбеш

Коледари

 

Коледари, гости драги,
с накривени калпаци
пак града обиколете
и нашата къща посетете!

Аз ще ви посрещна
като мили другари.
До топлата камина
с гозби ще ви нагостя.

А вие веселие донесете!
Изпейте ни песни вълшебни!
Песни от стари времена,
за здраве и за доброта.

Коледари, наречете чудо да стане!
Да стигнат вашите песни до Бога
и всички хора на българската земя
пак да повярват във чудеса.

~~~

Мария Иванова
10 г.
СОУ „Цанко Церковски“, Полски Тръмбеш

Заветът на Левски

Тежки дни били са тука,
дни на сълзи и окови.
Една мечта за свобода
побеждавала страха.

Васил Левски,
велик и смел герой,
разказвал за мечтата си
из целия ни роден край.

Изградил комитети
от хора смели и напети.
Подготвил ги за борба,
с която да извоюват свобода.

Всеки българин въстанал
щом дочул камбанен звън.
С воля силна и със вяра
пазел смело своя дом.

Но отминало се злото,
плачс смях се заменил.
С борба изпълнил се заветът,
който Левски завещал.

~~~

 Християн Трифонов 
14 г.
ОУ „Хр. Ботев“, с. Николаевка, Варна

Реквием за една патица

Видях една патица да излита от реката. Дива. Може би затова се страхува от хората. От смъртта, която се промъква сред храстите. Смъртта, приела образа на човек-хищник. Убива, за да се храни. Нито по-добър, нито по-лош от обикновен лъв.

Но не съвсем.

След като се нахрани с плътта на плячката си, човекът-хищник преминава към художествено-творческа дейност. Издигащият се към човешката еволюция примат украсява бърлогата си с възстановеното тяло на жертвата си. Така той живее с илюзията, че има патица в къщата си.

Но не съвсем.

Той може да я погали, минавайки покрай нея. Може дори да си спомни как е разтворила уплашени криле с надеждата, че ще доживее утрешния ден. Може дори и да ѝ позавиди за полета. Кратък, но все пак полет. Защото човекът-хищник няма тази способност. Той има способността да напълни стомаха си. Е, и патицата също.

Но не съвсем.

Защото тя може да лети. Не украсява стените на гнездото си с празните тела на риби и червеи, но все пак може да лети.

Видях една дива патица да излита от реката. Сигурно бе долетяла от „Сребърна“. Гледах дълго нейния полет. А когато вече не го виждах, слънцето се заигра в зениците ми и дълго се забавлява с тази игра.

 

Реквием за Долищеската река

„В местността Долище има една голяма, бяла къща. В нея живея Аз. Ако тръгнете малко по-надолу към гората и към хълмчето, което сякаш е обгърнало цялата местност, не след дълго ще стигнете до една рекичка. В нея живее едно жабешко семейство – майка Жабка и татко Жабок.

Ако имате търпение да поседите там известно време, ще забележите много интересни неща в поведението на жабешкото семейство, а ако се вгледате още по-внимателно, ще различите мехурчета, които като коледни гирлянди се носят по водата. И ако имате изследователски дух, няма начин да не забележите някакво шаване вътре в мехурите и ще разберете, че това са малки, жабешки яйца. И това, което ви трябва, е само късмет,за да сте в точното време там, и тогава ще се наслаждавате и на излюпването на малките попови лъжички…“

Когато съм бил на две години, хората около мен започнали да ми задават въпроса – какъв искам да стана, когато порасна! От първия път, когато съм отговорил на този въпрос, та чак досега, отговорът е един – природозащитник! Понякога ми се е случвало още преди изгрев слънце да грабна предварително приготвената ми от предния ден закуска, кепчето за жаби, висящо в готовност на закачалката до вратата ми, да се спусна по стълбището, да грабна набързо един буркан от кухнята, да надупча капачката с джобното си ножче, да скоча върху колелото и заедно с вярното ми куче Кайра да „отпраша“ към реката. Основната ми цел са жабите. Седя край реката и дълго наблюдавам поведението им. После хващам някоя от тях, рисувам я в специалния ми изследователски бележник, описвам поведението ѝ, след което я пускам на земята до мен. Тя остава няколко секунди като замряла, а после светкавично се спуска с един огромен скок към водата.

След като се любувам на жабите, давам знак на Кайра и двамата навлизаме в реката.

Кайра също е голяма природозащитничка. Когато скочи в реката, захваща първия ѝ попаднал клон и го издърпва на брега и така, докато не почисти от всички изпопадали във водата клони. Понякога се случва дори да захапе клон, който е свързан с някоя върба и да се опитва да го издърпа. А когато приключи с клоните, започва да събира безбройните пластмасови бутилки, заели мястото на рибите и други речни обитатели, които са радвали детството на баща ми.

Като дете той е ходил да се къпе в дълбоката до гърдите река, плувал е в бистрата вода, наслаждавайки се на малките и не толкова малки рибки наоколо. Сега реката пак е хубава за мен, но не съвсем, защото бих се чувствал по-добре, ако в нея плуваха отдавна изчезналите риби и ако беше толкова дълбока, колото е била по времето на баща ми.

За щастие, тя все още е обрасла с различни растения и в нея все още живеят водни кончета.

И ето, че в поредната утрин, предвкусвайки отново красотата на природата, аз въртя педалите към реката, а Кайра тича край колелото ми. Ето я, моята любима река! Забивам спирачки и едва не падам! Защото пред мен вместо реката, която така добре познавам, лежи грозен сив цимент. Наоколо бръмчат не водни кончета, а големи машини, които разкъсват плътта на реката, загребват я и я изхвърлят навън заедно с многото обитатели, без да подбират флора и фауна…

Опитах се да спася реката, както вековния камчийски бряг през миналата година! Уви – този път всичко бе законно, поне доколкото може да бъде законно едно унищожаване на природата.

Отивам малко по-нагоре, извън селото, където природата се бе запазила. Сядам там и се вглеждам в тъгата си. Искам да организирам протест, но освен моето семейство, опита ми показва, че в това село надали някой ще ме подкрепи. Нещо мокро пада в скута ми. Мисля, че са пръски вода, но не! Малка парлива сълза.

Тя ми припомня за една своя сестра, която се отрони заедно със смеха ми, когато четох как преди години хората, живеещи край река Дунав, за да освободят площи за земеделска земя и за да унищожат комарите, построили диги край реката. Били пресушени голяма част от езерата около нея, както и блатата. Комарите не изчезнали, а се размножили с хиляди, защото вместо тях изчезнали техните „врагове“ – рибите и жабите!

Майка ми често казва: „Умът на хората е безграничен“. Аз бих добавил – а заедно с това и тяхната глупост. Тъжно и комично.

Ставам и, стиснал зъби, се връщам при циментираното тяло на реката. Машините дремят около него, а хората са седнали малко по-нататък и с бутилка бира в ръка чакат безчувствено автобуса си.

Не си заслужава да ги мисля – те просто си вършат работата. Досещам се защо на някой му е нужно да убиват реката. „Заплатата“ за тази дейност е от проект. Колко ли сълзи от реката са отишли в нечия банкова сметка!

Погледът ми изведнъж мярва нещо, извиващо се във водата – една водна змия отчаяно се опитва да плува срещу течението. Какво ѝ става? Може би се опитва да се върне в дома си, но защо не успява? Дали защотобуците пръст, камъните и растенията, които преди забавяха течението, вече ги няма и ѝ е трудно да плува?

Скачам и се спускам по бетонния наклон, навлизам в плитката до глезена ми вода и лесно хващам змията. Кайра бясно лае около мен и двамата хукваме към края на селото. С надежда, че няма ще отплува далеч и няма да се върне отново в канала, пускам змията.

Една друга сълза изпраща отплуващата змия. Сълза, в която се оглеждат огромни риби, дошли до нас от времето на динозаврите. Образ на гигантска есетра се влива в сълзата, която не може да пресуши дори огромната мъдрост на природата, която довежда тези риби в сладководните води на река Дунав, защитавайки ги по този начин от хищниците и осигурявайки тяхната популация. Глупостта на хората, която ги избива безразборно заради ценния им хайвер и вероятно вкусното месо, преграждането на свободата на реката с диги, вкарвайки я в бетонни затвори, контрастира с нещото, което би трябвало да стои над всичко – мъдростта на природата.

На кого служат всички тези „човешки“ дейности – питам се, седнал край живата вода на реката на село Долище? На кого са нужни безлюдни реки и циментиран живот!