Приятели (:
Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборник с приказки от Мел, който междувременно откри своето име: „Разкажи ми приказка“.
До 30 септември подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:
- хартиени бройки от сборника и колко – така ще преценим хартиения тираж;
- да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
По-долу ви предлагаме една от включените приказки.
След нея аз поне вече не се озъртам за сянката си, като сляза в метростанция „Опълченска“…
~
Приказка за говорещите сенки
Имало едно време едно момиченце, което можело да говори със сянката си. Всеки път, когато оставало само, то обръщало поглед към нея и започвали да си бъбрят за всичко, което им било интересно. Навън обаче, сред хората, сянката мълчала и от това момиченцето се натъжавало.
– Защо не се обаждаш, когато наоколо има някой? – попитало то веднъж.
– Защото другите няма да могат да разберат какво става и ще те помислят за луда – отвърнала сянката. – Ще ти се присмиват и ще те обиждат.
– Не е вярно! – възразило момиченцето. – А и да е, не ме интересува. Ти си ми най-близката в целия свят и с теб мога всичко да си споделям. Искам да можем да си говорим през цялото време!
– Добре, добре – отстъпила сянката. – Хайде, ще опитаме днес и ще видим какво ще стане.
Така и направили. След училище седнали да чакат метрото и заобсъждали как е минал денят им. Една по една съученичките на момиченцето, които също били на спирката, започнали да се обръщат към него с изненадани изражения и да търсят с кого си говори. Когато не успели да видят никого, най-накрая се престрашили да попитат.
– Със сянката си, разбира се! – отвърнало момиченцето, все едно това било най-естественото нещо на света.
– Ама как така със сянката си? – учудили се съученичките. – Може ли сянката ти да говори?
– Ами да. Не е трудно, те и вашите могат, но вие никога не сте се опитвали да ги чуете!
Съученичките ѝ се загледали любопитно ту в своите сенки, ту в нейната.
– Но това е невъзможно! Че откъде ще излиза звукът изобщо, та сенките нямат усти, те нямат лица!
– В нашия свят имаме – внезапно се обадила сянката на момиченцето. – В света на сенките всички ние имаме лица, там вие сте наши сенки. Всъщност не точно сенки. Не изглеждате така, както ние изглеждаме за вас. В нашия свят вие сте точно обратното на сенките във вашия – като светли слънчеви петна с човешка форма.
Размислили се момичетата и скоро едно от тях казало, че иска и неговата сянка да може да говори.
– Нищо по-лесно от това! – отвърнала сянката на първото момиченце, приближила се до тази на второто и я ритнала в пищяла.
– Оу! – извикала тя. – За какво пък ти беше това?
– Исках да те събудя, за да можеш да си говориш със своето момиченце.
– О, здравей! – поздравила новата сянка възторжената си собственичка. – Как си?
Постепенно всички момичета си пожелали говорещи сенки и започнало едно ритане по пищялите, едно щипане и бърборене – направо лудница. Сенките обаче не се ограничили с това: след като приключили с всички свои малки сестри, започнали да събуждат и сенките на другите хора по спирката.
Възрастните се уплашили не на шега. Те никога не си били представяли, че сенките им могат да говорят, и всички вкупом решили, че са полудели. Заблъскали се, закрещели, заскубали си косите. Пристигнало метрото и от него изхвърчал машинистът, чиято сянка му повтаряла, че си е обул два различни чорапа и ще стане за смях.
Изведнъж сред цялата тази глъч по високоговорителите се обадил с ясен, но треперещ глас диспечерът на станцията:
– Уважаеми д-дами и господа, моля без паника. Сянката ми говори! Сенките на в-всички говорят! Обадих се на другите станции и се оказа, че това се случва само тук. Повтарям – сенките говорят само тук! За да предотвратим разпространението на това необяснимо явление, ще затворим станцията и ще изгасим лампите. Повтарям, без паника! Ще изгасим лампите, за да изчезне светлината, а с нея и сенките. Ще спрем тази епидемия още в зародиш!
И в същия момент, преди някой да успее да възрази, всяка светлина в метрото изчезнала. Изгаснали луминесцентните лампи по тавана, изгаснали фаровете на мотрисата и светлините в купетата, спрели дори електронните часовници и светофарите в тунела.
Настанала тишина.
Всички мълчели и не смеели да гъкнат, за да не се върнат говорещите сенки. Минали пет минути, после десет, а на станцията се чувало само дружното дишане на хората и от време на време прошумоляването на плик или шушляково яке. Тогава изведнъж насред тълпата се чуло ясно детско гласче:
– Хей, слушайте всички! Говорих със сянката си наум и тя ми каза, че ако пуснете лампите, ще се разбере с останалите да спрат да приказват. Сенките не обичат да е толкова тъмно и ще се съгласят никога повече да не говорят без покана. Само пуснете лампите, чувате ли?
Хората се разшумели, коментирайки думите на момиченцето. Минали няколко минути, преди да успеят да се разберат, но накрая пратили съобщение до диспечера на станцията. Той предпазливо щракнал ключовете един по един и спирката се озарилa от ярка светлина. Хората се заоглеждали боязливо, въртейки се насам-натам и търсейки най-малкия звук.
Сенките обаче не говорели. Те до една били изчезнали.
Ето така хората в метрото изгубили своите сенки.