“Дивна” е следващата книга на клуб “Светлини сред сенките” – изцяло преработен роман на Валя Димова, ръководителката им, който ще се постараем да издадем до началото на май. Историята най-най-сбито:

В близкото бъдеще, човечеството не е смогнало да опази своята Земя и се е пръснало на станции в околния й Космос. Една от тях е дом на Академията: елитна гимназия, събрала заедно деца на дипломати и големци от всякакъв калибър, вундеркинди (включая Питър Верелински, накарал цяло поколение от възрастни да преосмисли отношението си към околната среда) и… Мартииии! Най-големият! Отвъд уютния периметър на Академията пък живеят (или преживяват) Трошачите – и те деца, но расли по съвсем различен начин, без привилегии, със свобода (и скайтове, най-готините батковци на скейтовете). Каква история ще се сплете, когато в живота на едните и на другите се вреже амбициозен властник (възрастен, естествено)… ще видим всички.

Започваме да публикуваме откъси от “Дивна”, заедно с илюстрациите, които ги съпътстват. Въпросът ни към вас – както тук – е колко ви харесват тези илюстрации. Молбата ни е да гласувате с 2 (“СТРАШНО много!”), 1 (“харесват ми”) или 0 (“не ми харесват”). Срокове този път няма – но не отлагайте предълго. 😉 )

Вече приемаме и предварителни поръчки за “Дивна”. Романът ще е 9 лева като за приятели (ориентировъчно: 360 стандартни страници, включително над 30 илюстрации – тоест малко по-голям от “Играта”). Поръчването става ето как – и плащането не е никак спешно. Засега ни е най-важно да видим колко хора се интересуват, за да преценим с какъв тираж да почнем.

И тъй…

~ ~ ~

– Стас, почакай! Глупава чанта… Стааас!

Коридорът, който водеше към люка, беше тесен и неудобен. Багажът не се носеше по него според зададения курс, а се удряше в стените, подскачаше и се премяташе като обезумяла птица.

Момчето спря да хване чантата, овладя залитането си и вдигна лице към момичето.

– Това ли е целият ти багаж, Дивна?! – Изражението му, застинало в някаква мрачна тревога, беше пълна противоположност на настроението й.

– Не ми трябва повече… Там ще получим всичко, което ни е необходимо!

– Не всичко. – Стас свъси вежди още по-ниско. В този момент сиво-сините му очи приличаха на стъклени топчета.

– Стига се цупи! Там е пълно с млади хора – каза Дивна.

– Няма да са твой тип. Марти ти го каза още преди две години.

– Марти е мой тип.

От превъзбудата настроението й се менеше бързо. Изведнъж се бе почувствала нелепо и съжали, задето винаги бързаше да каже на глас какво мисли.

Семейният им кораб беше малък и бърз. Люковете към кабините бяха тесни, а в пилотското и навигаторските кресла, които тримата с баща им щяха да използват, се скачаше буквално от тавана. Стас обичаше този кораб. В началото на годината бе получил позволение да го изпробва на дълги разстояния. Днес трябваше да управлява баща им, но Стас сигурно щеше да отгатва всяко негово движение предварително.

– Скачай, Дивна!

– Уау!

Момичето се приземи малко накриво и удари коляното си, но бащината усмивка й беше достатъчна, да се почувства отново щастлива. Толкова рядко се срещаха напоследък! Той ставаше все по-угрижен и все по-зает.

– За малко да те изпуснем, слънчице!

Високият, едър мъж изпълваше по-голямата част от пилотската кабина. Главата му почти опираше в решетката на усилвателя на сигналната уредба.

– Вътре сме! Тръгвай, тате!

Дивна увисна на раменете на баща си в мига, в който Стас се настани до нея.

– Ще закъснеете… Още първия ден ще закъснеете за лекции, слънчице. Приготви се за излитане! – Барозов-старши отскубна ръцете й от врата си с престорено строго изражение и кимна на Стас да затвори люка. Дивна издърпа задъхана колана си. Закопчалката му удари палеца на лявата й ръка.

– Ох!

– Ужасно непохватна си – подхвърли брат й, без да я поглежда.

– Е, днес ми е простено… Надявам се да се запозная с всички по-интересни колеги още тази вечер! Не е възможно в най-елитното училище на Южните станции да няма…

– Не се навивай толкова сестричке, може да се окаже, че сме единствените живи същества там – с фалшива меланхолия изрече Стас.

– Ще кажа на Марти да те съди за плагиатство! – нервно се подсмихна Дивна. – Той каза веднъж, че са роботи и ти веднагааа… Вече четвърта година е в Академията и все за нея говори, като ни гостува. И освен това…

– Брат ти иска само да те предупреди, че е опасно да очакваш много от място, което не познаваш – прекъсна я меко баща им, докато задаваше координати на бордовия компютър. – Често забравям, че сте близнаци, макар винаги да ми напомняте за малката масичка в стаята си!

Този път Стас се разсмя пръв. В съзнанието му вероятно беше изплувала кръглата черно-бяла маса, изобразяваща “ин” и “ян”. Бе избрал за себе си черната половина. Смяташе, че белият цвят не подхожда на един истински мъж, при това Дивна винаги сядаше откъм бялата страна.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Дивна потърси с поглед илюминатора. Усещаше, че не я свърта на едно място.

Оцелялото човечество пазеше снимки на Земята и Луната, които можеха да се съзерцават с часове под формата на холографски проекции. Следващите по популярност снимки от колекцията на Хомо футурус показваха уникални кадри на отломки с орбити, близки до някогашната орбита на Земята – астероиден пояс между Венера и Марс. Всички снимки, както и всички оцелели, бяха дошли от някогашните станции около Червената планета. Само тамошната част от човечеството не бе загинала. Станциите в околоземна орбита бяха унищожени, а съобщенията, изпращани от тях до последния момент, така и не бяха разчетени. “Необяснимо изкривяване на вълните!” – спомни си Дивна.

Не й се искаше да мисли за това, но погледнеше ли през илюминатора, се връщаше към спомените от училище, когато през всеки следващ учебен час на мястото на най-големите астероиди изникваха непознати холограми на мрачни конструкции. По-дребните метеорити изчезваха, а по-едрите астероиди бързо придобиваха изкуствени форми и заприличваха на космически станции.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

– Марти! Толкова се радвам, че си тук! Вече ще се виждаме всеки ден!

– Съжалявам, че не мога да те посрещна по същия начин, приятелю… – Стас подаде хладно ръка и я остави в шепата на Марти, втрещен в спокойните, сини очи на появилото се зад него момче. – Верелински?! – почти отчаяно попита той.

– За икономия на време ме наричат Пит.

Говореше бавно и равно, но гласът му притежаваше някаква странна сила.

– Щастлива съм да се запознаем! – възкликна момичето, отмятайки коси. – Аз съм Дивна и съм безкрайно впечатлена от всичко, което знам за теб!

– Айдеее… Най-големите сте! – Марти се перна през челото.

– Много по-впечатляващо е, че в наше време съществува момиче, способно да се впечатлява.

Питър стисна ръката й и се усмихна точно в мига, в който тя усети лицето си като жарава.

– Видях имената ви в програмата на ръководството… Искам да ме включите в групата си…! Марти може да ми даде препоръка, искам да кажа, че ме познава от бебе… Знам, че малко бързам, но все пак, тъй като с него сме приятели…

– Дивна! – успя да я надвика Марти и побърза да понижи гласа си до шепот. – Каква препоръка, това е тайна организация… Разбира се, че ще ви вземем, но само вас двамата! Нещата са изключително сериозни.

– Аз не желая да членувам в тайни организации! – отсече рязко Стас. Може би очакваше да предизвика Питър – да го накара да поспорят, за да разбере в какво се забърква сестра му. Но момчето срещу него се държеше така, все едно въобще не забелязва реакциите му.

– Създадохме организацията, защото искахме. Никой не е дошъл насила, а и не сме приемали нови членове. – Питър се усмихна загадъчно. – Когато преди пет години измислих онова с катастрофата, не съм предполагал, че ще продължа да го правя…

– Нима? – възкликна Стас.

– Беше удивително, но не се вместваше в ничии представи за реална съпротива срещу властите – продължи Питър. – Те бяха убедени, че има начин да ме купят. Предлагаха ми всичко, освен едно: възможността да се забавляваш, правейки добро. Не мислите ли, че това е най-голямото предизвикателство? Да ти е готино, докато реално спасяваш хиляди човешки животи. Ама истински да ти е готино, с целия купон, който можеш да си представиш!

– Пит! – подскочи зачервена Дивна. – Разкажи ми нещо повече за катастрофата, моля те!

Покани ги с жест да седнат на леглото й, а Стас остана навъсен до стената.

– Мога да разказвам цял живот! – започна Питър. – Същественото обаче е това, което знаят всички… Уцелих най-подходящия момент. Съветът на координаторите заседаваше от месеци. Приемаха глупост след глупост. Тогава реших, че мога да ги стресна малко, и го направих. Оказа се, че никой от управляващите не е готов да реагира адекватно на бедствие!

илюстрация към Дивна