В подготовка за книгата на Мел: Малкото четене

Мили ни търпеливи приятели (:

Наградихте ли днес най-важния човек у себе си? Усмихнахте ли го? Нови игри измислихте ли? А мечти?

Нашата следваща награда, игра и мечта ще бъде сборник с приказки от Мел. Вдъхновено (и временно :D) сме го кръстили „книгата на Мел“.

 До 31 юли подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

• хартиени бройки от сборника и колко – така ще преценим хартиения тираж;
• да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме началото на една от включените приказки.

Честит ни празник! 🙂

~

– Хайде да измислим приказка!
– Хайде.
– За какво ще се разказва?
– Не знам. Нека първо решим как ще започне.
– Много ясно: „Имало едно време…“.
– Неее, всички приказки започват така! Нашата приказка ще започне с „Туп!“.
– „Туп!“ ли? И какво ще падне?
– Ами, не знам… нещо.
– На нашата тераса?
– Да. От небето.
– А как ще се казва това нещо?
– Нещо… Нещо Такова.

Туп!
Нещо Такова се сгромоляса върху плочките на терасата и нададе жален стон. Във вечерната тишина той не се разнесе надалеч, но звездите, които заиграха пред очите на Нещото, бяха почти като истински.
То никога не беше падало толкова силно.

– Ами ние няма ли да го усетим, че е паднало?
– Не, ние спим.
– Аха. И то… Чакай, а балконската врата отворена ли е?
– Не, нали спим, навън е студено.
– И то как ще влезе?
– Хм… Сигурно ще пробие дупка.
– Олеле, горката врата!
– Спокойно, тя ще е малка дупка. Нещо Такова е малко нещо.

Дупката стигна точно колкото Нещо Такова да се провре през нея. Ако си беше поискало допълнително на закуска, може би нямаше да успее да се побере. То се вмъкна в стаята и се огледа.

– Значи ще влезе, а ние ще спим. Няма ли да се събудим?
– Не, ние спим дълбоко.
– И какво ще направи то?
– Ще си хапне наденички, защото е гладно.
– Хей, ама това са моите наденички!
– Да си ги беше изяла още на вечеря, като са твои. Никой не те е карал да си ги оставяш за през нощта.
– Ами ако огладнея?

Стомахчето на Нещо Такова гръмолеше от глад. То се огледа и по-скоро помириса, отколкото видя чинията с наденички на нощното шкафче до леглото.
„Това изглежда вкусно – каза си. – Но ще стане още по-вкусно, ако си го опека!“ След което сложи наденичките на огъня и зачака да зацвърчат.

– Ама в нашата стая няма огън!
– То си е направило.
– Значи нещото може да прави огън?
– Да.
– Значи това е едно малко нещо на име Нещо Такова, живее на небето, може да лети и прави огън.
– Да.
– Ами защо да не е драконче?
– Драконче ли? Чудесна идея!

Наденичките се зачервиха и започнаха да издават още по-примамлив аромат. Устата на дракончето се напълни със слюнка и то примлясна няколко пъти. Това щеше да е най-страхотното ядене, което беше вкусвало!

– Дракончето Нещо Такова си пече наденички в нашата спалня. Страхотно! Но какво ще стане, като ни събуди?
– Ние ще скочим, уплашени.
– И то ще се уплаши.
– Ще изпусне наденичките и ще се скрие под леглото.
– И ние няма ли да го измъкнем оттам?
– Разбира се!

Нещо Такова блъвна едно предупредително кълбо огън срещу двете същества, които посягаха към него. Нямаше да им се даде без бой! Майка му, Някаква Такава, го беше учила никога да не се доверява току-така на непознати. Особено ако нямаха прилични ципести крила.
Дракончето изхъска и безлюспите се дръпнаха назад.

– Олеле! Ами сега какво? Как ще продължи приказката, като дори не можем да се доближим до дракончето?
– Да опитаме да го подмамим.
– С какво?
– С наденичките, разбира се!
– Да! И като излезе, ще го хванем?
– Не, по-добре да не рискуваме. Ще му ги подхвърлим под леглото.

Чинийката с недопечените наденички се хързулна по пода и спря на сантиметри от озъбената муцунка на Нещо Такова. То я побутна с нокът и като видя, че не е опасна, грабна една наденичка и я захруска.

– Чудя се защо Нещо Такова е паднало на нашия балкон.
– Сигурно защото се е блъснало в блока ни.
– Ама защо? То нали може да лети?
– Да, де, ама някой му е откраднал опашката.
– Опашката ли?
– Точно така. И сега, като няма опашка, не може да завива и трябва да лети само в права линия. Не е могло да избегне нашата къща и се е блъснало в нея.

Когато последната наденичка свърши, Нещо Такова погледна печално към мястото, където трябваше да стърчи лъскавата му синьо-зелена опашка. Незнайно защо, допреди малко изобщо не си спомняше, че я няма. Сега би се свило на кравайче от мъка, но без опашката дори това нямаше как да направи.

…