Продължаваме с илюстраните откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване по илюстрациите тук.

И ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително. 🙂

~ ~ ~

Тази нощ “Трошачите” приличаше на изоставена зоо-градина. Явно джакпотът на залаганията в гонките бе стигнал върхова точка. Дори турнирите по скайбол не предизвикваха такива емоции.
“Кошмарен гъч!”
Питър се оглеждаше напрегнато, докато вървеше през тълпата шумни тийнейджъри и отвръщаше вяло на поздравите и закачливите подвиквания. Беше истински подвиг да откриеш в “Трошачите” този, когото търсиш. Обикновено се случваше да срещнеш всеки друг, дори хлапета, които не си мяркал от месеци. Питър разчиташе на късмета и на приятелите си да му помогнат.
– Майко Академия… Как си, Пит! Заложи ли вече?!
– Само минавам. – Питър стисна здравата ръка на едно едро, червендалесто момче. На лявата му буза се кипреше лъскав дракон, който бълваше огън към челото му.
– Гледай да не отнесеш печалбата, хитрецо… Няма да ти го простим, да знаеш!
Едрото момче се разхили, смигайки. “Нишанът” на бузата му се разтресе.
– Хей, Ролан… Роланеее! – провикна се момчето, докато Питър се отдалечаваше. – Не всичко, което има две бузи, е лице… Ха-ха-ха, да знаеш!
Минавайки покрай хангара с надпис “Яромир стил”, Питър избърза, за да не се засече с рижавия бърборко, който изкарваше прехраната си, предлагайки дрехи втора употреба. Яромир често се навърташе покрай поддържащия персонал на Академията. Студентите го бяха засичали да рови из контейнерите с боклуци.
– Ей, Питър! Новата партида дойде, нали?
Яромир все пак го беше видял.
– Аха!
– Е, това е… Пак ще се завъртя при вас.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

– Нищо не разбирам! – разкрещя се Ник. – Не знам защо живеем така… Какво си ме зяпнал, Колин?!
– Изкарай си го на мен. Другите не са ти виновни за нищо! – каза Питър точно когато Ник тръгна да търси чист парцал, с който да изтрие лицето си.
– Имаш уникалната дарба да натрапваш присъствието си всеки път като се опитам да забравя, че те познавам – отсече Ник.
– Добро начало – криво се усмихна Питър. – Дай воля на гнева си! Ще го изтърпя.
– Що за човек си?! – Ник се взря в лицето му. Изумлението беше потушило гнева му. – Изпрати брат ми и братовчед ми на най-опасното място в галактиката! Как очакваш да се държа, Пит?! Да ръкопляскам на лудите тризнаци или да ти предложа една тренировъчна гонка?!
– Бях по-малък от брат ти, когато инсценирах екокатастрофата. – Питър издържа на острия му поглед и продължи хладно: – Сигурно затова не можем да се разберем. Жоро е голямо момче. Той има право на собствен избор и избра да поеме риска. Не го казвам, за да се правя на интересен. Аз наистина му вярвам, Ник! Вярвам, че ще се върне. Ще върне и Боби. Много често хлапетата се справят в трудни ситуации завидно добре в сравнение с такива като нас.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Александър Барозов разговаря няколко часа със съветника от северните станции Харисън Хил и през цялото време чувството, че го въвличат в нещо идиотско, не го напускаше. Съмненията на Хил, че нелегитимно политическо сдружение се опитва да налага свои идеи, използвайки хакери от средите на Академията, му звучеше като нелепо оправдание за неспособността на колегата му да се справя с проблемните ситуации. Но откъде в техните глави се бе намерила фантазия, способна да роди това предположение?
Барозов не беше забравил как преди пет години едно хлапе наистина успя да наложи на управниците на Западните станции своята воля, но се съмняваше, че вече порасналият Питър Верелински би се занимавал с политика. Времената се меняха светкавично. Децата израстваха сякаш за дни. Заменяха идеализма и красивите мечти с прагматизъм и сухи планове за близкото бъдеще. Далечното оставяха на следващите поколения. Не се знаеше само кой ще създава тези следващи поколения. Богатите и образованите искаха свобода. Бедните и невежите търсеха “любов без последствия”.
“Човечеството остарява бързо…” – въздъхна Барозов и с мъка прогони спомените за собственото си безгрижно детство на Земята.
Едно от най-сериозните му провинения като дете беше свързано с изследването на стар военен бункер в избата на близкия жилищен блок. Беше начертал карта по разказите на момчетата от квартала и предложи тайната си срещу най-скъпото и изпитано през годините приятелство. Това с Мартин Асов-старши.
“Колко бързо се движи всичко… Мъртви сме много преди телата ни да престанат да функционират” – още веднъж въздъхна Барозов.

илюстрация към Дивна