Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Юли е и сигурно ви се чете, драги ни блогоследители!

Затова продължаваме с поредните няколко текста от Копнежа за растящо творчество: „Гражданските събития в България година по-късно“ на Анита Николова, „Идеалната любов“ на Лъчезар Енчев и „Добро утро…“  и „Циганско лято“ на Мартина Друмева.

 

Гражданските събития в България през погледа ни година по-късно:

Как пораснахме покрай тях и за какво ни вдъхновиха?

Анита Николова, 23 г., СУ, София

 

Човешкият живот започва с плач, а още от ранна детска възраст непрекъснато биваме приучавани да запазваме мълчание, да не надигаме глава, да бъдем просто наблюдатели на случващото се около нас. И въпреки писаните и неписаните правила на поведение, все пак има хора, които с държанието си показват, че рано или късно нещо трябва да се направи, защото промяната е нужна днес и сега. Такива са онези българи, които престават да свеждат глава в знак на съгласие и се борят за постигане на целите си. Разсъждавайки над направеното от тях, се питам, дали начинанието им има смисъл? Струва ли си да не бъдеш на страната на управляващите, да си различен и да отстояваш позицията си? Ако успееш да реализираш своите идеи, то това означава, че е имало смисъл, но дори и да не го направиш, едно е сигурно – доказал си на себе си, че когато има кауза, могат да бъдат намерени десетки начини за нейното осъществяване.

Какво се промени през изминалата година? Бяхме измамени, почувствахме се уязвими и нямаше кой да ни защити. Затова поехме нещата в своите ръце и от примирени хора се превърнахме в действащи, съзнателни и реагиращи на социалните несправедливости, с които е изпълнен животът ни. Защо решихме да протестираме? Спечелихме или загубихме? За първи път от много години осъзнахме, че трябва промяна и след като никой не се е замислил за това, ние сме се заели, тъй като сме загрижени за случващото се и имаме ясна гражданска позиция по наболели проблеми от обществения живот у нас. Така доказахме на себе си и на останалите, че когато сме обединени, сме силни и можем да постигнем онова, за което се борим. Нашите цели са съвсем прости – искаме правата ни на потребители да бъдат зачитани и да си възвърнем уважението, което ни се полага.

Продължавам да се питам има ли смисъл? Да, защото показваме на всички, че трябва да се бориш за каузата си и то не само с думи, но и с дела, а у нас смелите си служат преди всичко с думи, като забравят, че са нужни и действия. И тези, които успяват да постигнат синтеза между словото и делото, доказват, че смисълът съществува, когато има ясна цел. А стремежите могат да бъдат различни – да променим несполучливото управление на страната, в която живеем, за да я запазим за децата си, да спасим природата, която е в опасност, да се борим за достоен живот. И всичко това трябва да извоюваме днес, за да докажем на себе си, че си е струвало и да покажем на околните начините, чрез които да осъществим онова, за което смело сме надигнали глава.

Към какво всъщност се стремим? Искаме да водим нормален начин на живот, а не да се борим, за да преживяваме, изказваме несъгласието си срещу несполучливия и наложен ни политически модел, стремим се да запазим природата и да се противопоставим на унищожителните намерения на инвеститорите, заявяваме своята гражданска позиция. С всичко това показваме, че сме достойни граждани на Европа, а не хора, за които случващото се, няма смисъл.

Протестите продължават, но каква равносметка можем да направим? Несъмнено няма как да се роди идеята за промяна, ако зад нея не стои желанието да докажем на всички, че когато искаме, можем да се борим до последно, дори и да не ни чуват и да не признават нашето право да изразим недоволството си. И онези, които днес са сред първите, обявили се против случващото се в страната ни, не се поколебават да рушат приетото от години за нормално поведение, водени от желанието да осигурят достоен живот за родителите и децата си. Те се борят не само за политическа промяна, но и за подкрепа от страна на останалите граждани, които не разбират смисъла на каузата им. Така силните на днешния ден трябва първо да отворят очите на успиваните в 25-годишния сън на демократичните промени и едва след това да търсят подкрепа за святата си кауза.

Несъмнено е трудно да промениш начина на мислене на привидно свободни хора, които са научени да живеят, без да бъдат наясно какво се случва около тях. Те няма как да разберат причините, подбудили останалите да заменят седенето пред телевизора със скандирането по улиците, защото са отраснали в друг строй, възпитани са в ценностната система на своите родители, според която най-важно е било търпението.

Годината беше 2013. Бе дошло време на протести, които показаха на цяла Европа, че младите у нас не спят, а имат цели, за които се борят с надеждата да водят нормален начин на живот. Всичко се постига трудно, изисква време, нужни са усилия и най-вече вяра, че онова, с което сме се заели и в което вярваме, е най-правилното. Именно това е трудното – не е толкова лесно да бъдем единни, когато сме лъгани и заблуждавани с години, а някои все още вярват на омайните думи. Ние избираме пътя, по който да вървим. Дали да се поддадем на измамните обещания, или да се борим до последно за правото си да водим достоен живот, защото един непрестанен протест няма смисъл, ако зад него не стоят ясни цели.

Гражданските събития от последната година доказват, че сме хора със самосъзнание, можем и имаме желание да се борим за онова, което ни се полага, но ни е отнето, не свеждаме глава пред поредните заплахи, с които сме атакувани, открили сме цел, която да реализираме, зад всички примамливи неща сме намерили смисъл, който да ни води напред. И в това се изразява нашата победа – надвили сме отчаянието и безразличието, за първи път сме се обединили около една обща и свята кауза. Именно себеосъзнаването е най-важната крачка по пътя към промяната.

 

 ~ ~ ~

 

Идеалната любов

Лъчезар Енчев,  19 г., СУ, София

 

 

Да я обичам хубаво и да знам, че съм привързан към нея. Да искам – да сме заедно, да съм до нея, да я прегръщам обсебващо, да обсебвам телесната ѝ обвивка с вниманието си. Да привличам вниманието ѝ към моята телесна обвивка.

Ама не съвсем така.

Докато си мия зъбите да ми хвърчи в пространството мисълта-понятие за това каква точно е идеалната любов за мен. Не я търся, не опитвам да я определя в думи. Сега го правя отчасти. Тогава – само я обхващам като в паяжина и я усещам.

А! Ето го ключът за всичко. Идва с думата спътница. Ех, приятелю, колкото пъти ми бягаше и ми е бягала тази дума, когато… хм. Но сега е тук.

Спътница. Вървим двама в с-по-делен път. Рамо до рамо вървим. Вървя до нея. А за да не е егоистично – и тя до мен. Заедно крачим. Тя има стремежи да развива, да дава, да съ-здава и да го раз-дава наоколо – на ценители. Да развива изкуството у себе си, да дава поводи за усмивка и радост, да създава нови възможности и да ги споделя. Аз – без да знам, но мислейки си, че знам, съм тих, спокоен, стремящ се да се събера, за да мога да… бъда?

Чувствам у себе си вкоренения стремеж да събирам. Може да е нужно огромно търпение и много чакане, но накрая – да събера. Да обърна разединяващото в събиращо. Нямам главна роля. Нямам „моя“ роля, защото „моя“ значи главна. Аз съм от поддръжката. И го намирам у себе си. Какво ОЩЕ или друго мога да намеря не знам сега, споделяйки.

Спътнице, аз съм като попивателна – имам си ядърце с една-единствена задачка и всичко останало е превърнато в поле за попиване на инструменти. Попивам изрази, похвати, мисли (които сякаш никога не успявам да цитирам както са били), стремежи – поведения. Това го мога именно защото не го осъзнавам. Тоест – виждам го впоследствие. Ядърцето ми се учи – има си воля, но тя не е водена от вътрешна амбиция. О, не – могат да ми се лепнат „амбиции“ като това да имам, да притежавам, да, да, да… но коренът, от който израства стремежът ми да събирам, ги бие всичките тия. И му се радвам. И не съм себеотрицателен – о, не. Но всяка „велика“ идея, идваща в къде-къде по-невеликата ми главица, е винаги смекчена и извъртяна в подходяща степен и в посоката на как да съ-бе-ра. Нещо като постоянен реактор за мир. В моменти като този той изплува, прозира през оределите лични амбиции. Вероятно с помощта на теб, приятелю, който ни учи да ни пука за цялото, а не само за нас си, или само за някой САМО точно определен САМО. „Само“ не е лошо. Нито точно определения някой. Ама са̀мо с тях не може. Нито пък цялото може само̀ без тях.

Тя ме усмихва с устрема си и с пламтящия си стремеж да е, да даде, да раздаде. Ти ме усмихваш миротворящо, спътнице. Щях да добавя и „моя“ накрая, ама чистителя на егоцентризми още е включен. Даже „неговата кожица“ не мога да му кажа в момента, за разлика от обикновено. Сега е не по-необикновено от преди това, но е по-насочено – ядърцето у мен – да се изясни и навън.

Ето, Слънчице, дори когато усещам как с тебе дърпаме в уж различни посоки, усмивката ми се разширява и заработва събирателния реактор. Как? Ами, преди всичко усмихвайки ме. След това идва и понятието за „ето, аз съм до теб, за да съучаствам с каквото мога, и го правя защото наистина го искам – вътрето у мен го иска; да ни събирам във всеки един момент – дори когато ти ще имаш нужда от повече време за лични занимания и рамо за опора; ето, аз съм идеалната средновековна (или когато там) жена – да подхранва цъфтежа на дома, докато мъжът ѝ подхранва цъфтежа на обществото“. Докато избистрям това понятие, даже ме досмешава в какъв стереотип се набутах. Но е така – поне според стремежите ни.

Дали нямам стремежи, лични, други освен топлото огнище и жизнената среда? Имам. Да ги споделя с повече, да разпространя понятието за тях сред повече (хора), да ги изградя първо край себе си – край нас – за да видя от първа ръка какво точно се променя у мен, у нас. Някак мааалко по-назад стои – и любопитно чака да му дойде реда – все още неизвестното „ах, какви неща можем да постигаме, ако сме в подходяща средааа…“. Всички тези стремежи са събрани в събирателния стремеж „почакайте, не се избивайте, не се разделяйте, не се карайте; не се избивайте след като сте се разделили, не се разделяйте, защото сте се карали, не се карайте – ето ви един прекрасен и интересен, бабунест и вълнуващ споделен път!“. И…

Прекрасно е, защото ти, спътнице мила – подготвях се дълго за момента, в който ще срещнем пътечки в един път – ти правиш същото. Как по-широко да се усмихна? С пламъка си и със стремежа си да развиваш, ти събираш. Толкова е ново това осъзнаване за мен, че в момента мисълта ми се разфокусира сякаш умишлено, за да не видя и още по-следваща връзка… сякаш ми се разводнява целия сюжет, значи… тюх. Мдам – не се разводнява нищо, ами напротив: събира ми се мисълта в едно. Явно ми е време да се връщам обратно към действителността. Или просто съм уморен.

Да съчетавам и в действия твоя животворен за мен стремеж към откриване, разширяване и създаване със стремежа ми към успокояване, проясняване, събиране. Да ни прегърна, за да вървим заедно.

Ето идеална любов. Вземи/Дай.

 

 ~ ~ ~

Мартина Друмева, 15 г., ПМГ „Добри Чинтулов“, Сливен

 

Добро утро. Това мога да кажа за гражданските събития през изминалата години.

На петнадесет години съм. Никога не съм се интересувала от ставащото в парламента. Често обаче чувам как хората около мен се оплакват, почти винаги от начина (си) на живот. Искат гласът им да бъде да чут, но ги е страх да говорят. А тези, които не ги е страх, решават да дават акъл, но пропускат момента, в който трябва да използват своя собствен.

През изминалата година много хора излязоха по улиците не веднъж и казаха каквото имат – мечтите, желанията, препоръките, присъдите. Цяла България ги чу и ги видя. Очевидно всички разбират от това как се управлява държава (в никакъв случай не защитавам пълничките чичковци в скъпи костюми). Нагледахме се и на трибагреника, поруган от общите илюзии. Надеждата успя да свали едно правителство, а глупостта го върна обратно. Лошият късмет на българите от Аспарух насам пък ни върна няколко години назад. Не че просперирахме. Въобще, тази заплетена върволица от събития ме оставя безмълвна. Народът се събуди с разпукването на пролетните пъпки и обезверя – загина с есента. Като говорим за загиване, имаше и смъртни случаи. Варненец се самозапали за общото благо, за да привлече вниманието. Досущ като Априлското въстание. Сега само чакаме някой да падне от небето и да ни спаси. А, ето къде е моментът, в който може да използваме чудото на ума и разума.

След като всички искаме държавата да тръгне към добро и всички имаме идеи как това да стане, защо, кажете, бягаме от нея? Защо само се оплакваме, а не направим нещо по въпроса? Защо младите си тръгват или поне като отиват да учат в чужбина, да се върнат и да помогнат? Не можем да искаме държавата да се оправи като на магия. Не става само с искане. Интелигентните млади хора трябва да бъдат поощрявани да останат в България, да помогнат поне с малко, да вложат нещо ново. Те са бъдещето – клише, но клишетата са клишета, защото са чиста истина.

Всички обичаме и славим Левски. Той е чудесен пример, че и ние, обикновените хора, можем да направим революция. Този път обаче робските окови не са поставени от някоя чужда страна или религия. Този път оковите са нашата собствена глупост и страха ни.

„Едно е да можеш, друго е да искаш, а трето и четвърто е да го направиш“. Остават ни трето и четвърто. Отново, добро утро.

 

 

Циганско лято

 

Дойде при мен,
когато бе ми
най-студено.
Тихият дъждец
шепнеше лъжи
на оклюмалата есен.
Появи се слънцето
и я прегърна.
Усмихна се,
стопли я,
обикна я,
направи я щастлива…
И си отиде.