Приятели (:
Иде декември – месец на чудесата, по света и в ЧоБи. Едно от тях е новото заглавие в поредицата ни.
„Нощта на скорпиона“ е дебютният роман на Мария Гюзелева, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Време е да го споделим и с вас. 🙂
До 29 ноември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:
– хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Нощта на скорпиона“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
По-долу ви предлагаме откъс от романа.
Чудодейно четене!
– А там, мамо, няма такива неща! – извика Андреа и като се пусна от ръката на майка си, посочи облачетата, плуващи над отсрещната детска площадка.
Ирина я погледна стреснато.
– Какво? – тросна се тя. После тръсна глава – „Какво ми става?“ – и объркано погали дъщеря си по косата. – Къде е това „там“?
Детето сви рамене.
– Не знам.
– Къде е това „там“? – настоя Ирина и си помисли: „Ще трябва да говоря с баща ѝ, майка му с много глупости ѝ пълни главата“. – Искаш ли сладолед?
Момиченцето поклати глава и заподскача на куц крак около нея.
– Там, маменце, беше много красиво. Снощи го сънувах. Имаше един фонтан – ей такъв, голяаам с някакви фигури, но мен ме беше страх да ги погледна. Огромни бяха, там в центъра на фонтана бяха, маменце. И нямаше облаци, но беше… – детето се гушна в нея за миг – много слънчево. И имаше едни хора, които казаха, че светът им е застрашен. Щял да изчезне. И трябва да намерят начин да го запазят. Какъвто и да е начин. После пък дойде едно момче и си играхме около фонтана. И ми разказваше толкова неща за безкрая. Само че нищо не помня.
Ирина стоеше слисано и не смееше да помръдне.
– И много ми беше интересно, мамичко, но ме беше страх да остана дълго. Ако не се върнех, ти щеше да плачеш.
– Та ти никъде не си ходила – Ирина я хвана за ръката, но детето се отскубна. – Андреа, баба ти ли ти чете приказки?
– Баба е досадна. Само плете – рече момиченцето и сбърчи носле. – Защо не сте ми казали, че извънземните приличат на нас, само че живеят на друга планета?
– Моля?! – изкрещя майка ѝ. „Слънчасала е“, помисли си и я прегърна.
Заведе я в най-близката поликлиника и след не повече от четвърт час преглед разбра, че Андреа Иванова Спасова е най-здравото и усмихнато дете, което лекарят вижда от седмици.
– Иване, това е нечувано! Майка ти изобщо не се трае! Кой знае какви глупости е наговорила на Андреа, та детето толкова да се вживее! Само да я видиш как разказва за този фонтан, лошо ще ти стане! А и момчето, което знае всичко за вселената…
– Ир, Ир, Ир! Не преувеличаваш ли? Та всяко дете на тази възраст има въображаеми приятели, с които си играе! Аз например си говорех с Али Баба и все исках да ми покаже къде му е пещерата със златото, че да мога да купя на майка и татко автомобил!
– И купи ли им? – Ирина се настани пред тоалетката и с настървение започна да се гримира.
Иван се надигна от спалнята, поклати глава и поставяйки ръка върху рамото ѝ, се ухили:
– Както виждаш, архитект Спасов е най-добрият в бранша от няколко години. И осигурява на двете най-важни за него дами всичко, което им е необходимо.
– Вярно е, Иване и все пак… – Ирина замълча за момент и като остави гребена, продължи: – Омръзна ми да седя вкъщи, Иване. И вчера си подадох документите за…
Иван отстъпи назад.
– Не си го обсъдила с мен.
– Крайно време е вече, Иване. Детето е голямо, ще ходи на детска градина, а и майка ми от време на време ще го взима.
Той поклати глава.
– Изключено. Детето няма да ходи в това погранично селце.
– Добре. Тогава майка ти – Ирина натърти на последната дума и посегна към златното колие на тоалетката – ще го гледа. Все пак доста пъти сме ѝ я оставяли досега.
– Въпреки че ѝ пълни главата с глупости?!
Ирина вдигна лице към огледалото и не отговори, а Иван я фиксира със стъклените си очи и простичко каза:
– Дай да не се караме преди концерта, става ли?
Ирина сви рамене.
– Но след като се върнем, ще поговорим, нали?
В отговор Иван доближи часовника до ухото си.
– Добре, че сме наблизо. Иначе с това твое темпо ще идем след края му. А на Андреа сигурно ѝ омръзна да си играе, докато се приготвим.
– Върховен беше – рече на излизане Иван и хвана Ирина под ръка. – Билетите си струваха трийсетте евро, нали?
– Струваха си – въздъхна Ирина и като се обърна към Андреа, която мълчаливо вървеше до нея, попита: – Хареса ли ти?
Детето сви рамене.
– Не знам. Беше някак си… – то затърси дума – прекалено земно.
Баща ѝ спря озадачен. Разбрало, че нещо не е казало както трябва, детето продължи:
– Те свирят музиката, която им е написана, а не слушат сърцето си. Защо не импровизират върху първото, което им дойде наум? Така ще има по-голямо разнообразие от звуци, които да събуждат спомените на предишните поколения, не мислите ли?
Ирина приклекна до нея и постави ръка върху челото ѝ. Странно, нямаше температура.
– Може би не го казвам както трябва. Ето, оня ден баба пак плетеше – детето вложи такава досада в „плетеше“, че баща му се усмихна – и докато плетеше, слушаше музика. Попитах я какво слуша, а тя каза, че е „Лятото“ на Вивалди. Тоя не го знам кой е, но хубаво свиреше.
– Миличко, Вивалди е този, който е написал музиката, а не този, който свири – хвана я за ръка Ирина. – Хайде докато вървим към спирката, да ни разказваш, че става късно.
– Ако искаш, аз ще те нося – рече Иван и протегна ръце да я прегърне.
Момиченцето обаче отстъпи назад.
Майка ѝ и баща ѝ се спогледаха, но не казаха нищо.
– Хайде, разказвай – рече след малко Иван и като тръгнаха, я хвана за ръката. – Да не ти е студено, Андреа?
Детето поклати глава.
– Ако продължавате да ме прекъсвате, няма да ви разказвам.
Ирина я погледна озадачено.
„Господи, защо майка му трябва да ѝ чете езотеричните си книги? И „импровизира“?! Откъде ли го е чула?“
– Не – рече детето и я погледна студено. – Тя не ми чете от тях. И тя самата вече не ги чете. Повечето са измислица. А истинските ги обявяват за… как го казваха, маме? Абе точно тях обявяват за измислица. А за „импровизира“ говориха преди време по телевизията.
Ирина замръзна.
– Иване, какво прави дъщеря ти?! Та тя все едно ми чете мислите!
– Глупости! Чете ти мислите! – изсмя се съпругът ѝ. – Просто ти винаги ще слагаш мама за виновна във всичко. Пък и аз от своя страна, ако ме беше погледнала така, щях да ти дам отчет… някакъв, само и само да те махна от главата си…
Ирина понечи да каже пак нещо язвително по адрес на свекърва си, но замълча. Просто Андреа ѝ бе хвърлила такъв поглед, че за миг Ирина се запита дали всичко е наред. Междувременно бяха стигнали спирката, но тъй като не се виждаше никакъв автобус, Иван извика такси. След като се настани удобно между двамата, детето продължи:
– И слушах аз, значи, онази музика и видях отново фонтана. Нещо се събуждаше в мен, някакъв спомен. И пак се сетих за момчето, което играе с мен там. И си помислих, колко хубаво е, че музиката ме връща в сънищата ми.
– Сънищата ти ли?
– Да, маменце, не знаеш колко са интересни. Ама не ги помня всичките, да му се не види. А ако ти разкажа и малкото, което ми идва на ум, те ще ме открият и ще ме унищожат.
– Те?
Детето сви рамене.
– Не знам защо, но са лоши. Искат всички знания за себе си. Не искат някой да знае повече от тях. И ако намерят оня, който знае как да се свърже с Амнеел, ще го унищожат.
– Амнеел? – вдигна вежди Иван.
– А разберат ли, че сънувам различно, ще унищожат и мен.
Баща ѝ загрижено стисна дланта ѝ.
– Хайде утре и вдругиден да не гледаш „Приключенията на Амнеел“, а?
Детето го погледна смутено.
Майка ѝ – също.
– Иване, няма анимационно филмче с такова име…
Той изсумтя.
– А аз си мислех…
– Просто малко време прекарваш с нас – изплъзна се изведнъж от Ирина и той я погледна ядосано.
– Работата ми го изисква.
– Знам, тате, но не всичко е пари.
– А ако няма пари, какво ще ядеш? С какво ще си играеш?
Детето не отговори веднага.
– Светът ви е отвратителен – рече след малко то. После погледна през прозореца на таксито и побутна майка си.
Ирина сложи ръка на устата си, но не посмя да извика, а само на свой ред подръпна Иван.
Над сградите в далечината съвсем ясно се виждаше някакво кълбо, което навярно също ги забеляза, защото се завъртя за една-две секунди и изчезна.
Детето се усмихна, сякаш знаеше за какво става дума.
– Тия са, маменце, добрите. Не се плаши. Аз ги викам подсъзнателно… Не, не знам как става… Още съм много малка и не разбирам какво се крие отвъд знанието за света…
В отговор родителите на Андреа изпъшкаха. Само Ада бе виновна, само тя!